— Влезе отпред и излезе отзад — призна Казарил. — Обаче изряза от вътрешностите ми Дондо и демона, така че болката си заслужаваше. А Дамата ме спаси от смъртоносната треска, която се появява след такива рани.

Умегат погледна към вратата, през която беше изчезнал Дарис.

— Значи си се отървал леко.

— По чудо, да.

Умегат се наведе през масата и го погледна отблизо в очите.

— Хм. Хм. Движил си се във високопоставена компания, виждам.

— Върна ли се второто ти зрение? — стреснато попита Казарил.

— Не. Просто около теб витае нещо, което човек се научава да разпознава.

Наистина. И при Умегат го имаше същото. Изглежда, че ако човек е докоснат от някой бог и това не е успяло да наруши фатално равновесието му, впоследствие това му придаваше някаква непоклатима, тайнствена тежест, която не изветряваше с годините.

— И ти си видял своя бог — рече Казарил и това не беше въпрос.

— Един-два пъти — призна Умегат.

— Колко време отнема възстановяването?

— Още не знам. — Умегат потри замислено устни; гледаше изучаващо Казарил. — Кажи ми… ако можеш… какво видя?

Не беше само професионалното любопитство на учен теолог — Казарил зърна проблясъка на неизразим копнеж по божественото присъствие в сивите очи на рокнариеца. „И аз ли изглеждам като него, когато говоря за Нея? Нищо чудно, че хората ме зяпат така“.

Казарил подхвана разказа си, като започна с внезапното си заминаване от Кардегос по поръка на царевната. Чаят пристигна, беше изпит и чашите бяха напълнени повторно, преди да стигне до края на историята. Дарис се мотаеше при вратата и слушаше. Казарил реши, че не се налага да пита за дискретността на бившия коняр. Когато се опита да опише как богинята го е поела в себе си, езикът му се заплете. Умегат се вкопчи за накъсаните му думи, полуотворил устни от нетърпение.

— Поезията… поезията би могла да го опише — рече Казарил. — Трябват ми думи, които значат повече, отколкото значат, думи не само с височина и широчина, но с дълбочина и тежест и… и с други измерения, които не мога да назова дори.

— Хм. Аз се опитах да върна усещането чрез музика, за известно време след първото ми… първата ми среща. Уви, нямах необходимия талант.

Казарил кимна. После попита плахо:

— Има ли нещо, от което ти… ти и Дарис… да имате нужда, за което да помогна? Вчера Изел ме направи канцлер на Шалион, така че бих могъл да помогна… ами, с много.

Веждите на Умегат хвръкнаха нагоре и той удостои Казарил с малък поклон.

— Младата царина е постъпила мъдро.

Казарил изкриви лице.

— Само дето не ми дава мира мисълта в чии обувки съм си напъхал краката.

Усмивката на Умегат потрепна.

— Разбирам. Колкото до нас, храмът се грижи сравнително добре за бившите си светци и ни снабдява с всичко необходимо. Харесвам тези стаи, този град, пролетния въздух, компанията. Надявам се моят бог да ми възложи още интересни задачи, преди да приключи с мен. Макар че бих предпочел да не са свързани с животни. Нито с царски особи.

Казарил кимна съпричастно.

— Предполагам, че си познавал бедния Орико по-добре от всички, освен може би Сара.

— Виждах го почти всеки ден в продължение на шест години. Говореше с мен съвсем откровено, особено към края. Надявам се да съм му бил някаква утеха.

Казарил се поколеба.

— Не знам колко струва мнението ми, но стигнах до извода, че той беше нещо като герой.

Умегат кимна отсечено.

— До същото заключение стигнах и аз. По някакъв особен начин той наистина беше герой. А и жертвен агнец, това поне е сигурно. — Въздъхна. — Грях е да позволиш тъгата по нещо отминало да отрови радостта от благословията, която ни е останала.

Човекът с отрязания език стана от тихото си местенце да прибере чаения сервиз.

— Благодаря ти, Дарис — каза Умегат и потупа ръката, която го докосна за миг по рамото. Дарис събра чашите и чинийките и излезе.

Казарил се загледа любопитно след него.

— Отдавна ли го познаваш?

— От двайсетина години.

— Значи не ти е бил просто помощник в менажерията… — Казарил сниши глас. — Когато се срещнахте, той беше ли вече преминал мъките?

— Не. Не още.

— О!

Умегат се усмихна.

— Не увесвай толкова нос, лорд Казарил. Ставаме все по-добре. Онова беше вчера. Това е днес. Ще го помоля за разрешение някой път да ти разкажа историята му.

— Доверието му ще бъде чест за мен.

— Всичко е наред, а ако не е, поне всеки ден ни приближава все по-близо до нашия бог.

— Това и аз го забелязах. Имах известен проблем с представата си за времето през първите няколко дни след… след като видях Дамата. Времето, и деленията му, се бяха променили до неузнаваемост.

Откъм вратата на стаята се чу тихо почукване. Дарис се появи от другата стая и пусна една облечена в бяло млада посветена, която държеше книга.

— А! — Лицето на Умегат просветна. — Това е жената, която ми чете. Поклонете се на лорд канцлера, посветена. — После добави като обяснение: — Пратиха ми една непокорна посветена, която да ми чете по един час всеки ден като леко наказание за неспазване правилата на палатата. Реши ли вече кое правило ще нарушиш утре, момиче?

Посветената се ухили срамежливо.

— Още мисля по въпроса, просветен Умегат.

— Е, ако се изчерпиш откъм идеи, аз ще разровя спомените от младостта си и ще видя дали няма да си спомня някоя и друга лудория.

Посветената протегна книгата напред, така че Казарил да види заглавната й страница.

— Мислех, че ме пращат да чета скучна теология на свещения, но той пожела да му чета от тази книга с приказки.

Казарил погледна заинтригувано книгата — беше внесена от Ибра, ако се съдеше по емблемата на печатаря.

— Много интересен сюжет — каза Умегат. — Авторът разказва за група пътници, тръгнали на поклонение към едно светилище, и всеки от тях разказва своята история. Много, ъъъ поучително.

— Всъщност, милорд — прошепна посветената, — някои от разказите са направо неприлични.

— Явно ще трябва да избърша от прахта проповедта на Ордол за уроците на плътта. Обещах на посветената да ходатайствам за нея пред Копелето за всеки път, когато се изчерви. Боя се, че тя ми повярва. — Умегат се усмихна.

— Аз, ъъъ… много ще се радвам, ако ми заемете книгата, когато свършите с нея — с надежда в гласа рече Казарил.

— Ще се погрижа да ви я изпратят, милорд.

Казарил си взе довиждане. Пресече петоъгълния храмов площад и пое нагоре по стръмните улици, но свърна още преди Зангре да се възправи пред погледа му и тръгна към градската къща на провинкар ди Баошия. Четвъртитата каменна сграда приличаше на Жироналовата резиденция, макар да беше значително по-малка, без прозорци на долния етаж, а прозорците на горния бяха защитени с решетки от ковано желязо. Бяха я отворили отново не само за господаря и съпругата му, а също за старата провинкара и лейди Иста, които бяха пристигнали от Валенда. Беше препълнена до дупка и от предишната й мрачна, празна тишина не беше останал и помен. Казарил съобщи на учтивия портиер името си и по каква работа е дошъл и беше въведен в къщата без никакви въпроси и забавяния.

Портиерът го заведе в една слънчева стая с висок таван в дъното на сградата. Там той завари вдовстващата царина Иста, която седеше на балкон с метален парапет с изглед към малката билкова градина и конюшните. Иста отпрати жената, която й правеше компания, и покани Казарил да седне на освободения стол, съвсем близо до нея. Посребрялата й коса беше сплетена на плитка, завита около главата й в красив кок. Както лицето й, така и роклята й изглеждаха някак по-свежи и по-ясно очертани, отколкото Казарил помнеше да ги е виждал.

— Приятно местенце — отбеляза той, докато се настаняваше на стола.

— Да, и на мен ми харесва. Това беше моята стая като малка, когато татко ни водеше със себе си в столицата, а това не се случваше често. Най-хубавото е, че оттук не се вижда Зангре. — Тя плъзна поглед по квадратната градинка долу, бродирана в зелено, защитена и някак излъчваща идеята за дом.