— Така мисля, марш.

— Ако побързам, може и да видя част от нея. Казарил, имаш ли нещо против да те оставя на грижите на този господин? Милорд кастелан, погрижете се да си почине. Не е и наполовина толкова възстановен от раните си, колкото ще се опита да ви убеди.

Пали обърна коня си и радостно отдаде чест на Казарил.

— Като свърши, ще се върна да ти разкажа всичко. — Последван от малката си компания, той пришори коня си през портите.

Коняри и слуги прибираха конете и багажа. Казарил отказа, с възмущение, както се надяваше, предложението на кастелана да се облегне на ръката му, поне преди да се стигнали до стълбите. Когато пое към централната сграда, кастеланът му извика да спре.

— По заповед на царината ви приготвихме стая в кулата на Иас — обясни той, — така че да сте близо до нея и царевича.

— О! — Това звучеше добре. Казарил последва кастелана до третия етаж, където бяха настанени царевич Бергон и ибрийските му придворни, макар че Бергон явно си беше избрал за официална спалня друга стая, а не онази, в която беше издъхнал Орико. Не че царевичът спял там, подразбра Казарил от приказките на кастелана. Изел тъкмо се била пренесла в апартамента на старата царина, на горния етаж. Кастеланът го въведе в определената за него стая, близо до тази на Бергон. Някой беше преместил сандъка му и малкото му вещи от старата му стая, а изцяло нов комплект официални дрехи вече го чакаше за банкета довечера. Казарил остави слугите да му донесат вода за миене, но после ги отпрати и легна да си почине.

Почивката му трая десетина минути. Стана и се качи на горния етаж да огледа новия си кабинет. Една прислужница го позна и приклекна, когато мина покрай нея. Казарил надникна в стаята, отредена преди за секретаря на Сара. Както очакваше, сега тя беше пълна с неговите записки, книги и тефтери, в които беше осчетоводявал приходите и разходите на старото Изелино домакинство, като бяха добавени и много нови. Най-неочаквано обаче един спретнат тъмнокос мъж на трийсетина години седеше преспокойно зад широкото му писалище. Носеше сивата роба и червения ширит на рамото, които го отличаваха като свещен от ордена на Бащата, и пишеше някакви цифри в една от счетоводните книги на Казарил. Отворена кореспонденция лежеше подредена във ветрило до лявата му ръка, а до дясната се издигаше купчина готови писма.

Мъжът вдигна очи към Казарил и го изгледа въпросително.

— Мога ли да ви помогна, сър?

— Аз… извинете, май не се познаваме. Кой сте вие?

— Просветен Бонерет, личният секретар на царина Изел.

Устата на Казарил се отвори и затвори. „Аз съм личният секретар на царина Изел!“

— Временно назначение, нали?

Веждите на Бонерет хвръкнаха нагоре.

— Ами… надявам се, че ще е за постоянно.

— Как се сдобихте с този пост?

— Архисвещен Менденал бе така добър да ме препоръча на царината.

— Наскоро?

— Извинете?

— Скоро ли ви назначиха?

— Преди две седмици, сър. — Бонерет се намръщи малко раздразнено. — Ъъъ… аз ви се представих и сега имате предимство пред мен, струва ми се?

„Точно обратното“.

— Царината… не ми каза — рече Казарил. Изхвърлен ли беше, отстранен от доверения пост? Вярно, лавината от задачи, съпътстващи Изелиното възкачване на трона, нямаше да спре, докато Казарил бавно се възстановява. Някой бе трябвало да се погрижи за тях. А и, забеляза Казарил, като погледна адресите върху писмата, Бонерет имаше красив почерк. Свещеният се беше намръщил още повече, така че Казарил побърза да отговори на непрекия му въпрос: — Казвам се Казарил.

Сръднята по лицето на Бонерет се изпари като по чудо и бе заменена с още по-обезпокоителна благоговейна усмивка. Той изпусна перото си, като опръска с мастило страницата, и скочи на крака.

— Милорд ди Казарил! За мен е чест! — И се поклони дълбоко. — С какво мога да ви помогна, милорд? — повтори той въпроса си, но със съвсем различен тон.

Пламенната любезност уплаши Казарил много повече от първоначалната надменност на Бонерет. Той изломоти някакво несвързано извинение, задето е нахлул така, оправда се с умора от пътуването и избяга на долния етаж.

Уби няма и час с инвентаризация на дрехите си и твърде малкото си книги, като едновременно с това ги подреждаше в новата си стая. Колкото и да не беше за вярване, нищо от вещите му не липсваше. Застана до тесния прозорец, който гледаше към града в ниското. Отвори го докрай и проточи врат навън, но нито един свещен гарван не намина да го посети. Сега, когато проклятието беше развалено, а менажерията я нямаше, те дали гнездяха още в кулата на Фонса? Огледа внимателно куполите на храма и реши при първа възможност да потърси Умегат. После седна насаме с объркването си.

Беше изгубил опора и знаеше, че отчасти това се дължи на изтощението. Енергията му все още беше крехка и идваше на приливи и отливи. Заздравяващата рана в корема го наболяваше от сутрешната езда, макар и не толкова, колкото когато Дондо го дереше отвътре. Беше великолепно освободен от всякакви задължения, факт, който сам по себе си преди беше достатъчен, за да го изпълва дни наред с еуфорично щастие. Този следобед обаче, изглежда, не се получаваше така. След всичките му усилия да пристигне тук, тихата почивка, която всички смятаха, че му се полага, го изпълваше с разочарование.

Настроението му се развали. Може би нямаха нужда от него в този нов Шалион-Ибра. На Изел щяха да й трябват по-учени, по-опитни в придворните дела хора, които да й помагат в новите й, многократно нараснали задължения, от един очукан и, нека си го кажем, странен бивш войник със слабост към поезията. И още по-лошо — отстраняването му от службата при Изел щеше да го лиши и от ежедневните срещи с Бетриз. Никой нямаше да му пали свещите по здрач, нито да му тика в ръцете топли старомодни шапки, никой нямаше да забелязва, че е болен, и да му праща страховити лечители, или да се моли за благополучието му, когато е далеч от дома…

Чу тропота и шума, които бяха знак, че Изел и Бергон са се върнали с хората си от церемониите в храма, но дворът не се виждаше от прозореца му, под какъвто и ъгъл да надничаше. Трябваше да излезе да ги поздрави. „Не. Аз си почивам“. Това му прозвуча детински и капризно. „Не се прави на глупак“. Но някаква мрачна умора го приковаваше към стола.

Не беше още надвил пристъпа си на меланхолия, когато Бергон лично влетя в стаята му, а после вече беше невъзможно да се цупи на целия свят. Царевичът още беше с робите в кафяво, оранжево и жълто на свещен генерал на Сина, широкият колан за меча му бе орнаментиран със символите на есента, и всички те му стояха много по-добре, отколкото на побелелия ди Жиронал. Ако Бергон не беше наслада за очите на своя бог, то значи нищо не би могло да зарадва божеството. Казарил стана, а Бергон се хвърли да го прегръща и веднага го заразпитва за пътуването му дотук и как е раната му, като едва изчакваше да му отговори; вместо това напираше да му разкаже за осем неща едновременно, после избухна в смях, осъзнал комизма на поведението си.

— За това ще имаме време и по-късно. В момента съм тук по поръчка на съпругата ми, царината на Шалион. Но първо ми кажи честно, лорд Каз — обичаш ли лейди Бетриз?

Казарил примигна.

— Аз… тя… много държа на нея, царевич.

— Добре. Тоест, сигурен бях, но Изел настоя първо да те попитам. Така, сега нещо много важно — склонен ли си да се обръснеш?

— Аз… какво? — Ръката на Казарил литна към брадата му. Изобщо не беше толкова рошава като в началото, хубава си беше и гъста, реши той, а и нали я подрязваше редовно. — Има ли някаква причина да ми задаваш този въпрос? Не че има кой знае какво значение, брадите пак израстват, така де…

— Но не си дълбоко привързан към нея или нещо подобно, нали?

— Дълбоко, не. Ръката ми трепереше известно време след като се махнах от галерата, а не исках да си пускам всеки ден кръв, нямах и пари за бръснар, така че си пуснах брада. После просто свикнах с нея.

— Добре. — Бергон се върна при вратата, отвори я и викна: — Хайде, влизайте.