Думите й бяха облекчение за Дарт, който се боеше, че тя беше загрубяла, че и от нея беше откраднато нещо. Той обясни:

— Това много повлия на решението ми да не продължавам с Ледения човек: кого го е грижа? Мъртви те са по-добри, отколкото заключени. Но ако съществува лечение?

— А какво ще кажеш за толкова многото сексуални насилници, които дават израз на покаянието си и истински искат да спрат? — попита тя. — Знам. Въпросът не е от лесните.

— Знам какво трябва да се направи — изрече като на себе си Дарт, като сам изпитваше страх от мисълта си.

— Аз също знам какво трябва да се направи — пробърбори тя прелъстително. Носеше стегнати сини джинси и отпуснат сив пуловер, който Дарт намираше за провокационен, защото, когато тя се навеждаше, той се разтваряше. Като пиеше бира от бутилката, тя седеше в единственото останало на Дарт голямо кресло, левият й крак от време на време се премяташе върху страничната облегалка.

Той приготвяше скариди с ориз, като се опитваше да се съсредоточи върху точното изпълнение на рецептата. Мак шумолеше в краката на Аби.

— Преди да започнеш това — продължи тя, — направи една пауза. Започне ли се веднъж, спиране няма. — Направи му знак да седне. — Разкажи ми за Ковалски.

Дарт отвори една бира.

— Възможно е да говори истината. Разказа ни една и съща история три пъти. И добре си спомня подробностите. При разпит на ченге неудобството се състои в това, че той знае към какво се стремиш.

— Но ти му вярваш — вметна тя.

— Вярвам му. Хейт не му вярва. И аз не мога да кажа на Хейт, тъй като това въвлича Зелър, а аз не съм готов да прехвърля всичко това върху него.

— Лично аз никога не съм вярвала и дума на това, което казва Ковалски. Той е глупак в пълния смисъл на думата. — Тя попита: — Какъв е неговият статус?

— Случаят ще бъде преразгледан. Междувременно той все още е на активна служба.

— Не мисля, че се интересува прекалено много от теб.

— Никога не се е интересувал.

Тя отпи от бирата и остави бутилката на масата. Нещо я вълнуваше силно.

— Какво ще кажеш за тези тестове — попита той.

— Питаш ме дали съм чула нещо? Дали са открили някакъв ненормален ген у сексуалните насилници? Доколкото ми е известно, не. Но слушай, от години се носят слухове за някакъв ген на престъпността. Чувал си за това нещо. „Таймс“ съобщи миналия февруари, че генът — комбинация от гени — е бил идентифициран. Няма нищо невъзможно. — Тя попита риторично: — Съществува ли някакво лечение за такива хора? Не съм чувала такова нещо. Засега не съм. Но както казва Теди Браг, останете на същата вълна.

— Щеше ли да научиш, ако се правеха изпитания с такова нещо?

— Съмнително. Не. Толкова важно и спорно нещо би било забулено от секретност. Нямаше да науча за него, преди да е станало публично достояние. Засега няма нищо подобно. Следя.

Беше хубаво, че тя е тук. Приятно. Удобно. Тя изпи бирата, стана, отиде при кухненските чекмеджета, откъдето взе това, което й трябваше, за да сложи масата. Дарт следеше действията й с приятно чувство.

— За какво мислиш? — попита тя, поставяйки пред него една вилица.

— Ковалски — излъга той. И се изкашля.

— Тази кашлица не ми харесва — избъбри тя. — Ти си свикнал с нея, нали?

Не му се щеше да й говори за това. Не беше казвал на никого и не виждаше защо трябва да го направи сега. Започна:

— Това не е най-добрата история. — И му стана чудно как така устата му така умишлено беше отказала да се подчини на мозъка му. — Всъщност това е лоша история — добави той, като му стана чудно откъде беше дошло и това.

— Не си принуден да ми кажеш.

Не, не искам да ти кажа, отговори мозъкът му.

— Имах това, което ти би могла да наречеш безотговорна майка. Пияница. Тя беше пияница. А баща ми беше никой. Никога не съм го познавал. Поне така мисля. Но майка ми беше… брат й беше разпространител на наркотици. Значителен. Много пари. Тя беше, не знам как да се изразя, объркана. Той се погрижи за нея. Беше кривнала далече от правия път. И аз бях на същия път, поне в началото. Това беше моето начало. Като дете, нали разбираш. Изпълнявах поръчки. Готвех. Поръчките се свеждаха главно до купуване на алкохол. Купувах й пиячка. И сега си мисля за това, за момчето, което купува от близкия магазин. Господи, какво време от живота ми беше това!

— Лош път? — попита тя.

— Беше зла и пияна — поясни той.

Отпи от бирата. Не му се говореше за това. Страхуваше се, че тя ще разбере намека. Да промени темата. Едва ли имаше смисъл: тя го гледаше в очакване.

— Беше объркана за всичко. Пари. Алкохол. Понякога изпиваше цяла бутилка докато съм на училище, а до завръщането ми мислеше, че въобще не съм купувал тази бутилка, че съм изхарчил парите й, като че ли бяха нейни, парите. Веднъж месечно получаваше чек. От брат си. Пари от наркотици, както по-късно разбрах. Лоши пари. — Той се почувства малко по-спокоен. Не беше чак толкова трудно да се говори на тази тема, колкото беше очаквал. Тя изглеждаше заинтересована, но не ужасно разстроена. Винаги беше мислил, че ако говореше за това, слушателят му би се разстроил — така, както той се чувстваше. Бесен. Истински бесен.

— И така, ти се разболя? — попита тя. — Кашлицата — му напомни.

— Не, не — възпря я бързо. — Не се разболях. Аз… тя… когато побеснееше, когато се объркваше, тя… тя си го изкарваше на мен. Предполагам, защото съм й бил подръка.

— Биеше ли те? — попита го, но въпросът й имаше за цел да внесе яснота, не да отправи обвинение.

— Да — кимна той. — Имаше такова нещо. — Помисли, че е време за ориза със скариди. Чувстваше се нервен, нищо не можеше да го успокои. — Да, биеше ме — призна. Колко пъти беше лъгал училищната сестра за това? Колко много години не я беше издавал? А точно в тази нощ той изведнъж започна да сваля бремето от себе си. „Какво става, по дяволите!“, се питаше. — Биеше ме непрекъснато. И след толкова много бой трябваше да се науча да бягам. Боят те учи да бъдеш страхливец — поясни с неохота. Това беше най-трудното за него — че е трябвало да бяга. През всичките по-късни години, а и сега бягството от нея му се струваше нещо недостойно. Като че ли не беше достатъчно силен. Винаги беше искал да отвърне на ударите й с удар. Никога не беше вдигнал ръка. Лицето й беше цялото подуто, очите й нефокусирани. Кой би могъл да удари такова нещо?

— Не е необходимо да говориш за това — повтори тя. Бяха изминали няколко минути. Той разбра, че не беше докоснал храната си. — Но аз искам да чуя, ако наистина имаш желание да говориш.

— Бягах — повтори той. Почувства паренето в очите си и се замисли дали не трябва да напусне масата. — Бягах — каза го отново. Преглътна. Имаше чувството, че в гърлото му беше заседнала пилешка кост. — И се научих да се крия, докато тя се укроти. По-точно, докато загубеше съзнание. Често я намирах на пода. Като кит, излязъл на брега. Легнала. Не можех да я мръдна. Мислил съм си, че е мъртва. Предполагам, че съм искал да бъде така. — Той почувства, че в очите му се появяват сълзи и че няма сила да им се противопостави.

Аби не изглеждаше силно повлияна. Тя продължаваше да го гледа напрегнато, но той чувстваше, че от нейна страна нямаше присъда. Тренирана е за такова нещо, помисли, като изведнъж разбра защо беше избрал да каже всичко това точно пред тази жена. Тя е подходящата.

Той продължи:

— И така, аз се криех. Шкафът. Мазата. Имаше една мебел в столовата, където можех да се настаня. Но тя ме намираше. Почти винаги. Докато не открих сушилнята. Сушилнята за дрехи.

Лицето й оставаше спокойно, не разкриваше никакво мнение, никакво съчувствие, никаква жалост и все пак той беше убеден, че тя го е чула. Чудеше се дали може да бъде толкова обективна, толкова спокойна вътрешно или това беше някакъв вид поведение, което е усвоила като професионалист.

— Не й мина нито веднъж през ум да погледне в сушилнята — обясни той. — Това се превърна в мой първи избор и много пъти, когато съм се занимавал с прането, съм го измъквал оттам и бързо съм се вмъквал вътре.