— Да хапнем навън, за да го отпразнуваме! — извика Джени и запляска с ръце. — На улица „Орчард“ има един нов ресторант, който е много хубав. Всички модели ходят там.

Руфъс погледна към Дан и направи физиономия.

— Преди да се прибереш, сестра ти заяви, че ще става супермодел. По всичко личи, че до края на месеца ще се мотая наоколо с частния си самолет и ще пазарувам коне и яхти с милионите, които тя ще изкара. — Той посочи Джени с омазания си с шоколад пръст. — Ще се погрижиш и за таксите на Дан в колежа, нали?

Джени го погледна възмутено.

— Татко!

Руфъс примижа.

— Всъщност тази блуза откъде е? — Челото му почервеня и заблестя, както винаги, когато бе развълнуван — Ако не престанеш да злоупотребяваш с кредитната ми карта, ще те изпратя в пансион, да знаеш!

Джени отново го погледна възмутено.

— Може и да не ти се наложи да го правиш. Може би ще отида с най-голямо удоволствие и сама.

Дан се изкашля шумно и се изправи.

— Достатъчно, деца. Довечера има купон, но преди да отида, можете да ме заведете на китайско. В моето място на „Кълъмбъс“.

— Тъ-по — оплака се Джени.

— Дадено — съгласи се Руфъс и му смигна. — Между другото, гласувам за Нюйоркския. Така може да живееш в къщи и да ти помагам с ученето, а в замяна ти да ме уредиш с някоя от умните си професорки по английски.

На Дан му се стори, че изведнъж е попаднал в старовремски филм на „Дисни“ за татковци — мераклии и домошари. Грабна една поничка от кутията, взе купчинката писма и си отиде в стаята. Върху неоправеното му легло се мъдреше празна тетрадка, в очакване да я напълни с мрачни, измъчени стихове. Но сега Дан бе твърде щастлив, за да пише. Бяха го приели в четири от петте университета, в които бе подал документи! Нямаше търпение да сподели добрите новини.

Единственият проблем бе, че не се сещаше с кого.

— Ами ако е сам вкъщи и е на път да си пререже вените? — Ванеса изрази тревогата си на висок глас.

Тя хвърли гневен поглед към облечения в кожени дрехи задник на двадесет и две годишната си сестра Руби. Руби се мотаеше на вратата на своята спалня и говореше по телефона в трескава подготовка за предстоящото турне на групата си.

— Исландия! — изкрещя Руби. — На пето място сме в независимите класации на шантавия Рейкявик!

— Голям шантав праз — изръмжа Ванеса, докато за шестнадесети път проверяваше имейла си, макар никой да не й пишеше. Беше си внушила, че не са приели Дан никъде и в този момент той се намира на моста „Джордж Вашингтон“ и пише прощалното си писмо, преди да скочи. Дори да го бяха приели някъде, вероятно се намираше в някакво екзистенциално, апокалиптично настроение и бе нагазил гол в река Хъдсън, близо до пристанището с лодките, за да се пречисти от негативна карма, източваща творческия поток на мислите му, преди отново да може да пише.

Ако трябваше да бъде честна пред себе си, щеше да си признае, че всъщност не бе чак толкова разтревожена. Дан бе добър в училище и пишеше невероятно. Все някъде щеше да влезе. Просто се опитваше да си намери достатъчно правдоподобно оправдание, за да му се обади и да си поговорят отново, защото от онзи понеделник в парка, когато последно го бе видяла, не бе в състояние да спре да мисли за него.

Беше й хрумнало да му позвъни уж за още едно интервю за документалния й филм, но това бе толкова скалъпено, че дори мисълта да го използва й докарваше уртикария. Бе мислила и върху варианта да се обади на малката му сестра Джени, под претекст, че иска интервю с роднина на човек в трескаво очакване на новини от колежите, в които е подал документи. Тогава Джени щеше да подхвърли на Дан, че се е чула с Ванеса, която е питала за него и тогава може би Дан щеше да й се обади или да й пише. Но това беше по-скоро детинско.

Руби все още висеше на вратата й, захапала слушалката. Проблемът с това, че Руби спеше във всекидневната, а Ванеса — в единствената спалня, беше, че Руби приемаше стаята на Ванеса за своя всекидневна.

— Момент. Втора линия — каза Руби на човека от другата страна. Тя стисна носа си и заговори като телефонен оператор. — В момента всички оператори са заети… — спря за момент. — О, здрасти, Дан. Имаш ли нещо против да звъннеш след малко? В момента имам важен разговор с групата. Ще превземаме вселената.

С лъвски скок Ванеса се озова до сестра си и изтръгна слушалката от ръката й.

— Ало — каза тя плахо. — Дан? Добре ли си?

— Да — отвърна той, като звучеше по-щастлив отвсякога. — Приемат ме навсякъде без „Колумбия“.

— Еха! — отвърна Ванеса, осмисляйки информацията. — Но ти искаш да отидеш в „Браун“, нали така? Не обмисляш варианти за Нюйоркския университет или друго училище?

— Не знам — отвърна Дан. — Трябва да си помисля.

За момент и двамата замълчаха. Бяха обсъдили очевидното, но имаше още толкова много на дневен ред.

— Е, както и да е, поздравления — успя да произнесе Ванеса, като внезапно я обзе невероятна тъга. Дан щеше да отиде в „Браун“, Провидънс, Роуд Айлънд, където по всяка вероятност щеше да срещне някое слабо дългокосо момиче от Върмонт, което ще се занимава с грънчарство, ще свири на китара и ще му плете пуловери, докато тя щеше да си остане в Ню Йорк, да учи в университета и да продължи да живее с откачената си сестра.

Руби измъкна слушалката от ръката й.

— Хей, Дан, познай? Заминавам за около осем месеца на турне с „Шугърдеди“. Тръгваме другата седмица. Защо не се пренесеш тук? Така двамата със сестра ми ще си свиете любовно гнезденце!

Ванеса я стрелна със злобен поглед. Руби нямаше равна в това да обърка нещата по възможно най-нетактичния и смущаващ начин. Руби й подаде телефона и Ванеса за момент го задържа на няколко сантиметра от ухото си. Какво, по дяволите, да каже сега?

Дан нямаше нищо против идеята да поживее без родителски контрол в хубав квартал като Уилямсбърг, а пък и животът с Ванеса можеше да бъде забавен. Тя щеше да прави филми, той можеше да пише. Щеше да бъде като комуна — една от онези сбирщини писатели и актьори, където бе живял баща му преди. Можеше дори да се окаже, че постоянно ще правят секс, както се говореше, че са правели онези писатели и актьори през седемдесетте.

Но нещата се случваха доста бързо. Той се прокашля.

— Ще говоря с баща ми за това. Тази вечер ще ходим на китайски да празнуваме. Какво ще кажеш да се видим на онзи купон на Западна улица след това?

Шумните купони далеч не бяха най-голямата страст на Ванеса, но предположи, че Дан има повод за празнуване.

— Добра идея — съгласи се тя.

— И ще говоря с баща ми за онова с преместването. Може пък да се окаже забавно — каза Дан доста спокойно.

Ванеса внезапно се почувства като героинята в една от онези банални романтични комедии с щастлив край, които ненавиждаше. Момичето, което заживяваше щастливо с любящия си съпруг в къща с копринени завеси на прозорците вместо черни чаршафи, каквито бяха окачили с Руби.

— Супер — отвърна ентусиазирано, макар това да бе една от най-неприятните й думи. Тя затвори слушалката и подаде телефона на сестра си, която продължаваше да бърбори по мобилния.

— Може ли да взема нещо назаем от твоя гардероб? — прошепна Ванеса.

Руби повдигна вежди и кимна мълчаливо.

Явно купонът щеше да бъде важен.

Блеър слезе от асансьора и се изправи пред самоделен транспарант, залепен на входната врата на апартамента, който гласеше: „Браво, Блеър! Толкова се гордеем с теб!“ Тя блъсна вратата. Муки, тлъстият бяло-кафяв боксер на Арън, се доближи до нея и пъхна влажния си нос между краката й.

— Разкарай се — изръмжа Блеър. За момент се запита дали не се бе случило някакво чудо. Може би баща й гей, който живееше във Франция, или пък някоя друга великодушна фея се бе обадила в „Йейл“ и те в крайна сметка бяха решили да я приемат веднага. Малко вероятно, но…