Блеър се втренчи в дървения под и започна да върти рубинения си пръстен толкова енергично, че на Нейт му се зави свят. Той легна до нея и я прегърна през кръста.

— „Джорджтаун“ е добро училище.

Блеър не помръдна.

— Но с много далеч от „Браун“ — оплака се тя.

Нейт вдигна рамене и започна да масажира Блеър между плешките.

— Може да се запиша в „Бостън“. Обзалагам се, че има автобус от Бостън до Вашингтон.

Очите на Блеър се наляха със сълзи и тя ритна матрака с пети.

— Но аз не искам да ходя в „Джорджтаун“. Мразя „Джорджтаун“.

Нейт придърпа главата й върху гърдите си и я целуна по врата. Двамата с Блеър не бяха лежали на леглото му по този начин от месеци и той наистина се беше възбудил.

— Ходила ли си да го видиш?

В интерес на истината Блеър не бе посещавала нито едно училище, с изключение на „Йейл“.

— Не — призна тя.

Нейт плъзна език по ухото й. Прасковеният аромат на шампоана й го влудяваше.

— Познавам доста готини момичета от „Джорджтаун“. Трябва да отидеш да видиш за какво става въпрос. Може да ти хареса дори повече от „Йейл“ — каза той с приглушен глас, тъй като бе притиснал лицето си във врата й.

— Аха — отвърна тя кисело. Тя усещаше, че Нейт се опитваше да я прелъсти, но тъй като бе силно разстроена, чувстваше само влагата от слюнката по ухото си. Нейт легна по гръб и я придърпа върху себе си. Бе затворил очи, а по устните му играеше щастлива, дрогирано-възбудена усмивка.

— Ммм — простена той, наслаждавайки се на приятната тежест върху себе си.

— Просто ми се иска да ме бяха приели в „Йейл“ — прошепна Блеър. Тогава можеше да си разсъблече дрехите и най-сетне да го направят, точно както винаги си го бе представяла. Тя положи глава на врата на Нейт, под брадичката му и вдиша приятния му аромат на дим. Сега имаше нужда от едно хубаво гушкане. Сексът просто трябваше да почака.

Нейт отвори очи и въздъхна тежко, „Coitus Huemtptus“, Част XX продуцирана специално за него от Блеър Уолдорф.

Не, че наистина заслужаваше секс.

— Само ми обещай, че ще провериш как стоят нещата с „Джорджтаун“ — каза той в опита си да звучи като добър приятел, който бе до нея в тежкия момент, а не като лъжливо копеле.

Блеър го стисна силно. Животът и се бе сринал. Най-добрата й приятелка бе невярна кучка, но поне имаше Нейт — очарователен, грижовен и откровен. И беше прав. Нищо нямаше да й струва да посети „Джорджтаун“. На този етап бе готова на всичко.

— Добре, обещавам — съгласи се тя.

Нейт провря ръка в дънките й, но тя се пресегна и я извади.

Е, почти на всичко.

— Тук е! — прошепна по-малката сестра на Дан Джени, докато той затваряше входната врата на апартамента. — Побързай!

Дан метна ключовете си върху старата паянтова маса в антрето и събу кецовете си „Пума“.

— Ехо? — извика той, докато влизаше в кухнята, където обикновено се събираше семейството. Както обикновено Маркс, огромният черен котарак на семейство Хъмфри, се бе проснал върху олющената жълта кухненска маса „Формика“, положил глава върху оранжева кърпа за съдове. Полупразната чаша с кафе на Дан стоеше на същото място, където я бе оставил сутринта — до малкия розов нос на Маркс. Лампите в кухнята бяха запалени, а върху една жълта постелка се мъдреше недоядено обезмаслено кисело мляко „Данон“ с вкус на боровинка — любимото на Джени. Дан дръпна Маркс за косматите черни уши. На масата обаче липсваше обичайната купчина с пощата, което бе подозрително, а Джени не се мяркаше наоколо.

— Ей? Има ли някой вкъщи? — обади се отново той.

— Тук сме — гласът на Джени се разнесе от трапезарията, намираща се в съседство.

Дан бутна летящата врата към трапезарията. На изподрасканата пенсилванска селска маса един до друг седяха Джени и баща им Руфъс. Руфъс носеше сива тениска на „Метс“, а непокорната му сива брада имаше спешна нужда от разресване. Джени бе облечена със скъпо на вид копринено бюстие с тигрови шарки, а ноктите й бяха лакирани в яркочервено. В празното пространство пред тях бе разположена купчина пликове за писма, неотворена кутия шоколадови понички „Ентенман“ и бяла картонена чаша луксозно кафе.

— Седни, синко. Тебе чакаме — обясни Руфъс, а по лицето му заигра развълнувана усмивка. — Дори взехме от любимите ти понички. Днес е големият ден!

Дан примигна. През последните седемнадесет години баща му не бе спирал да се оплаква колко много струва да се отгледат и изучат двама неблагодарни тийнейджъри, като постоянно заплашваше да се премести в държава, където здравеопазването и образованието се покриваха от държавата. Въпреки всичко бе изпратил Дан и Джени в две от най-скъпите и престижни училища в Манхатън, съответно мъжко и девическо, бе залепил отличните им свидетелства на хладилника и не спираше да ги изпитва по поезия и латински. Сега изглеждаше много по-притеснен от резултатите за колежа от самия Дан.

— Да не би вече да сте ми отворили пощата? — запита Дан.

— Не. Но ще го направим, ако не побързаш — каза му Джени. Тя почука по пликовете с лакирания си нокът. — Най-отгоре сложих „Браун“.

— О, благодаря — промърмори Дани седна. Сякаш нервите му не бяха достатъчно опънати от цялата процедура. Не бе предвидил да отваря пощата си пред публика.

Руфъс се пресегна през масата за кутията с понички и я отвори.

— Хайде — насърчи го той, преди да натъпче една поничка в устата си.

С треперещи пръсти Дан внимателно отвори плика от „Браун“ и разгъна листовете.

— О, Господи, приет си! — изписка Джени.

— Казвай! Казвай! — Руфъс едвам се сдържаше, буйните му сиви вежди трепереха от вълнение.

— Вътре съм — съобщи тихо Дан. Той подаде писмото на баща си.

— Разбира сее, че си вътре! — сияеше Руфъс. Той грабна почти празната бутилка кианти от масата, махна тапата със зъби и отпи. — Хайде, отваряй следващото!

Второто писмо беше от Нюйоркския университет, където бе приета Ванеса при ранния прием.

— Обзалагам се, че си приет! — предположението на Джени го напрегна.

— Шшшт! — просъска баща й.

Дан разкъса плика, вдигна поглед към изопнатите от очакване лица и произнесе равнодушно:

— Вътре съм.

— Еха-а-а! — ликуваше Руфъс и се удряше по гърдите като горда горила. — Браво, момче.

Джени грабна следващия плик.

— Мога ли да го отворя аз?

Дан я изгледа иронично. Сякаш имаше някакъв избор.

— Колеж „Колби“ — зачете Джени. — Къде се намира това?

— В Мейн, глупачето ми — обясни баща им. — Сега ще го отвориш ли, моля?

Джени се разкикоти и прокара пръст под лепилото. Бе доста забавно — все едно, че я чакаха да произнесе на кого се присъжда някой „Оскар“.

— И наградата отива при… Дан! Приет си!

— Супер — Дан вдигна рамене. Дори не бе ходил до Мейн, за да посети „Колби“, но учителят му по английски го убеждаваше, че там е най-добрата програма по творческо писане на Източния бряг.

Джени се пресегна към следващия плик и го отвори, без дори да поиска разрешение.

— „Колумбия“. Опа. Отхвърлен си.

— Копелета — изръмжа Руфъс.

Дан отново вдигна рамене. „Колумбия“ имаха престижна и доста сериозна програма по творческо писане, а и беше близо до дома му и нямаше да се наложи да живее в общежитие. Но отчитайки клаустрофобичната обстановка, в която се намираше в момента, възможността да прекара следващите четири години вкъщи не му се стори чак толкова привлекателна.

Последният плик бе от колежа „Евъргрийн“ в щата Вашингтон, което бе толкова далеч, че чак му се стори романтично. Той плъзна плика по масата към Руфъс и вдигна празничната чаша с кафе.

— Отвори го, татко.

— „Евъргрийн“ — изрева Руфъс. — Ще ни изоставиш за Тихоокеанския северозапад! Имаш ли представа колко вали там?

— Татко — запротестира Джени.

— Добре де, добре — Руфъс разкъса плика, като междувременно скъса и малко от писмото. Той присви очи и се зачете. — Приет си! — Взе още една поничка, напъха я в устата си и бутна кутията към Дан. — Четири от пет — не е никак зле!