Опа.

— Знаете, че са го правили, нали? — прошепна едно момиче от „Сийтън Армс“ на приятелката си. — Хванали са ги на един купон през октомври, в банята. Тя е била чисто гола и Чък я е оправял на тоалетната чиния.

— Аз го мислех за гей — обади се едно момиче в чисто нова тениска на „Васар“.

— Всички искат да стискат големите цици на Джени! — продължи да дразни Чък.

— Чък Бас има космат гъз! — извика Серена високо. — Не му обръщай внимание — каза тя на Джени.

Но вместо да се изчерви от гняв и срам, Джени не можеше да престане да се смее. Преди две седмици малкото представление на Чък щеше да й подейства съкрушително. Сега обаче всички се смееха на самия него, а не на глупостите, които бръщолевеше. Освен това, когато беше преживяла един скандал — а може би два или дори три — и бе продължила напред, вече беше доста по-жилава. Имаше минало, история. Бе момичето, за което нямаше да престанат да говорят. Тя и големите й балкони бяха обречени да пожънат успех.

А ако животът поемеше по кофти направление и нещата се объркаха непоправимо, винаги можеше да я изпратят в пансион, както беше заплашил баща й. Там щеше да преоткрие себе си.

Може би дори щеше да се върне от пансиона и пак да се преоткрие, също като Серена.

Вероятно пак като Серена можеше да има и много гаджета. Някой ден.

— Ще ми дадеш ли една цигара, брато? — Деймиън Полк, китаристът на „Рейвс“ и един от любимците на Дан, се приближи към него. Дан бе твърде пиян, за да се замае от срещата със звездата. Той му подаде смачкания полупразен пакет „Кемъл“, който беше отворил само преди половин час, и Деймиън запали цигарата си с жълтата му запалка „Бик“. Деймиън носеше кафяво брезентово военно палто, по което на фински или някакъв друг език с черно бяха изписани някакви думи. Палтото обаче можеше да мине само при някой известен.

— Имаш ли представа кой живее тук? — попита той.

— Аз — отвърна Дан провлачено. — Нещо такова. Тук съм с приятелката си. Апартаментът е на по-голямата й сестра, но нея я няма. — Реши да не споменава Тифани. Предпочиташе да си представя, че тя не съществува. Сега, като се сети за това, осъзна, че цяла вечер не ги бе мяркал с Ванеса. Със замъгленото си съзнание започна да разсъждава колко дълго можеше да протече един пиърсинг.

Деймиън кимна замислено.

— Имаш ли представа кой е писал песните в черните кожени тефтери в съседната стая?

За момент Дан се запита дали не беше припаднал и не сънуваше целия този разговор.

— Стихове — поправи го той, премигвайки на фона на приповдигнатите текстове на „Уифенпуфс“, които все още възпяваха сестра му. Високо момче с очила и момиче с червеникаворуса коса кръстосваха пода на дневната в горещо танго. — Това са моите стихотворения. — Опита се да се изправи, но глезените му се подвиха и се облегна на стената. Ако не успееше да помръдне, съвсем скоро щеше да се напикае.

Деймиън преметна палтото си назад и клекна пред Дан.

— Казвам ти, човече, това са песни.

Дан впери невиждащ поглед в известния десетсантиметров белег, който прорязваше челото на Деймиън. Говореше се, че е от инцидент с велосипед „БМХ“. Да не би това да беше засегнало и мозъка му?

— Пич — настоя той, — аз съм ги писал. Стихотворения са.

— Песни. Песни, песни, песни. — Деймиън протегна ръка и помогна на Дан да се изправи. — Хайде, ще ти покажа.

Дан се заклатушка след Деймиън, като блъскаше хората по пътя и се извиняваше.

— Кога ще продължите да свирите? — попита някой от тълпата.

— Скоро, тъпако — отвърна Деймиън и му показа среден пръст.

Стаята на Ванеса бе също толкова претъпкана, колкото и всекидневната. Останалите членове на „Рейвс“ се бяха скупчили на леглото и се ровеха в тетрадките на Дан.

— Видяхте ли тази? Казва се „Мръсници“ — каза басистът на Деймиън, показвайки стихотворението му. — От това може да стане идеалната яка любовна балада. Идеална е за средата на концерта. Особено след онази смешната „Да убиеш Пръдльо“.

Дан се вторачи в тях. Шансът всичко това да му се присънваше все още беше доста голям, а може би беше умрял, след като някой от грамадните приятели на Тифани от строителството го беше премазал.

Деймиън го подбутна напред.

— Открих автора. Достатъчно добре изглежда за вокал.

Дан се олюля пред останалите членове на групата. Вокал ли?

— А може ли да пее? — попита барабанистът, оглеждайки Дан от горе до долу и подръпвайки странните си и страховити мустаци. „Рейвс“ имаха доста особен имидж — смесица от готиния по-голям брат и сериен убиец.

Да пее ли?

Деймиън потупа Дан по гърба.

— Ще се пробваш, нали? В крайна сметка ти си писал тези песни. Пей както можеш. Ние свирим доста шумно и ще ти се стори, че крещиш. — Отново потупа Дан по гърба. — Просто се постарай, става ли?

— Става.

Докато вървеше след групата към всекидневната, на Дан му хрумна, че тялото му може би беше в ръцете на маниакален кукловод с доста извратено чувство за хумор и в следващия момент щеше да го накара да си свали ризата.

В крайна сметка той беше вокалът.

Барабанистът подгря няколко пъти е бухалките и стаята утихна в напрегнато очакване.

— Започваме с „Да убиеш Пръдльо“, нали? — попита той Дан.

Дан кимна. Едва си спомняше думите, но беше толкова пиян, че така или иначе едва ли щеше да успее да ги произнася отчетливо.

Групата начена френетичен, монотонен, оглушителен ритъм с разлюлян бас. Съвършено пасваше на стихотворението или песента, или както, по дяволите, искаха да го наричат.

— „Гладен ли си? Приготвих нещо! Умри, Пръдльо, умри!“ — изкрещя Дан на микрофона. — „Уморен ли си? Ще те приспя! Умри, Пръдльо, умри!“

— Умри, Пръдльо — пригласяха „Уифенпуфс“.

Стаята се пръскаше по шевовете и хора, обхванати от лудостта на момента, започнаха да се мятат и да си свалят дрехите.

Дан разкъса ризата си. По дяволите, какво му пукаше? Показа среден пръст на всички.

— „Още ли искаш? Ела и го вземи! Умри, Пръдльо, умри!“

Добре, де, може би не беше най-прекрасното му преживяване, но при всички положения беше по-добре от това да се задушава от самосъжаление и да обира прахта по ъглите.

Освен това вече знаеше, че през всичките тези години беше писал извратени и мрачни песни, а не стихотворения.

— Ехо, има ли Ванеса вътре? — дочу се някакъв глас пред вратата на банята.

— Да? — отвърна Ванеса и отвори вратата съвсем леко. През последния половин час беше подложила устната си на студената струя, но кръвта не спираше.

Момчето пъхна телефона в ръката й. Беше си свалил тениската, а на гърдите му се виждаше татуирана змия.

— Някаква кучка звъни вече петстотин пъти. Не схваща ли, че се опитваме да слушаме музика?

Ванеса грабна слушалката и я закрепи между рамото и брадичката си, докато Тифани слагаше лед на устната й.

— Ало?

— Ехо, сестра ти е, помниш ли ме? — извика Руби от другата страна на линията. — Какво, по дяволите, става там?

— Правя купон — обясни Ванеса, макар че това далеч не даваше ясна представа за случващото се. Руби прекрасно знаеше, че като се изключи Дан, Ванеса нямаше абсолютно никакви приятели.

— А, така ли, госпожице рожденичка? И кой по-точно дойде на купона ти?

Ванеса хвърли поглед към Тифани.

— Сестра ти ли е? — прошепна Тифани. Ванеса кимна и Тифани й подаде шепа лед в юмрука. — Ще се видим по-късно. — Тя изрита подгизналите от кръв кърпи по пода и на излизане остави вратата отворена. Музиката и виковете, както и миризмата на пушек и водка едва не повалиха Ванеса на земята.

— Това „Рейвс“ ли са — на живо? Да не би MTV да са те наели да им снимаш клип? — попита Руби.

— Не съм сигурна — отвърна Ванеса искрено. Знаеше, че партито се беше разраснало много, откакто беше влязла в банята, но не осъзнаваше до каква степен. — Както и да е, Тифани е у нас.