Междувременно, в ранчото, аз обмислям варианта да намъкна един анцуг и да се престоря на треньорка по лакрос. Кой знае, може пък да ми излезе късметът!

Бъдете добри. Знаете, че аз няма да стана.

Знаете, че ме обичате,

Интригантката

Серена обгърна с длани лицето на Дрю и замъгли с дъха си стъклата на очилата му. После ги избърса с връхчето на съвършения си нос.

— Обещай ми, че ще дойдеш в Ню Йорк!

Беше прекарала целия следобед, седнала до Дрю в оркестрината по време на репетицията му. Диригентът дори й бе позволил да посвири на тимпани и звънчета. Разбира се, бе й доста трудно да спазва ритъма, докато наблюдаваше Дрю да свири на ксилофон. Той примижаваше, присвиваше устни и си тактуваше с крак, което бе очарователно. След репетицията я почерпи капучино в кафенето и си разделиха едно брауни. Но дотогава Серена бе толкова хлътнала, че го завлече в стаята му за частен урок по ксилофон.

Аха.

Не успя до го измъкне от рипсените му панталони — не бе такова момче, — но определено умееше да се целува. Сега лежаха на тясното му легло, притиснати един в друг, с измачкани дрехи и влажни коси. На Серена й се прииска да не мръдне оттам целия уикенд, но за жалост трябваше да тръгва.

Дрю си свали очилата и ги изтри в калъфката. Сложи ги отново и прочисти гърлото си.

— Е, как мислиш, ще дойдеш ли тук наесен?

— Определено — прошепна Серена. Тя се сгуши на гърдите му. — Но не знам как ще издържа дотогава без теб.

На Дрю му оставаха две седмици да завърши този курс. След това щеше да замине за Мозамбик, за да изучава перкусии.

Дрю я целуна по косата.

— Ще дойда да те видя, преди да замина, и ще ти пиша всеки ден, докато ме няма.

О!

Серена затвори очи и го целуна продължително. Беше време за вечеря и общежитията бяха притихнали. След това по коридора изведнъж се разнесоха гласовете на студентите, които се връщаха да се занимават с това, което правят колежаните след вечеря — учене, флирт с готиния пич в дъното на коридора, учене, заговаряне на готиния пич в дъното на коридора, преструване, че учат, приготвяне на коктейли „Космополитън“, гол покер, поръчване на пица.

Вратата се отвори и Дрю се отдръпна от нея.

Червенокосо момче с червена бейзболна шапка и черни баскетболни шорти застана на прага.

— Хей? К’во ста’а? — поздрави той със силен масачузетски акцент.

— Уейд, Серена. Серена, съквартирантът ми Уейд. Серена е от Ню Йорк. Сега ще посети и „Браун“ — обясни Дрю, леко притеснен.

Серена се изправи и изтри устата си.

— Аха, просто наминава, за да види как стоят нещата в „Харвард“ — отбеляза Уейд шеговито. — Предполагам, че си останала с добро впечатление.

Серена се изчерви още повече. Тя обу кафявите си кадифени пантофи на „Келвин Клайн“.

— Най-добре да тръгвам. Шофьорът чака повече от час.

— Ще те изпратя — предложи Дрю. Щом излязоха в коридора и се отправиха към изхода, Дрю стисна ръката на Серена.

— През последните две години Уейд не спря да ми се подиграва, че си нямам приятелка. Предполагам, че хич не е очаквал да ме види с момиче, което е… — заекна той и прехапа устни, като че ли се притесни от потока прилагателни, на път да се изсипят от устата му.

От типа, по който ти потичат лигите? Изключително сексапилна? Невероятно сочна? Женствена?

Серена му се ухили, докато й отваряше вратата, а страните й горяха от прилив на любов. Не се налагаше Дрю да довършва изречението си. Тя прекрасно знаеше как се чувства, тъй като и тя изпитваше същото към него.

Един сив линкълн чакаше пред стъпалата, готов да я откара в Провидънс. Тя се метна на врата на Дрю, притисна лице в неговото и се опита да вдиша колкото може повече от него.

— Обичам те — прошепна тя в ухото му, преди да се отскубне и да хукне надолу по стълбите към колата.

Дрю помаха по посока на отдалечаващата се кола, а Серена се усмихваше и плачеше, и се чувстваше толкова щастлива, колкото не се бе усещала от доста време насам. Най-сетне бе открила истинската любов.

Любов, която щеше да трае поне тридесет секунди.

— Добре, значи искате да чуете нещо наистина гнусно? — попита Форест, една от съквартирантките на Ребека в „Джорджтаун“.

Блеър седеше на една маса с Ребека и нейните приятелки в дъното на „Мони“, лигав караоке бар в Джорджтаун. В него се бе изсипал цял туристически автобус, пълен с унгарци по анцузи, които не пускаха микрофона, влагайки всичко от себе си в „Staying alive“ на „Би Джийс“. Блеър и момичетата се наливаха със зелени ледени коктейли с вкус на киви, които се казваха „Киви Снежният човек“, като се преструваха, че не забелязват колко отвратителна беше така наречената музика. Питиетата бяха абсурдно силни и им ставаше все по-трудно да свързват думите в изречения.

— Сигурна съм, че ще споделиш, дори да не искаме да го чуем — отвърна Гейнър. Гейнър беше с черна коса с руси кичури, а носът й бе толкова чип, че Блеър можеше спокойно да го разгледа отвътре.

Не, че това я влечеше, де.

— Хайде, казвай вече! — замрънка Ребека.

— Добре — провлечено каза Форест. Запали цигара и замълча драматично. Форест бе с корейски произход. Косата й бе изрусена, но щеше да й стои сто пъти по-добре, ако просто я бе оставила тъмна.

Не, че на Блеър й пукаше достатъчно, за да каже нещо.

— Нали знаете как „Джорджтаун“ трябва да е изпълнен с всеобща любов, тук няма братства и конкуренция между хората? Е, току-що научих, че има едно такова тайно общество на състезателите по лакрос и при посвещаването в него по-големите момчета карат по-малките да ядат бисквитка, намазана със сперма. Имало си специален ритуал. А ако не изядеш бисквитката, няма да влезеш в отбора.

Всички направиха гримаса, включително Блеър. Понякога момчетата бяха ужасно… гнусни. С изключение на Нейт, който никога не би направил нещо толкова отвратително.

— Ти си от Ню Йорк, нали? — заговори я Фран. Тя беше под метър и петдесет, тежеше около 35 кила и говореше хриптящо. Кожата й бе толкова прозрачна, че на Блеър й се струваше, че вижда как „Киви Снежният човек“ тупти във вените й. — Била съм там само веднъж, но получих хранително отравяне в някакъв суши ресторант и цяла седмица не спрях да повръщам.

— Като че ли не го правиш постоянно — засече я Форест, с което намекна, че миниатюрното й тяло е резултат от съзнателни усилия.

— Познаваш ли един Чък Бас? — попита Гейнър.

Блеър кимна утвърдително. Всички познаваха Чък Бас, независимо дали им харесваше, или не.

— Вярно ли е, че не са го приели никъде? — попита Ребека, хрускайки лед с щръкналите си зъби.

— Това е доста унизително — заяви Форест без капчица съчувствие.

Блеър мълчаливо отпи от питието си. Сега, когато „Джорджтаун“ прогресивно губеше своята привлекателност, а тя на практика нямаше други алтернативи, вече можеше да влезе в положение на Чък.

— Познаваш ли Джесика Уорд? — попита я Ребека. — Тя дойде тук за един семестър и после се прехвърли в Бостънския университет.

Блеър поклати глава. Не познаваше Джесика, но вече прекрасно разбираше мотивите й да се махне от това място.

— А Кати Фаркас? — попита на свой ред Фран. — Ходихме заедно на лагер.

Блеър кимна отегчено. Вече започваше да й писва от кръстосания разпит.

— Съученички сме в „Констънс“.

— А Нейт Арчибалд? — обади се Гейнър. Тя игриво побутна Форест с лакът и повдигна вежди. — Помниш ли го?

Форест отвърна на побутването.

— Млъкни — отвърна рязко тя, като по лицето й се изписаха едновременно яд и тъга.

Блеър застана в отбранителна позиция.

— Какво за него?

— Веднъж дойде тук. Най-надрусаният тип, когото сме виждали. Но чух, че са го взели в най-добрите университети, даже в „Йейл“, за да играе лакрос. Не мисля, че е подавал документи тук. Не му се е наложило.