— Трябва да тръгвам — обяви Блеър за петдесети път, а стомахът й не спираше да се бунтува. Тя тръгна към вратата на банята, надявайки се да стигне навреме, но вече бе твърде късно. Шапката на „Джорджтаун“ падна напред и тя повърна върху нея.

— Ще ти викна кола — каза Ребека и вдигна телефона. — Не бива да изпускаш самолета си.

Сестринството беше едно, но да повръщат в спалнята ти беше съвсем друго.

— Ето — Фран й подаде друга бейзболна шапка с бяла буква Й върху нея. Шапка на „Йейл“. — Вземи моята.

Блеър взе шапката със себе си в банята. Стотната от секундата, в която зърна отражението си в огледалото, потвърди необходимостта от носенето на шапка и очила. И съвсем нов живот.

— Сутрин му трябва доста време, за да се облече, макар че винаги изглежда по един и същ начин — Дан се събуди и чу Ванеса, която си говореше с Тифани в кухнята. Той лежеше по гръб в леглото на Ванеса и слушаше гласовете им, докато трополяха и приготвяха закуска.

„Какъв е този начин?“, зачуди се той.

— Хей, трябва си време да овладее изкуството на полуразгащената риза — отвърна Тифани. След това Ванеса каза нещо, което Дан не успя да чуе, но и двете момичета избухнаха в неудържим смях.

Тифани вареше яйце в микровълновата, а Ванеса бе включила камерата.

— Кажи ми защо реши да не се запишеш в колеж? — попита тя.

Тифани върза лилаво-черната си коса с ластик и извади една чиния от шкафа.

— Всъщност не го реших. Така и не успях да кандидатствам.

— И какво направи, когато всички останали започнаха да следват? — запита Ванеса.

Тифани сложи две филии в тостера и заотваря всички чекмеджета в кухнята в търсене на нож.

— Една година не правих нищо. Заминах за Флорида. Живеех на плажа и правех пиърсинги. След това за известно време работих като сервитьорка на круизен кораб. В един момент реших да избягам оттам и останах в Мексико, където боядисвах къщи. После се върнах и се захванах със строителство. — Тя се ухили и облиза маслото от ножа. — Беше доста интересно преживяване.

— Еха! — възкликна Ванеса. Тифани бе най-интересният и оптимистично настроен човек, когото беше срещала, и й се стори, че започва да се влюбва в нея. Не по онзи сексуален начин, а по-скоро й се прииска да си приличаха повече.

— Ако можеше да върнеш времето назад, щеше ли да предпочетеш колежа? — обади се Дан от коридора. Носеше избеляла червена тениска и бели боксерки. Косата му бе рошава и сплъстена.

— Здрасти, рошко! — отвърна Тифани, пренебрегвайки въпроса.

— Здрасти, рошко! — повтори Ванеса със същия тон. — Всичко наред ли е?

— Да — Дан придърпа свенливо тениската си. — Кога станахте?

— Преди известно време — отвърна Ванеса отнесено.

Тифани извади яйцето си от микровълновата, сложи го върху препечената филийка и понесе чинията си във всекидневната. На едно място под чаршафа на Тифани имаше издутина, където Пръдльо се беше свил и спеше. Тифани пъхна един от своите дискове в уредбата и усили звука. Беше нещо шумно и тежко, което Дан не беше слушал. Определено не беше подходящо за сутрин. Тя направи няколко танцови стъпки към Ванеса и я хвана. За изумление на Дан, Ванеса започна да подскача наоколо и да си върти задника в такт с музиката.

Опа.

Ванеса не танцуваше. Никога. Какво й беше направила Тифани?

Докато момичетата се носеха във вихъра на танца, Пръдльо се измъкна изпод чаршафа и се насочи към новите кецове „Пума“ на Дан, разположени до входната врата, завъртя се около тях и започна да пишка.

— Хей! — изкрещя Дан и се втурна да спасява обувките си.

— Пръдльо! — танцуваше Тифани. — Всичко е наред, мъник. Ела при мама. — Тя клекна и протегна ръце към него. — Не се страхувай!

Ванеса се присъедини към тях със зачервени от движението бузи.

— О, Дан уплаши ли го?

— Не достатъчно — ядосано размаха ръка Дан към пора. — Върви при мама, малко копеленце — прошепна.

В главата му вече се въртеше ново стихотворение, озаглавено „Да убиеш Пръдльо“

— Подредете се, момичета. По реда на размера, моля — изръмжа Андре, асистентът на фотографа.

Бе единадесет часът в неделя. Джени бе пристигнала в студиото преди повече от час. Стана в шест и в продължение на три часа се приготвя. Изкъпа се, изсуши си косата и се гримира — три пъти. Първият път малко се попрестара, вторият път изглеждаше леко страшничко, а третият път се изми и реши да отиде без грим — и без това това беше работата на стилиста.

Снимките бяха в студиото, където се беше провел кастингът. Този път от червения диван и белия екран нямаше и следа. Подът беше покрит с огромно парче изкуствена трева, а над него бе опъната волейболна мрежа. Когато Джени пристигна, разбра, че няма да снимат само нея. Имаше още пет момичета и те всички приличаха на… модели. Стилистката я накара да се преоблече в спортен потник и шорти „Найк Ликра“ в кралско синьо. Тя разреса косата на Джени и я върза на конска опашка, след което й сложи малко безцветен гланц. Джени се почувства готова по-скоро за час по физическо, отколкото за фотосесия, но след това забеляза, че останалите модели изглеждат по същия начин.

— Наредете се в редица пред мрежата. Побързайте, момичета. Това не е ядрена физика! — нареди Андре.

Тъй като обикновено беше най-ниската във всяка група, Джени застана в края на редицата до едно плоско момиче, няколко сантиметра по-високо от нея. Андре хукна към Джени, хвана я за ръката и я поведе към другата част на редицата до едно високо момиче с гърди почти колкото нейните. След това преподреди останалите момичета.

— Така става — обади се фотографът и започна да крачи наоколо с яките си крака. Поглади козята си брадичка и огледа редицата. — Сега се хванете една за друга през кръста.

Момичетата се подчиниха.

— Не-е-е, така приличате на мажоретки. Отстъпете една от друга и си сложете ръцете на кръста с широко разтворени крака. — Вдигна камерата и погледна във визьора. — Изправете раменете, вдигнете брадичките, това е — изкомандва той и започна да щрака.

Джени даде всичко от себе си, за да си придаде силния, предизвикателен и самоуверен вид, който според нея подхождаше на моделите на „Найк“. Нямаше мускулатура на алпинист или маратонец, но останалите момичета също бяха такива.

— За какво е това всъщност? — прошепна тя на момичето до нея.

— Някакво тийнейджърско списание — отвърна момичето и се обърна към фотографа. — Какви изражения искате от нас?

— Няма значение — фотографът се покачи на един стол и продължи да снима.

Джени излезе от образа на предизвикателен модел на „Найк“. Как така нямаше значение? Тя затвори очи и издаде напред долната си устна все едно се цупеше, за да го тества.

— Браво, малката! — извика фотографът.

Джени отвори очи, напълно озадачена. Тя се озъби и набръчка нос. После се изплези.

— Отлично! — продължи фотографът.

Джени се разсмя. Беше доста по-забавно от опитите да изглежда предизвикателно и красиво. Така поне можеше да демонстрира характера си. И за пръв път, макар и в тесен спортен потник, напълно забрави за гърдите си, докато се снимаше.

А това, само по себе си, бе същинско чудо.

— К’во става, тренер? — поздрави провлачено Нейт, пристигайки с цели четиридесет и пет минути закъснение на уречената среща с треньорката на „Йейл“ в „Сарабетс“. — Извинявам се за закъснението. Още не съм на себе си от снощи. — Беше изпушил още два джойнта след този в хотелската стая с Бриджид. Сега очите му бяха почти затворени и не спираше да се хили.

„Сарабетс“ беше приветливо място, пълно с цветя и похапващи късна закуска майки с деца от Горен Ийст Сайд и бащи, погълнати от неделната преса. Наоколо ухаеше на кленов сироп.

— Заповядай. — Треньорката посочи стола срещу себе си. Русата й грива се спускаше върху раменете. Беше с червено червило и сребрист потник. Приличаше на отдавна изгубената по-голяма сестра на Джесика Симпсън. — Хубава шапка — добави тя с усмивка.