Слънцето играеше по дървената дограма на прозорците. Червените стени на „Браун“ изглеждаха спокойни и сънени, като че ли се намираше в изоставен град. Точно в този момент под прозореца премина група студенти с анцузи и големи чаши кафе. Серена се отдръпна от Кристиан и си обу кафявите пантофи „Келвин Клайн“. От другата страна на стената бе облегната творбата на Кристиан — копие на рекламата на „Сълзите на Серена“ в реални размери, вече напълно завършена. Странно защо бе използвал толкова много зелена боя, при положение, че рекламата бе заснета в снежен ден през февруари, но дори с толкова зелено картината бе зашеметяваща. И странна. Кристиан използваше някаква техника, при която завършваше образа само с една линия. На картината всички елементи от лицето на Серена бяха свързани. Очите й бяха свързани с носа, който бе съединен с устата, тя — с брадичката, бузите, ушите и косата. Приличаше на герой от „Шрек“, особено с цялото това зелено, но все пак беше красиво по свой собствен начин.

Тя извади един гланц „Шанел“ от чантата си, откри на пода лист хартия и написа:

Бутна листчето към Кристиан, грабна чантата си и се измъкна на пръсти от студиото.

— Au revoir — прошепна тя, като се обърна и изпрати въздушна целувка на спящото момче. За момент се поколеба. Не беше ли твърде просташко да се измъкне, без да се сбогува? Не и когато просто се бяха целували и заспали в прегръдките си. А освен това бележката сама по себе си беше доста романтична.

Чу се изсвирване на клаксон и Кристиан се размърда. Серена се промъкна крадешком навън и слезе надолу по стълбите. Не си падаше по сбогуванията, а ако Кристиан се събудеше, нямаше да успее да стигне до „Йейл“.

— Обичам те — прошепна тя на излизане от сградата. Тя познаваше „Браун“ от посещенията при брат си и лесно намери паркинга. Избягвайки павираната пътека, тя притича по поляната и обувките й се покриха с роса, а крачолите й — с прясно окосена трева. Една черна кола бе спряла отстрани на пътя и я очакваше. Внезапно я налегна много силно дежа вю. Вчера ли Дрю я беше целунал на стълбите на общежитията в „Харвард“, докато колата й я очакваше да я откара в „Браун“? Вчера ли беше казала на друго момче „Обичам те“?

Да, точно така. Вчера.

Шофьорът й отвори вратата и тя скочи вътре. „И теб обичам“, прошепна тя на Дрю за извинение, макар че беше далече. Един уикенд на посещения в различни университети трябваше да й помогне да си изясни нещата, но в момента Серена се чувстваше по-объркана отвсякога. Как щеше да се концентрира върху колежа, след като той бе пълен с момчета, които само чакаха тя да се влюби в тях?

Е, разбира се, винаги можеше да избере девическия колеж „Дорна Б. Рей“ в Брин Мор, Пенсилвания. Там все още приемаха документи!

— Клин клин избива, сестро.

Блеър отвори едното си око. Ребека стоеше над нея и размахваше огромна чаша „Блъди Мери“ с целина, лимонов резен и бъркалка с форма на розово фламинго. Изрусената коса на Ребека бе току-що изсушена със сешоар. Носеше розов хавлиен анцуг „Джуси Котюр“ и яркосиня очна линия.

Мокра котка. Това беше най-подходящото определение за начина, по който се чувстваше Блеър в момента. Като мокра и сплъстена котка. Опита се да се изправи, но отново се свлече назад върху надуваемия дюшек. Изсумтя. Скалпът я щипеше. Краката й горяха. Миришеше странно. Какво й ставаше?

Без коментар.

— Кълна се, веднага щом изпиеш това, ще се почувстваш по-добре — Ребека клекна до нея и обгърна главата й като майка, която дава на болното си дете топъл бульон. — Това е тайната ни рецепта.

Колко успокояващо.

Блеър се изправи отново и изпи гъстата червена смес. Имаше вкус на водка и чипс с аромат на барбекю.

Отврат!

— Косата ти ще изглежда доста по-добре, когато корените поникнат малко — каза Ребека. — А може и да си боядисаш веждите в същия цвят.

Блеър бе забравила за косата си. Знаеше, че вече е руса или поне нещо в тази гама, но не можеше да събере сили, за да се погледне, не и докато беше далече от фризьорски салон „Червената врата“ на Елизабет Арден. Щеше да се наложи Ребека да й услужи с шапка.

В стаята на момичетата имаше две двойки легла, разположени перпендикулярно, за да могат да си говорят и да се кискат по цяла нощ. Леглата бяха празни.

— Къде са останалите? — простена Блеър. В устата си имаше вкус на лак за нокти.

— Отидоха да купят кифлички — Ребека прибра косата си в стегната конска опашка. — Всяка неделя си лежим в леглата, ядем кифлички и обсъждаме момчетата, с които сме могли да спим, но не сме го направили предната вечер.

Колко забавно.

Главата на Блеър я цепеше твърде силно, за да обсъжда кифлички и момчета.

— Трябва да се прибирам — промърмори тя. У дома щеше да лежи на собственото си легло, да гледа стари филми и да похапва кроасани от подноса, донесен й от Мъртъл. Можеше да напише гаден имейл на Нейт. И нямаше да й се налага да гледа отблъскващия висящ орнамент във формата на великденски заек, направен от червени презервативи „Лайфстайлс“, който момичетата бяха окачили да виси от тавана.

— Не може да си тръгнеш, преди да са се прибрали — настоя Ребека. Тя седна на един шкаф близо до Блеър, извади несесер и започна да оформя ноктите на краката си с пиличка от неръждаема стомана. — Трябва да ти покажем специалния ни поздрав.

Точно в този момент Блеър реши, че ако някога й се наложи да живее в студентско общежитие, определено ще си вземе единична стая. Нямаше начин да седи с една сюрия момичета, които си ровят по ноктите или конструират висящи украшения от презервативи. От първи клас насам бе посещавала девически училища — имаше предостатъчно опит в тази област.

Олюлявайки се, тя се опита да се задържи права в светлосинята нощница „Пауърпъф Гърлс“, която Гейнър и бе заела предната вечер. Трябваше да вземе душ и да се измъкне от това място. Всъщност майната му на душа. Щеше да попадне в баня с огледала, а тя искаше да избегне това на всяка цена.

Нахлузи дънките си и направи гримаса, тъй като ожулиха раздразнената й от бръсненето кожа. После навлече бялата си ленена блуза, макар че й беше твърде лошо, за да носи такава красива дреха. Метна нощницата на облегалката на един стол.

— Трябва да тръгвам веднага — настоя тя. На пода се търкаляше сива бейзболна шапка на „Джорджтаун“. — Твоя ли е? — попита тя Ребека.

— Вземи я — каза щедро Ребека.

Блеър грабна шапката и покри косата си.

— Благодари на всички и се сбогувай с тях от мое име — каза тя измъчено.

В този миг вратата на стаята се отвори и вътре нахлуха Форест, Гейнър и Фран с хартиени пликове, пълни с топли, прясно изпечени кифлички и горещо кафе. Стомахът на Блеър се обади със смесица от гадене и вълчи глад.

— Но ти си тръгваш?! — извика Форест, пусна пликовете, които носеше и се втурна към Блеър и Ребека. — Хайде, момичета, време е за кръга!

Блеър стисна уста, тъй като усети, че всеки момент ще повърне. Беше станала твърде рязко. Или пък не трябваше да изпива онова „Блъди Мери“.

Или да позволява на четири пияни момичета да й бръснат краката и да й съсипват косата.

Момичетата се подредиха в плътен кръг, хванати за ръце. Блеър застана между Ребека и Форест, като от смесицата на парфюмите им й стана още по-лошо.

— Какво ще кажем сега…? — прошепна Фран със сипкав ентусиазъм. Приличаше на началния стих на някой псалм.

— Какво казваме ние, когато той ни каже: „Хайде знаеш, че го искаш“? — казаха момичетата в един глас. — Казваме: „Чакай, задник!“.

Момичетата се наведоха напред в нещо като рус сноп.

— Никакъв секс без истинска любов. Приятелството сега и завинаги! — изведнъж напуснаха кръга и заподскачаха наоколо като някакви откачени мажоретки.