Внезапно Ребека спря и притисна челото си с длан.

— Захарче, имам страхотен махмурлук. От това ходене назад направо ми се зави свят и имам чувството, че всеки момент ще повърна!

На Блеър й се прииска да каже, че на нея й се повръщаше от цялата тази история, но така или иначе това й се случваше често.

— Не искаш ли просто да седнем някъде и да пием кафе — предложи тя, изумена колко приятелски и нормално прозвуча, като се има предвид, че в действителност се нуждаеше от едно много силно мартини с водка.

Ребека се хвърли на врата на Блеър.

— Момиче точно като мен! — изписка тя. — Напълно съм пристрастена към карамелено макиато, а ти?

Бляк.

Бе едва два часът. Кафето щеше да свърши работа.

— Има ли кафене някъде наблизо?

Ребека хвана Блеър под ръка.

— Иска ли питане!

Тя извади блестящия си розово-бял телефон „Нокия“.

— Дай ми само минутка да събера момичетата. Защо пък да не започнем малко по-рано нашето парти на южняшките красавици?

Блеър направи физиономия и потърси телефона си в ментово зелената чанта балон „Прада“. Вече й бе мъчно за вкъщи и за Нейт. Защо не й бе хрумнало да вземе сребристото му шишенце за алкохол, което разнасяше наоколо, тогава поне щеше да има нещо негово, както и глътка водка за макиатото.

След като проведе малка телеконференция с приятелките си, Ребека вдигна поглед към Блеър и покри слушалката с ръка.

— Те вече са отишли в един бар — прошепна тя, а по бузите й изби палава розовина. — Намира се на главната. Имаш ли нещо против да си присъединим към тях?

— Добре — съгласи се Блеър с готовност. Трябваха й само коктейл и цигара и можеше да се почувства щастлива, независимо от компанията.

— Човече, не ми каза, че всички треньори са жени — просъска Джереми Скот Томпкинсън, един от най-добрите приятели на Нейт, профучавайки покрай него, за да улови един дълъг пас.

Нейт завъртя мрежата за лакрос над главата си и изчака Джереми да се отдалечи достатъчно, преди да се намеси и сам да хване паса. Беше си чисто показно, но поне се получи. Пък и нали това беше целта на днешната игра — да се покажат. Метна топката обратно на Джереми, демонстрирайки уменията си за отборна игра, както го бе посъветвал тренерът Майкълс. После двете момчета се втурнаха заедно към центъра.

— Високата е треньорката на „Йейл“, а ниската е от отдел „Прием на студенти“ в „Браун“, тя ме интервюира — обясни Нейт. — Треньорът не е успял да дойде заради мач.

— Но всичките са мадами, човече! — повтори Джереми. Рошавата му коса се вееше, докато тичаше на игрището. — Нищо чудно, че са те приели!

Нейт се захили и обърса потта от челото си. Щеше да е хубаво да се самоубеди, че не е наясно с перфектния си външен вид, но истината бе, че напълно осъзнаваше сексапила си. Просто не се възползваше от него.

Двете жени го наблюдаваха втренчено от страничните линии.

Треньорът Майкълс свири край на мача.

— Трябва да тръгна по-рано днес, момчета! — извика той и се изплю на тревата. — Тази вечер с жена ми празнуваме четиридесетата си годишнина. — Той пъхна възлестите си ръце в зеления анорак „Лендс Енд“ и кимна към Нейт. Отново се изплю на игрището. — Хайде, Арчибалд!

Нейт последва треньора до мястото, където стояха двете университетски дами.

— Щеше да е хубаво, ако имахме собствено игрище — каза треньорът Майкълс на жените. Той посочи към поляната в Сентръл парк, където съотборниците на Нейт събираха вратите. — Но когато играеш в града, използваш каквото ти е под ръка.

Като че ли те можеха да направят нещо по въпроса.

Четири десетокласнички със зелени плисирани униформи на „Сийтън Армс“ седяха на една пейка наблизо и се хилеха и шушукаха, впили влажни погледи в Нейт.

— Поне в парка не ти липсва публика — отбеляза треньорката на „Йейл“. Бе висока и кобилеста, с дълга руса грива и хубаво, ъгловато лице. В близост до пейките един уличен търговец продаваше напитки и сладолед от количка. Тя разкопча предния джоб на тъмносинята си раница със сивия булдог на „Йейл“. — Мога ли да ви почерпя с „Гаторейд“ или нещо друго?

— Благодаря, госпожо, трябва да се прибирам при жена ми. — Треньорът Майкълс се ръкува с двете жени и потупа Нейт по гърба. — Талантливо момче е. Обадете ми се, ако имате въпроси.

Треньорът се отдалечи. Нейт замахна към свежата пролетна трева с мрежата си за лакрос.

— Най-добре да се прибирам и да се изкъпя — промърмори той, без да има представа какви бяха плановете на двете дами. Бриджид, която бе провела интервюто му в „Браун“, го гледаше с очакване. Тя бе оставила съобщение на мобилния му телефон да се срещнат във фоайето на хотел „Уоруик Ню Йорк“ в пет часа, за да „обсъдят възможностите“.

Каквото и да означаваше това.

Треньорката от „Йейл“ му подари син спортен сак с голяма бяла кожена буква Й.

— Подарък от отбора — каза тя. — Пуловерът, шортите й останалите неща са вътре. Има бандаж. Дори чорапи.

Лицето на Бриджид помръкна. Вероятно не се беше сетила за подобно нещо.

— Остава ли уговорката за по-късно? — побърза да попита тя. — Ще те заведа на вечеря.

Косата й бе червеникаворуса, което Нейт не помнеше от срещата им през октомври, и се запита дали не се беше боядисала. Всъщност бе доста по-сладка, отколкото я помнеше, а и това, че не се беше опитала да му се подмаже с чанта, пълна с блузи на „Браун“, му хареса. Дори да решеше да отиде в „Йейл“, наистина ли щеше да му потрябва бандаж с емблемата на университета?

— Ще ви чакам там — отвърна той, след което подаде ръка на треньорката на „Йейл“. — Благодаря ви, че дойдохте.

Но тя нямаше намерение да се откаже така лесно.

— Какво ще кажеш за късна закуска утре към единайсет? Отседнала съм в хотел „Уелс“ на Медисън — долу се намира „Сарабетс“. Палачинките им са дяволски добри.

Нейт забеляза, че треньорката на „Йейл“ има доста хубави гърди — големи, но стегнати. Приличаше на секси волейболистка от олимпийския отбор. Той метна сака на „Йейл“ на рамо.

— Става — прие той. — Късна закуска ми звучи добре.

Беше доста главозамайващо да го ухажват по този начин два от най-престижните и труднодостъпни колежи в страната. Определено щеше да е забавно да види колко отчаяно го искат.

— Кажи честно, това прекалено ли е? — попита Джени. Ванеса седеше в единия край на леглото на Джени и я снимаше, докато си избираше тоалет за фотосесията. Ванеса трябваше да помага на Дан при опаковането на багажа, но той се бе натъкнал на една тетрадка със стихове, писани, когато е бил на тринадесет, и сега бе зает да търси някой поетически бисер, който може да се осъвремени.

Успех в търсенето!

Джени си беше наумила да се появи на фотосесията без сутиен, което не правеше никога, поне не на обществени места. Освен това беше решила да си сложи светлосиня тениска, прилепнала по тялото.

— Е, какво ще кажеш?

— Прекалено е — отвърна Ванеса прямо, като се стараеше да придържа фокуса над раменете на Джени, за да не бъде ограничен филмът й за лица над 18.

— Наистина ли? — Джени се обърна, за да провери как изглеждаше задникът й в огледалото на гърба на вратата на гардероба. В новите й дънки „Ърл“ краката изглеждаха много по-дълги, отколкото в другите дънки. Чудо на дизайна.

Ванеса направи панорамна снимка на стаята. Типична стая на тийнейджърка, решена в бяло и розово, с изрезки от модни списания по стените и библиотека, пълна с тийнейджърска художествена литература и полуоблечени кукли Барби, които така и никой не изхвърляше. Картините по стените обаче определено бяха уникални. Съвършено копие на „Целувката“ на Густав Климт, удивително копие на „Вятърните мелници“ на Ван Гог и прекрасен мак ала О’Кийф — всичките дело на точната ръка на Джени.

Ванеса се върна на основния си обект.