Майката на Блеър се усмихна разсеяно на директорката. Изглежда умът й бе зает с други неща.

— Защо тогава не ме приеха в „Йейл“? — настоя Блеър. — Какъв е смисълът от целия този къртовски труд, ако университет като „Йейл“ предпочита ученици, които са по-глупави от мен?

Госпожа М започна да подрежда хартиите по бюрото си.

— Не бих могла да говоря от името на „Йейл“ и не мога да твърдя, че разбирам взетото от тях решение. Въпреки това нашата информация сочи, че си в резервния списък, което означава, че шансовете ти са доста високи.

Блеър скръсти ръце. Това не й беше достатъчно. Тя погледна гневно към майка си. Сега беше моментът, в който Елинор трябваше да предложи много пари на госпожа М за „Констънс“, за да се свърже с отговорника за приема в „Йейл“ и да подсигури мястото й там. Елинор обаче просто зяпаше като хипнотизирана през прозореца и пръхтеше като куче през лятото.

— Мамо? — обади се Блеър.

— Фу-у-у — обади се Елинор, задъхана. Тя неистово ръкомахаше пред лицето си. — Скъпа, би ли повикала кола? — Тя се свлече от стола и клекна върху червения килим на госпожа М в поза, която Блеър познаваше от часовете за родилки на Рут. — Фу-у-у! Май нещата се намират в доста напреднал стадий!

Невероятно подходящ момент.

Блеър направи гримаса, когато майка й започна да диша учестено, както я бяха учили по време на часовете.

— Фу-у-у, фу-у-у, фу-у-у!

— Мамо!

Госпожа М се обади на Дона в приемната.

— Дона, моля те, повикай линейка. Изглежда госпожа Уолдорф Роуз ражда.

— Не! — намеси се Блеър. — „Ленъкс Хил“ е близо. Колата на майка ми я чака отпред. — Майка й я хвана за ръката и я стисна силно. Блеър имаше усещането, че беше казала правилните думи.

— Забрави — нареди госпожа М със своя командирски тон, на който момичетата се подиграваха. — Колата на госпожа Роуз я чака отвън. Моля те, кажи на шофьора, че излиза и трябва да я откара в болница „Ленъкс Хил“.

— Фууу, фууу, фууу! — дишаше Елинор.

— Веднага! — изкрещя госпожа М в слушалката.

Блеър измъкна мобилния си телефон от чантата и се обади на Сайръс.

— Мама ражда — каза тя на гласовата му поща. — Отиваме в болницата. — Прибра си телефона и хвана майка си под мишниците.

— Не искаш да я родиш тук, мамо, нали?

— Не — изскимтя Елинор и се олюля, изправяйки се на крака. Тя се облегна с едната си ръка на рамото на Блеър, а с другата се хвана за кръста на госпожа М.

— Фу-у-у, фу-у-у, фу-у-у — дишаше тя, докато странното трио се придвижваше надолу по коридора към синята врата на изхода на „Констънс Билард“.

— Ще звънна в болницата и ще ги предупредя, че идвате — каза досетливо госпожа М.

— Инфаркт ли? — попита шофьорът, докато им отваряше вратата. Изглеждаше почти щастлив от ситуацията.

— Не, идиот такъв — просъска Блеър. — Ражда. А ако си беше държал устата затворена, вече щяхме да сме там.

— Фу-у-у, фу-у-у, фу-у-у — дишаше Елинор, панически стискайки ръката на Блеър.

Блеър хвърли поглед към прозорците на библиотеката на третия етаж на „Констънс“, докато колата потегляше. По тях се бяха накачулили момичета и зяпаха към улицата.

— Божичко — възкликна Рейн Хофщетер, — мисля, че тя току-що роди в кабинета на госпожа М.

— Кой? Блеър? — попита Лора Салмън.

— Не, тъпачке. Майка й — поправи я Рейн.

— Блеър е виновна. Чух, че стресът може да доведе до преждевременно раждане — обади се компетентно Изабел Коутс.

— Бедната й майка. Какво я очаква само сега — о, между другото, дъщеря ти е проститутка. А сега — опа, ето ти още едно дете, което да прецакаш! — добави Ники Бътън.

— Бебето излиза! Фу-у-у! — сумтеше Елинор, застанала на четири крака на задната седалка на колата. — Бебето излиза сега — изръмжа тя и захапа кожената облегалка. Блеър се обърна и потупа майка си по рамото.

— Почти стигнахме, мамо — прошепна й тя, доволна, че беше до нея, когато започнаха родилните болки, вместо някой досаден продавач в „Сакс“, например. — Представи се, че… — опита се да възпроизведе някой от съветите на Рут, но единственото, което й хрумваше, беше онова със спадането на задника, подут като балон, а това определено нямаше да свърши работа в този момент. Замисли се какво й помагаше на нея да се отпусне. — Представи си, че ядеш огромна купа шоколадов сладолед и гледаш „Закуска в Тифани“, каза тя.

— Бебето излиза сега! — Изкрещя отново майка й. Кокалчетата на ръцете й бяха побелели, а лицето й беше поморавяло от напрежението.

Блеър осъзна, че нямаше никакво значение какво ще и каже. Бебето се раждаше — беше въпрос на минути. Колата спря на един светофар на Осемдесет и девета и Парк авеню. Тя се облегна напред и се наведе до ухото на шофьора.

— Искаш ли да ти съсипем напълно задната седалка или ще минеш на червено и ще ни закараш в следващите тридесет секунди?

Шофьорът натисна газта и се облегна на клаксона едновременно.

Бебето е на път!

Нейт се бе запътил навън, за да си вземе бурито и едно пакетче трева за обяд, но застина на място. На кафявия кожен диван в коридора седеше жена с червеникаворуса коса, с черна чанта „Кейт Спейд“ на коленете и сак на университета „Браун“ в краката. В скута й лежеше разтворен дебел роман и изглежда седеше там от часове. Нейт се промъкна назад към съблекалните в мазето. Този път трябваше да пренебрегне глада си и да пропусне обичайния джойнт преди тригонометрията. Иначе рискуваше да се изправи очи в очи с Бриджид.

— Пич, от кого се криеш? — попита Джереми от долната площадка на стълбището.

— От никого — измърмори Нейт. — Хей, обядва ли вече? — попита го той с надежда.

— Не. Тръгнал съм към гастронома. Идваш ли? — Джереми потупа джоба на торбестите си панталони, за да може Нейт да чуе шумоленето на цигарената хартия и торбичката с трева. — Не искаш ли едно предястие преди това?

Нейт извади банкнота от двайсет долара от джоба си и я подаде на приятеля си.

— Вземи ми само някакъв сандвич с риба тон и „Гаторейд“.

Джереми взе парите.

— Пак ли не си си довършил домашното по тригонометрия?

— Даже не съм го започвал.

Джереми преметна раницата си отпред и извади една тетрадка. Подаде я на Нейт.

— Започвай да преписваш. Като се върна, ще ти донеса ядене.

— Благодаря, човече — отвърна Нейт признателно. В интерес на истината Джереми беше доста по-зле по тригонометрия от Нейт, но винаги бе насреща, що се отнасяше до приятелите му.

— Хей — обади се Джереми от горната част на стълбището. — Чу ли за майката на Блеър? Май е родила по време на някаква среща в училището на Блеър.

Нейт го погледна, но го хвана страх да му отговори, за да не го чуе Бриджид. Вдигна ръка и кимна нескопосано, преди да се слее с тълпата при шкафчетата. За Бога! Как беше възможно животът на Блеър да стане още по-мелодраматичен, мамка му?

Стой наблизо и ще разбереш.

Шкафчетата долу бяха единственото пространство в училище, където можеха да използват „портативни устройства“. Момчетата се мотаеха наоколо и слушаха mp3-плеърите си или се скупчваха, за да гледат DVD на нечий лаптоп. Нейт седна на студения под, покрит със зелен линолеум с цвят на повръщано пред шкафчето си, взе телефона си и набра Серена. Разбира се, нямаше как да се обади на Блеър. Не и при тези обстоятелства, когато беше в болницата при майка си.

Сякаш иначе щеше. Страхливец.

Серена седеше на един стол до прозореца в библиотеката на „Констънс Билард“ и се преструваше, че не надава ухо на клюките, летящи наоколо, най-вече поради факта, че половината бяха свързани с нея. Тя си даваше сметка, че приемната на училището приличаше на цветарско изложение в „Мейсис“ и всички цветя бяха от нейните обожатели от Бръшляновата лига. Но как да се наслаждава на любовта си към три момчета, при положение, че нямаше с кого да сподели въодушевлението си? И как да избере един от тях без безпристрастен съвет от най-добрата си приятелка?