— Защо не опиташ с черна блуза — предложи тя. — И сутиен.

Джени посърна.

— Толкова ли е зле?

Баща й се появи на вратата. Беше вързал по-дългите кичури на косата си с едно от ластичетата на Джени.

— Леле, момиче, сложи си пуловер или нещо такова — ахна Руфъс. — Какво ще си помислят съседите?

Джени знаеше, че баща й се майтапи, но като цяло й стана ясно какво беше преобладаващото мнение. Извади един суичър от гардероба и го навлече.

— Много благодаря, хора. Прекрасно е да знаеш, че някой ти мисли доброто — каза тя, поглеждайки ядосано баща си. — Има ли вариант и аз да се изнеса при теб? — попита тя Ванеса.

— Абсолютно не — възрази Руфъс. — Кой ще изпива целия портокалов сок, преди да стана сутрин? И кой ще запълва отделението за масло в хладилника с лак за нокти? Кой ще боядисва черните ми чорапи розови?

Джени го погледна иронично. Баща й щеше да бъде наистина самотен, ако останеше съвсем сам. А и така или иначе нямаше желание да живее с Дан и Ванеса. Не и при положение, че те бяха почти женени. Щеше да бъде доста неловко.

Внезапно Ванеса се почувства ужасно виновна, че им отнемаше Дан, след като майка му ги бе напуснала преди години и бе заминала за Прага с някакъв барон.

— Ще се отбиваме за вечеря в края на седмицата — предложи тя неубедително. — А може и вие да ни идвате на гости и да готвите. Руби има много кухненски съдове и няма да е лошо някой да ми покаже как да ги използвам.

Лицето на Руфъс се озари.

— Можем да организираме уроци по готварство!

Ванеса настрои фокуса на камерата и се опита да вкара Руфъс в кадъра.

— Господин Хъмфри, ще възразите ли да ви задам няколко въпроса? — запита тя.

Руфъс седна на пода и придърпа Джени до себе си.

— Обожаваме светлината на прожекторите! — заяви той и щипна дъщеря си по бузата.

— Татко! — изхленчи Джени, скръствайки ръце пред гърдите си, макар вече да бе облякла пуловер.

— Как се чувствате сега, когато синът ви е на възраст да отиде в колеж и да се изнесе от семейното гнездо? — попита Ванеса.

Руфъс подръпна твърдата си прошарена брада. Той се усмихваше, но очите му бяха навлажнени и в тях се четеше тъга.

— Мен ако питате, трябваше да се е изнесъл преди доста време. Американските семейства разглезват децата си. Трябва да започват училище, веднага щом се научат да си държат главите изправени, и да се изнасят на четиринадесет. — Отново щипна Джени. — Точно когато започнат да негодуват срещу бащите си.

— Татко! — запротестира Джени отново. Изведнъж засия. — Хей, значи ли това, че мога да се преместя в стаята на Дан? Та тя е два пъти по-голяма от моята!

Руфъс се намръщи.

— Да не прибързваме — промърмори той. — На него все още му трябва стая. — Той смигна на Ванеса. — Все пак може да го изриташ. Дори от колежа може да го изхвърлят!

— Но нали току-що каза… — започна Джени, но внезапно спря. Баща й непрекъснато си противоречеше. Крайно време беше да му свикне. — Както и да е, веднага щом спечеля малко пари като модел, ще обновя тази — добави тя.

Руфъс погледна строго за пред камерата и Джени го фрасна по ръката. Дан се появи на вратата. Носеше зелената спортна риза „Лакост“, която майка му му бе подарила преди няколко години. Беше му поне с три размера по-малка и с нея приличаше на надрусан играч на голф.

— Тази риза остава тук — заповяда Ванеса. Дан се засмя, свали ризата и я хвърли в кошчето за боклук на Джени.

— Хей, не ми пълни кошчето — оплака се Джени.

— Това е просто риза, нищо няма да ти стане — изръмжа в отговор Дан.

Изведнъж Джени избухна в смях. Дан се мислеше за голяма работа, защото бяха публикували негово стихотворение в „Ню Йоркър“ и го бяха приели във всички онези колежи, но без риза изглеждаше доста хилав, а и беше малко тъпо, че правеше абсолютно всичко, което му каже Ванеса, без да гъкне.

— Наистина ще ми липсваш, Дан — въздъхна Джени престорено печално.

Руфъс извади пакет пурети от задния си джоб и раздаде на всички без излишни обяснения. Запали своята и запуши.

— Може би е за добро — въздъхна той.

Ванеса спря камерата и завъртя пуретата между устните си. Беше трудно да отхвърли обзелото я чувство на вина, като гледаше колко тъжен бе Руфъс, но пък не можеше да чака повече, за да има Дан само за себе си, двадесет и четири часа на ден, седем дни в седмицата. Очите й не можеха да се отделят от бледите му кокалести гърди. Това бяха гърдите на един измъчен мъж. Нейния.

— Готов ли си да тръгваме? — попита тя, усмихвайки се въодушевено.

Дан отвърна на усмивката й. Все още не бе дошъл на себе си след въодушевлението от последните дни и нямаше намерение скоро да го направи.

— Готов съм — отвърна той закачливо.

Да се надяваме, че си е взел и други ризи.

Забележка: Всички имена на места, хора и случки са променени или абревирани, с цел да се опазят невинните, тоест мен.

Досадницата

Сещате се за кого говоря. За момичето, което се мисли за прекрасно и умно, което вярва, че всички момчета си падат по нея. От която непрестанно се излъчва: „Аз, аз, аз!“. Тя бърза да вдигне ръка, щом учителката зададе въпрос. Тя е най-самодоволният човек наоколо, но се притеснява, да не би да изглежда прекалено самодоволна, затова непрестанно се опитва да прикрие предполагаемия си гений с глуповато кискане и държание. Тя е най-шумното и мърляво пиянде, на което можете да попаднете. Ако не бяха приятелите й, щеше да припада в локва с повръщано на пода в нечия баня или да си тръгне с някой по-възрастен смотаняк. Но приятелите й винаги я съжаляват и на следващия ден е по-жизнерадостна отвсякога и се усмихва, ни лук яла, ни лук мирисала.

Обаче независимо дали си признаваме или не, всеки от нас прилича по нещо на Досадницата. Затова ни е толкова удобно да я ненавиждаме. Тя е най-големият ни кошмар. Припомнете си колко пъти ви се е искало да изстреляте ръка във въздуха, когато учителката задава въпрос, чийто отговор прекрасно знаете, но сте се възпирали, за да не изглеждате като нещастен зубър? А всички случаи, когато ви е идвало да се настаните в скута на някое момче и да започнете да го целувате, но отново сте се въздържали, за да не ви се изсмее в лицето? В общи линии Досадницата е всички нас минус неувереността. Чувства се така добре в кожата си, че ви се иска да я зашлевите. Но вие тайно си мечтаете да бъдете толкова непоносими понякога, без да ви е грижа какво ще си помислят околните. Примирете се: хората винаги ще си намират причини да ни мразят, особено ако сме ослепително красиви.

И все пак има една русокоска, която никога не се дъни. Тя не просто влезе във всеки труднодостъпен колеж, в който подаде документи, но във всяко от тези училища момчетата вече се редят на опашка, за да поговорят с нея.

Вашите имейли:

В: Скъпа Интригантке,

Дочух, че се надига някакъв скандал с подправени документи. Един вид да платиш на някого, за да ти направи съвсем правдоподобни писма, че си приет в „Принстън“, например, а училищата не могат да направят нищо по въпроса, тъй като самите писма са напълно истински.

маг

О: Скъпа маг,

В днешно време с пари всичко се постига, но ако все пак не си достатъчно добра ученичка, за да влезеш заслужено в престижен университет като „Принстън“, наистина ли би поискала да го направиш с измама? В крайна сметка все някога ще ти се наложи да поработиш!

И.

Наблюдения

Гореща новина от последните минути: С и интелигентно сладко момче с очила от „Харвард“ се хранят един друг с пържени картофки в един от столовете на „Харвард“. Тя определено е наясно с критериите си за избор на университет. Готини момчета, отметка. Приемливи пържени картофки, отметка. Б виси в един от караоке баровете на „Джорджтаун“ с новите си състудентки. Определено се намира на ръба на нервна криза. Н се упражнява в тесен кръг с една дългокрака блондинка, която тренира отбора по лакрос на Йейл. Побутване. Сякаш вече не крие достатъчно тайни от Б. Дж се намира в един магазин за бельо във Вилидж, където само те премерват с поглед и ти съобщават, че си напълно различен размер от това, което си си мислила до момента. В нейния случай — чашка Е! В и Д в Уилямсбърг пазаруват заедно хранителни стоки. Карат се дали да купят спагети или паста с по-нестандартна форма — бляк, все едно са женени.