— Ъхъ — кимна Блеър. — Не ми се наложи да говоря дълго все пак, тъй като Нейт през цялото време слушаше.

— Не е вярно! — запротестира Нейт.

Серена се обърна към Нейт.

— Просто исках да се уверя, че Блеър няма да получи нервен срив. Трябваше да се досетя, че ще успееш да я успокоиш.

Блеър отпи глътка лимонада.

— Има ли вече новини?

Серена й взе лимонадата.

— Не, за петдесети път днес, все още няма нищо. — Тя отпи и избърса устата си с ръкава на розовата си блуза „Тока“. — А при теб?

Блеър поклати глава. После я осени идея…

— Хей, какво ще кажете да съберем всичките си писма и да ги отворим накуп? Така ще изтрещим заедно.

Серена отпи още една глътка лимонада. Идеята й се стори отвратителна, но все пак бе готова да рискува да й издерат очите в името на щастието на приятелката й.

— Добре — съгласи се тя неохотно.

Нейт не каза нищо. В никакъв случай не искаше да става част от това парти. Той подаде шишенцето на Серена.

— Искаш ли?

Тя сбърчи перфектния си нос и присви нелакираните пръсти на краката си.

— Не, закъснявам за педикюр. Ще се видим по-късно. — Обърна се и тръгна на юг, като понесе полупразната кутийка лимонада със себе си.

Имаше навика несъзнателно да си присвоява разни неща. Лимонада, момчета…

Ванеса търпеливо изчака Чък Бас да нагласи червения нашийник на врата на снежната си маймунка, за да може буквата Ч да влезе във фокус. Чък се бе настанил на фонтана точно след Блеър. Дори не си направи труда да поздрави, просто се настани върху кърпата с маймуната си и започна да говори.

— Дано само ме приемат в Нюйоркския университет, защото искам да остана в апартамента, който ми купиха нашите. Тогава със Сладура ще си бъдем заедно. — Чък погали маймунката по бялата козина и пръстенът на малкия му пръст проблесна на слънцето. — Знам, че е просто маймуна, но е най-добрият ми приятел.

Ванеса фокусира камерата върху надписа „Прада“ на черните кожени сандали на Чък. Наскоро се бе сдобил с педикюр, а около покрития му с изкуствен тен глезен свободно висеше златна верижка. Тя бе приета в Нюйоркския университет още през януари, при ранното класиране. Самата идея, че следващата година можеше да попадне в един клас с Чък Бас, бе меко казано смущаваща.

— Естествено, където и да отида, ще си наема жилище — продължи Чък, — но декораторът тъкмо ми направи апартамента в „Армани Каса“, а и кой, по дяволите, би искал да живее на място като скапания Провидънс, Роуд Айланд2?

Даниел Хъмфри метна угарката от цигарата си „Кемъл“ върху купчина влажни зелени листа в края на алеята. Зик Фридман и групичка негови съученици от подготвителното училище „Ривърсайд“ играеха хокей на трева и за момент му се прииска да се присъедини към тях. Все пак Зик му бе най-добрият приятел, преди Дан да тръгне с Ванеса Ейбрамс, другата му най-добра приятелка. Сега нямаше приятели и му се струваше, че всичко това се е случило в някакъв друг живот. Обърна се, запали нова цигара и продължи с обичайната си самотна обиколка в парка.

Фонтанът Бетесда по време на слънчев ден не бе от най-любимите му места — прекалено много наркоманчета се разкарваха голи до кръста и момичета с перфектен тен слушаха айподите си в бански „Мисони“, — но денят бе хубав, а той нямаше бърза работа.

Там бяха сестра му Джени и приятелката й от „Констънс Билард“ Елиз Уелс, които си лакираха ноктите на краката. Мерна и онзи задник Чък Бас от неговия клас в „Ривърсайд“, който се беше опънал до фонтана с маймуната си в скута и говореше с…

Дан прокара трепереща ръка през леко прораслата си бохемска прическа и си дръпна продължително от цигарата. Ванеса ненавиждаше слънцето и още повече мразеше момчета като Чък Бас, но бе готова на какво ли не, за да й се получи филмът. Нагласата да се жертват в името на изкуството бе сред нещата, които ги сближаваха.

Пресегна се в чантата си и извади химикалка и подвързания с черна кожа тефтер, с който не се разделяше. Записа няколко реда за износените ботуши на Ванеса, на които вече се виждаше металът при пръстите. Това можеше да бъде началото на ново стихотворение.

— Снимам документален филм. Ако искаш, можеш да се включиш — викна Ванеса на Дан, като прекъсна Чък по средата на изречението.

Дан бе облечен с прогорена от цигари бяла тениска и широки панталони. Беше си същият размъкнат и разрошен поет, когото познаваше и обичаше. След публикуването на стихотворението му „Мръсници“ в „Ню Йоркър“ Дан бе започнал да отделя повече време на външния си вид — купуваше си дрехи от френски бутици като „Агнес Б“ и „АРС“. Точно по това време бе започнал да изневерява на Ванеса с онази анорексична поетеса парцал с жълти зъби, Мистъри Крац. Но с Мистъри бе свършено и може би старият Дан вече окончателно се бе завърнал.

Мисълта да седне и да говори на четири очи с Ванеса го изнервяше, но вероятно ако просто се концентрираха върху филма, нямаше да се наложи да си изкарват мръсното бельо на показ. Дан хвърли поглед към Чък, който разресваше маймунката си с малка розова четка „Мейсън Пиърсън“ от черупка на костенурка.

— Ти…?

— Приключихме — Ванеса освободи Чък. — Ела отново, когато научиш нещо.

Нямаше нужда да го казва. Чък щеше да се върне сам. Отнасяше се за всички. Не можеха да устоят. Бе толкова лесно да накараш обсебени от самите себе си хора да говорят за пороците си, че трябваше да го забранят със закон.

— Но не успях да стигна до момента, когато наех пиар за Сладура — нацупи се Чък. — Ще го показваме по телевизията.

— Запомни го тогава — изръмжа Ванеса. Тя нави ръкава на черната си риза и си погледна часовника. На Дан му бе пределно ясно, че не носеше такъв. — Следващият.

Чък се изправи и се отдалечи с маймунката си на рамо. Дланите на Дан се изпотиха, докато заемаше мястото пред камерата.

— За какво е филмът? — попита той.

Едно момиче, което се мотаеше около фонтана, си изпусна запалката и Ванеса я ритна към нея с ботуша.

— Още не съм решила. Иска ми се да покажа колко са се побъркали всички точно в този момент. Сещаш се, заради колежа и прочее — обясни тя. — Но не само.

— Аха — кимна Дан. Нищо от онова, с което се захващаше Ванеса, не бе толкова просто. Бръкна в чантата си отново за цигарите и запали поредната. — Аз също съм доста напрегнат напоследък по тази причина — призна той.

Ванеса погледна към камерата и започна да снима. Бледото лице на Дан изглеждаше толкова уязвимо на слънчева светлина, че й бе трудно да повярва, че й бе изневерил, че бе способен да направи нещо лошо.

— Продължавай.

— Мисля, че най-много ме тормози това, че момчетата от моя клас могат да кажат: „Пич, ще ни липсваш догодина.“ — Дан си дръпна от цигарата. Ябълковобялата вътрешност на ръката на Ванеса го накара да забрави за какво говореше. Ябълковобяла — това беше добро.

— Продължавай — подкани го Ванеса.

Дан издиша дима срещу камерата.

— На никого няма да липсвам и никой няма да ми липсва, като изключим баща ми и може би сестра ми. — Спря и си дръпна отново. Както и ти и ябълковобелите ти ръце, искаше му се да добави, но реши, че е по-добре да го напише.

Ванеса мълчеше, което й струваше известни усилия, тъй като краткото изложение на Дан я бе развълнувало, дори без да споменава ръцете й.

— Аз също няма да липсвам на никого — заяви тя, забила поглед във визьора, за да не се погледнат в очите.

Дан изтръска цигарата си на земята и размаза пепелта с петата на протритите си сини кецове „Пума“. Много му бе странно да си говори с Ванеса по този отчужден начин при положение, че преди малко повече от месец бяха влюбени и бе правил секс за пръв път.