— С удоволствие.

— А какво ще кажеш… да си вземем и нещо за вечеря?

Тони го погледна поучудено. Очевидно я беше чакал доста време и беше събирал куража да я покани на среща. А имаше и подходящ повод. Въпросът беше — как виждаше нещата самата тя? Струваше ли си да се захваща и докъде щеше да я отведе това?

И все пак… ставаше дума за една вечеря, не за нещо друго. Можеше да остави нещата да се развиват от само себе си…

Тя се усмихна. А как виждаше нещата самият Ръсти?

— Това покана за среща ли е?

Даваше му възможност за отстъпление. Ако беше решил да шикалкави, щеше да започне да увърта: „Не, мадам, само предложих да хапнем, докато изгледаме материалите, така или иначе и без това е време за вечеря…“.

— Да… мисля, че да, мадам.

Тони се разсмя с глас.

— Значи ме каниш на среща и продължаваш да ме наричаш „мадам“? Ръсти, ти наистина си един от най-странните хора, които познавам.

Е, Тони, поставиха ти въпроса ребром, сега решавай. Този твой ученик е мил, симпатичен, наистина привлекателен мъж. Оказа се и доста умен. Очертава му се успешна кариера във ФБР. Всичко това накуп. От друга страна, започнеш ли сериозно да излизаш с него, това би повлияло на взаимоотношенията „учител — ученик“, не мислиш ли? И със сигурност би сложило край на плановете по отношение на Алекс Майкълс. Готова ли си за това? Или предпочиташ още години наред да вехнеш по Алекс, без той изобщо да те забелязва? И в края на краищата, какво толкова — става за въпрос за една вечеря…

— Ами… добре. Да хапнем някъде, защо не? С колата ли си?

— Не, мадам.

— Добре, ще вземем моята. Накъде сме сега?

— Не знам. Не държа на определено място. Държах на компанията.

Тони се усмихна. За своя изненада установи, че всъщност и тя нямаше нищо против компанията му. Дори напротив.

Неделя, 03.10.2010, 19:44

Вашингтон

Алекс изведе Скаут на вечерна разходка, с което предизвика неодобрението на охранителите и в края на краищата се принуди да оглави цяло шествие, в което централно място заемаха те двамата с пуделчето, тържествено ескортирани от двата федерални автомобила. А доколкото знаеше, поне още два автомобила на ФБР кръстосваха улиците на квартала и държаха целия район под око. Всичко четиринадесет агенти бяха натоварени със задачата да го охраняват — цял отряд.

Алекс се чувстваше безкрайно неловко в новосъздалата се ситуация и имаше чувството, че това е разхищаване на парите на данъкоплатците, но шефът му се беше разпоредил с писмена заповед и не му оставаше друго, освен да се примири с денонощното си обкръжение.

Скаут, за разлика от него, си прекарваше чудесно.

Времето наистина беше много приятно за разходка — подухваше лек, прохладен ветрец. Алекс вървеше и от време на време напипваше тейзера в джоба на тъничкото си яке — мисълта, че би могъл и сам да се защити в случай на нужда, го караше да се чувства по-добре.

Досега не си спомняше да е изпитвал страх — истински страх, придружен от инстинкт за самосъхранение. Чувството беше ново за него, който беше живял в цивилизовано общество, подчинено на определени закони, и макар че беше участвал във военни учения и се беше занимавал с бойни изкуства, досега не се беше сблъсквал с истинското, зловещо лице на насилието.

Самият той изобщо не беше агресивен и последният път, когато беше участвал в сбиване, беше в седми клас, и то против волята си. Беше се сблъскал по невнимание с едно момче в училищния коридор и момчето, вбесено, обяви, че ще се разберат след училище, без да приеме извиненията му. Майкълс мразеше побоищата и не умееше да се бие, но най-малко от всичко искаше да го сметнат за страхливец и реши, че за него е въпрос на чест да се отзове на предизвикателството.

И така, със свито сърце и почти изгубил ума и дума, Алекс се появи на уреченото място след училище. Джефрис го чакаше. Двете момчета си свалиха якетата и започнаха да се обикалят като петлета, но никой не бързаше да нападне; Алекс видя отблизо лицето на Джефрис — запотено, пребледняло и изведнъж разбра, че и той умираше от страх и със сигурност вече съжаляваше за уговорката.

Тогава защо бяха тук? И имаше ли изобщо смисъл онова, което щеше да последва?

Може би ако бяха сами, щяха да се разберат, да си подадат ръка и да се приберат у дома, но сега вече беше късно за отстъпление — около тях се беше събрала тълпа развълнувани хлапета, които окуражаваха единия или другия в очакване на зрелището.

И тогава… Джефрис се нахвърли с юмруци върху него. Това беше последното, което си спомняше, защото следващите мигове потънаха в някаква мъгла.

След малко, когато се опомни, Джефрис лежеше по гръб в прахоляка, а той го беше възседнал, притиснал с колене ръцете му до тялото — в мъртва хватка. Стига да беше поискал тогава, можеше да размаже физиономията му, но Алекс не виждаше смисъл да го прави — това му беше повече от достатъчно. Остана така, без да помръдва, още известно време. Джефрис отчаяно се извиваше под него, риташе с крака, крещеше, ругаеше, но Майкълс не го пускаше.

„Няма начин. Не и преди да кажеш, че спираме“ — това беше единственото му условие.

Най-после Джефрис изхриптя задъхан: „Добре… Пусни ме. Спираме“.

Майкълс се усмихна на спомена. Колко годишни бяха тогава? Тринайсет ли? Имаше чувството, че е минала цяла вечност.

Скаут маркира още едно храстче като своя територия и завъртя опашка, напълно доволен от себе си.

Сега обаче, като си спомнеше преживяното неотдавна, на Алекс изобщо не му беше до смях. Изражението на онази жена в мига, в който се готвеше да го убие, се беше запечатало в съзнанието му. Може би тогава за пръв път беше почувствал собствената си уязвимост. Изведнъж безпощадно ясно я беше осъзнал.

Защото всъщност човек живее със съзнанието, че е смъртен, но трябва да се случи нещо наистина разтърсващо, за да приеме тази всеизвестна истина вече и чисто емоционално.

Тогава, в първия миг, дори не беше изпитал страх.

Страхът дойде после. Заедно със съзнанието за собствената му… безпомощност.

Защото, от една страна, не се беше вцепенил, не беше побягнал, а тъкмо обратното — беше се спуснал да гони убийцата. И… тук идваше най-лошото — беше се оказал безсилен, неспособен да я спре. Тази мисъл не му даваше мира. Може би трябваше да поговори с Тони. Досега винаги беше подценявал онова нейно… източноазиатско изкуство. Но сега изведнъж интересът му се беше събудил. Може би беше дошъл моментът да научи едно-друго… Защо не? Всеки възглед търпи развитие.

Усмихна се на идеята си, но всъщност съвсем сериозно се беше замислил за това. В края на краищата, за предпочитане беше да умее да се защити сам, отколкото да трепери за кожата си или да се движи, заобиколен от въоръжена до зъби охрана. Не, това не можеше да продължи още дълго.

Неделя, 03.10.2010, 20:09

Вашингтон

Този ден със сигурност беше един от най-вълнуващите в живота на Тайрън, наситен с толкова събития, че Тай се чувстваше преизпълнен. Не се случва често в един и същи ден да возиш на мотора си момичето, в което си влюбен, да участваш във виртуално преследване рамо до рамо с един от най-великите компютърни спецове и… да чуеш от устата на Бела Райт:

— Беше чудесно, Тай… Наистина чудесно. Не ми се искаше този ден да свършва…

Е, да видим дали Менгемето можеше да й предложи нещо, което да се сравни с това!

— Лека нощ, Бела. Надявам се да съм ти помогнал.

— И още как! И, моля те, разкажи ми как е завършило всичко.

— Непременно!

Тайрън вече се готвеше да затвори вратата, когато Бела изведнъж се наведе и го целуна по устата. Всичко стана само за миг, но докато е жив, нямаше да забрави този миг — сигурен беше в това.

— Обади се някой път… — бързо каза Бела. — Можем да излезем някъде… Все ще измислим нещо.