Ружьо не беше запален играч и стоеше отстрани с отегчена физиономия на безстрастен наблюдател. Тези хора… те дори не се забавляваха, по-скоро бяха като някакви зомбита — неестествено погълнати от онова, което вършеха. Печелеха, залагаха, губеха, пак залагаха — автоматично, като насън… Мъчително беше дори да ги гледаш. Самият той имаше чувството, че изпада в някакво вцепенение от монотонния шум и всеобщото суетене.

Започваше да се пита какво изобщо търси тук, кое го бе накарало да тръгне с Григори. Ружьо беше съвсем друг тип човек — обичаше да контролира нещата, а тук всичко беше някак… извън твоята власт. Струваше му се твърде глупаво. Пък и… не виждаше в това нищо вълнуващо. А какво намираха в това всички останали — за него беше пълна загадка. Тази вечер му се искаше да се отпусне, да се позабавлява, но явно не беше избрал най-подходящото място. Тук всички бяха по-скоро напрегнати, като изпаднали в някакъв транс. Почувства се скапан, а още нямаше дори полунощ. Предстояха му още няколко часа в потискащата компания на Григори Змията, който след малко щеше да започне да се хвали наляво и надясно с военните си подвизи, както обикновено. До гуша му беше дошло.

Времената, когато самият Ружьо можеше да купонясва цяла нощ и да е на крак цял ден, бяха останали в миналото му. Но истината беше, че изобщо не съжаляваше за тях.

Американецът Уинтърс се приближи до него. Беше облечен в джинси и черна тениска. Носеше си пиенето в ръка и си личеше, че се чувства като риба във вода. Отпи от чашата си и се понамръщи.

— Пфу! Същинска пикня.

Но и това не успя да помрачи настроението му.

— Как е, братле? Забавляваш ли се? Ето ти го Дисниленд за брадати момчета.

Ружьо погледна часовника си.

— Какво става? На нашия приятел май му провървя?

— Да… Григори си има система. След малко обаче възнамерява да спре и да си потърси компания за през нощта.

Уинтърс се засмя.

— Система? Вятър! Нали ако разберат, че имаш система, която печели, и достатъчно пари, ще станеш почетен гост на казиното — ще поемат издръжката ти, ще ти предложат стая с всички екстри… докато им снасяш. Защото в края на краищата казиното печели, братле — помни ми думата. Израснал съм по такива места — минавал съм прав под игралните маси, така че можеш да ми вярваш. Можеш, разбира се, да шмекеруваш известно време, но тежко ти и горко, ако те пипнат. Пък и… за това се иска повече ум, отколкото нашият скъп приятел Григори има в наличност.

— Не знам, все ми е едно… — сви рамене Ружьо. — Аз лично смятам да се прибирам в стаята си.

Отвън вече бе приятно прохладно, въпреки че през деня едва се дишаше. Пустинният вятър вдигаше облаци пясък. Листата на палмите, засадени край казиното, плющяха като парадни знамена. Казиното беше построено във формата на пирамида, от върха на която извираше ярък лъч светлина и озаряваше цялото околно пространство.

Дисниленд за възрастни, така си беше. Упадъчно до немай-къде.

А той самият? Какво смяташе да прави, когато задачата приключеше? Къде щеше да отиде? Във всеки случай не и в къщи, в оня дом, населяван от призраци и спомени. Може би щеше да тръгне накъдето му видят очите и да се засели на ново, съвсем непознато място. Някъде, далече от градовете и многолюдните тълпи, където компания щяха да му правят само безсловесни твари, като тези в пустинята — паяци, змии, скорпиони… Тяхната компания не го плашеше — тя дори беше за предпочитане. А какво щеше да прави? Нищо особено — да се излежава под прежурящото слънце, изтегнат върху пясъка, да слуша полъха на вятъра нощем, а кой знае — може би и далечния вой на койотите.

Усмихна се на собствените си фантазии. Едва ли щеше да се пресели в пустинята. По-скоро би приел някоя нова поръчка на Плеханов — а такава със сигурност щеше да има. После щеше да последва и друга… И така до момента, в който някой по-млад, по-бърз и ловък противник не му направеше добра услуга… Така нещата щяха да следват естествения си ход. Защото Ружьо беше реалист. Колкото и да беше отчаян, колкото и да не виждаше смисъл в нищо, нямаше да се хвърли от някой мост, нито да лапне дулото на пистолета. Добре се познаваше. Без Анна не му се живееше, но така или иначе, щеше да извърви докрай пътя, който му оставаше.

Събота, 02.10.2010, по обяд

Куонтико

Тони се наведе, докосна пръстите си, а после клекна така, че коленете й изпукаха. Изправи се и се разкърши. В салона освен нея тренираха само още двама души — в събота на обяд тук беше доста спокойно. Самата тя по принцип не работеше в събота, но след убийството на Дей не искаха да губят нито ден и не ползваха съботните си почивки. А сега, след опита за покушение срещу Алекс, положението беше станало още по-напечено.

Вдигна глава и видя Ръсти да излиза от мъжката съблекалня. Малко се учуди — не беше очаквала да го види и днес. Обикновено стажантите почиваха в събота.

— Гуру Тони! — усмихна й се той още отдалеч.

— Ръсти! Какво те води насам?

— Предположих, че ще те намеря тук. Искаше ми се да потренираме, ако, разбира се, нямаш други планове?

— О, не, нали за това съм тук.

Тони откри, че преподаването беше започнало да й доставя удоволствие. Освен това то й помагаше да се самонаблюдава, да бъде по-прецизна, да работи върху себе си. Нейната гуру беше съвсем права — учителят също имаше какво да научи…

Поразгряха се още десетина минути, като поработиха върху отделните мускули, и накрая Тони каза:

— Е, добре, можем да започваме.

Двамата застанаха лице в лице, поклониха се един на друг и пристъпиха към първата „джуру“.

Докато Ръсти демонстрираше повтарящата се комбинация от движения, Тони го наблюдаваше внимателно, правеше някои дребни корекции или самата тя му показваше как по-правилно да изпълни съответната стъпка. Показваше му спокойно и беше доста търпелив учител, защото си спомняше колко пъти се бе налагало да отработва една и съща стъпка, докато я изпълни безупречно. Но Ръсти усвояваше бързо, дори учудващо бързо.

След като още десетина минути упражняваха „джуру“, Тони направи знак „достатъчно“, изтри с ръка челото си и каза:

— Е, дотук добре. А сега ще поработим върху други два елемента — движенията „сапу“ и „бесет“.

Ръсти я погледна поучудено, но само кимна:

— Да, добре.

Тони се усмихна и обясни:

— „Сапу“ означава „метла“ — това е така нареченото „залитащо“ движение с крак, което тръгва от вътрешната страна на бедрото. „Бесет“ пък е притегляне с пета. Мини вдясно от мен и ще ти покажа.

Ръсти послушно застана отдясно. Трябваше да замахне с юмрук, а Тони парира удара с двете си разперени ръце и бързо пристъпи навътре с десен крак, в непосредствена близост с външната част на бедрото му.

— Виждаш ли как са долепени краката ни? Това се нарича „луар“. Хайде да пробваме отново. Замахни с юмрук по същия начин. Давай!

Този път тя блокира удара с крак от вътрешната страна.

— А това е „далам“. Повтори.

— Разбрах. „Луар“ е отвън, а „далам“ — отвътре.

— И така, в силат има точно четири позиции според положението на крака ти спрямо крака на противника. Отвътре или отвън, съответно с ляв или десен крак.

— Ясно.

— Хайде сега замахни отново, този път по-бавно. Ще ти покажа една от основните техники — „бесет луар“.

— С коя ръка да започна?

— Няма значение. Ако можеш отляво, ще можеш и отдясно, ако можеш отвътре, ще можеш и отвън, ако можеш отвисоко, ще можеш и от ниско.

— Дали да не си го запиша?

— Уверявам те, че ще го запомниш. Силат не изисква нито особена сила, нито особена бързина. Главното е да запомниш основните принципи. Хайде, давай.

Той пристъпи напред и насочи десния си юмрук към лицето й с леко позабавено движение.

— Чудесно. Аз пък изтласквам ръката ти ето така… — И Тони, уловила с лява ръка неговата дясна малко над лакътя, я извъртя навън. — А сега аз пристъпвам напред с десен крак и го слагам непосредствено зад твоя. Също така изтеглям хълбока си в близост до твоя, така че и раменете ни да са успоредни…