— Очевидно — промълви Александър.
— Ти се възстанови, поне физически. Но не беше в състояние да си спомниш нито кой си, нито какво е станало с теб. Всъщност не си спомняше нищо за живота си преди злополуката.
— Продължавам да не си спомням — призна той и нервно разтърка ръце.
— Константин се надяваше именно на това. Накара всички ни да му обещаем никога да не споменаваме кой си и какво се е случило с теб. Възнамеряваше да те отведе на острова. Твърдеше, че там ще бъдеш в безопасност, че сега вече си негов син, че Бог те е пратил. Вярваше го с цялото си сърце. — Лекарят замълча. — Никой не бе склонен да му противоречи… Дори и ние, които му бяхме най-близки. Беше отмъстителен човек, когато някой го предаде.
— А майка ми? Искам да кажа… Мелина…
Александър изглеждаше като човек, подложен на изтезание.
— О, Мелина се страхуваше да не полудее. Искаше да отиде при родителите ти и да им каже истината, но се боеше не по-малко от нас, останалите, макар и по друга причина. Съпругът й вече бе прежалил пет деца. Опасяваше се да не се самоубие, ако изгуби и теб.
— И явно никой не го е било грижа как това ще се отрази на мен самия — заключи Александър.
— Въобще не беше така — възрази Караманлис. — Коста беше луд по теб. Беше готов да ти поднесе целия свят. Ти бе неговото спасение. А Мелина направо те боготвореше. Ти беше идеалното дете, синът, който мечтаеше да даде на съпруга си, а не успя. Тя бе силна жена, но традиционна гръцка съпруга — никога не противоречеше на мъжа си. След известно време й стана по-леко да живее с лъжата. Толкова искаше да си нейно дете, че след време започна да вярва, че е така.
Александър бясно размаха документа за осиновяване, а лицето му бе изкривено от гняв.
— Кажи ми, докторе, след като е било толкова трудно да се осинови дете по онова време, как са се сдобили с това? — почти изкрещя той.
— Ти вече живееше с тях на острова. Когато представиха искане пред съда в Атина, разполагаха с фалшив акт за раждане, според който си дете на далечен роднина на Константин — мъжът починал и го бил определил за настойник. Фредерик Казомидес работеше в „Атина Маритайм“, преди да се спомине, и всичко изглеждаше автентично. При случаи между кръвни роднини съдът не повдигаше възражения, а и богатството на Константин Киракис се оказа от полза.
Александър си пое дълбоко въздух и бавно кимна.
— И са подкупили съдията…
— Няма гръцки съдия, който да може да бъде подкупен — обяви Караманлис решително.
— Всеки може да бъде подкупен — настоя Александър.
— Дори ти ли?
— Да, но съм доста скъп. Както би ти казала госпожа Райън, ако можеше да говори…
Караманлис го погледна смаяно.
— Ти…
— Знам къде е, докторе — увери го Александър все още с блеснали очи. — Знам всичко.
Изправи се и закрачи из стаята като бесен.
Мередит се молеше наум Караманлис да не го предизвиква. Александър бе опасно близо до мисълта да посегне на възрастния мъж. Караманлис кимна.
— След като й съобщиха, че си мъртъв, нещо в мозъка й прещрака. Съпругът й я отведе в атинска болница. Казаха му, че мястото й е в психиатрична клиника, където ще се грижат за нея както трябва. Той направи няколко дискретни проучвания и се спря на клиниката в Лозана — една от най-добрите в Европа. Предпочитал да я остави в Европа, за да я спаси от интереса на медиите, които нямало да я оставят на мира, ако я върне в Америка. Това бе най-милостивото нещо, което можеше да направи за нея.
— Милостиво? — Александър не вярваше на ушите си. — За каква милост говориш, след като самият ти си участвал в унищожаването й?
— Александър…
— Но Константин Киракис ви е купил всички и всъщност не сте имали избор, нали?
Тонът на Александър бе необичайно рязък.
— Трябва да проумееш… — подхвана Караманлис безпомощно.
— Няма да проумея, докторе! Никога няма да проумея как ти — как всички вие — сте допуснали да откраднат дете от родителите му, как сте наблюдавали какво става с майка му, без да изпитате капка съжаление!
Сега Александър стоеше до прозорците с оловни стъкла, гърбом към двамата. Лекарят поклати глава.
— Съжалявахме. Но след известно време човек свиква да живее с това. На всички ни беше ясно, че връщане назад няма. Трябваше да се примирим. — Гласът на Караманлис бе пълен с тъга. — Всички живяхме дълги години с чувство за вина, колкото и да ти е трудно да си го представиш.
— Дали ми е трудно? Да, доста ми е трудно…
Александър продължи да се взира в спокойните води на Егейско море.
— Мелина се тревожеше, защото паметта ти така и не се възстанови. Силно се притесняваше от кошмарите ти. Разговаряли сме многократно и тя споделяше, че е готова да ти каже истината, но Константин не позволяваше. Това бе единствената тема на раздор помежду им. — Караманлис замълча. — Дори на смъртния си одър Мелина го умоляваше да ти каже истината. Да освободи душата ти, както тя се изрази.
Александър се замисли за миг.
— В нощта, когато почина, той се опита да ми каже нещо. Да не би да се е канел да ми разкрие истината?
Обърна се и погледна Караманлис въпросително. Караманлис кимна.
— Спомена ми, че все още не е изпълнил обещанието, дадено пред Мелина, и трябва да ти каже, преди да стане прекалено късно. За жалост изпитваше невероятни болки и се налагаше да го държат под въздействието на силни опиати, но това ти е добре известно.
— Да, помня — Александър замълча. — Ала дори след като почина, никой не е сметнал за редно да ми каже.
— Прекалено дълго всички живеехме с лъжата, Александър. Бяхме започнали да я приемаме. А когато баща ти се спомина… Ти придоби мощ в ръцете си. Тогава беше гневен, изпълнен с горчивина и се налагаше да се съобразяваме. Представа нямах как ще реагираш, ако ти съобщя. След като го бяхме отлагали толкова дълго, реших, че не е добра идея да ти го кажем.
— Естествено. Колко от хората, посветени в тайната, все още са живи? — попита Александър.
Караманлис се поколеба за миг.
— Малцина. От онези, които бяха в Йоанина тогава, само двама. Георг Дамос, съдията, и един друг — май се казваше Паперсенос. Чиновникът, който издаде документа за осиновяване, загина при самолетна катастрофа през 1957 година. Останалите са прекалено възрастни и повечето страдат от типични за старостта разстройства.
— Този Дамос къде е сега? — попита Александър.
— Живее, струва ми се, в Трикала. Твоите хора ще го открият.
Александър кимна мълчаливо и прибра документите в куфарчето.
— Александър, може ли да ти задам един личен въпрос?
— Да, но не е задължително да отговоря.
Караманлис го разбра.
— Естествено. Това е твое право — съгласи се лекарят. — Исках само да те попитам не беше ли щастлив през всичките тези години.
Александър го изгледа странно. Какво имаш предвид?
— Не беше ли щастлив като син на Константин и Мелина Киракис? Не се ли отнасяха и двамата добре към теб? Не се ли обичахте?
— Отнасяха се изключително добре и ги обичах повече, отколкото някога ще узнаеш — призна Александър.
— Тогава, моля те, не ги мрази. Те платиха за престъплението си. За тях ти беше всичко. Бяха готови да умрат, но да те защитят. Повярвай ми.
Александър го изгледа продължително и изпитателно.
— Доктор Караманлис, в този момент не знам на какво да вярвам.
— Е, сега вече си наясно с истината, Александър — каза Мередит на път към частния им самолет на летище „Елиникон“ в Атина. Вятърът рошеше дългата й коса, а страните й бяха поруменели от декемврийския студ. Вдигна яката на визоновото си палто, за да се предпази. — Не намираш ли за разумно да се откажеш вече, да се приберем вкъщи и да приемеш положението такова, каквото е?
Той поклати глава.
— Преди да се замисля за бъдещето и да реша накъде ще поема от тук нататък, искам да направя още нещо.
Трябва да се отбием на едно място.
