— Нали не възнамерявате да настоявате за заем? — обади се друг от банкерите.

— Точно това имам предвид. — Александър направи пауза. — Има ли някакъв проблем?

— Не, разбира се — увери го същият мъж. — Просто в миналото „Киракис корпорейшън“ винаги се е самофинансирала и…

— Поправка: обикновено се е самофинансирала — прекъсна го Александър вежливо. — Но не когато планираме значително разширяване на дейността, какъвто е случаят сега.

— Разбирам.

Александър огледа мъжете.

— Мнозина от вас познаваха баща ми, нали? — попита той. — От време на време вероятно сте имали общи делови преговори.

Трима от мъжете кимнаха.

— Щом сте го познавали, знаете, че той беше брилянтен бизнесмен — отбеляза Александър. — Именно той превърна „Атина Маритайм“ в най-големия търговски флот в Източното полукълбо, а сега вече и в света. „Киракис корпорейшън“ се роди от успеха на „Атина“, както ви е добре известно. Петрол, диамантени мини, автомобили, самолетостроене…

— Привлякохте вниманието ни, господин Киракис — прекъсна го един от мъжете нетърпеливо. — Всички определено сме заинтригувани да разберем какво сте намислил. Накъде точно биете?

— Искам разширяване. В голям мащаб. — Очите на Александър бавно се местеха от човек на човек, сякаш ги изучаваше старателно. — Господа, когато заех мястото на баща ми като председател на борда на „Киракис корпорейшън“, активите й в Европа, Северна и Южна Америка, Азия и Африка възлизаха грубо на деветстотин милиона швейцарски франка. Днес те са по-близо до четиринадесет милиарда.

Банкерът отново се намеси:

— Всички сме наясно с впечатляващото досие на „Киракис корпорейшън“. Но знаем също, че обикновено е успявала да се самоиздържа финансово — добави той.

— В миналото постъпвахме така при всяка възможност. — Очите на Александър сияеха като полирани оникси. — Но за да се осъществи замисленото от мен разширяване, са ни необходими няколко големи заема. И естествено всяка банка, която предложи помощта си, може да очаква да е водеща за корпорацията при бъдещи трансакции.

Сред групата се разнесе шумен шепот и мъжете започнаха да кимат един след друг.

Сега вече ги залови! Александър почти надушваше възбудата им.

— Възнамерявам да се разширя не само в Швейцария, но и в цяла Европа. Така както постъпих в Съединените щати. Смятам да включа и нови дейности, непробвани от баща ми.

— Например? — попита един от мъжете.

— Доста от дейностите, които сега разработваме в Щатите: строителство, недвижими имоти. Възнамерявам да купя или построя хотели, жилищни комплекси, курорти. — Направи пауза. — Бих искал също да проуча възможностите за въвеждането на атомна енергетика тук, в Швейцария, и в родината си. Работата в американския ни институт дава обнадеждаващи резултати. Обмисляме дали да не се захванем и с разработването на слънчева енергетика. Всички ще се съгласите, надявам се, от какво значение в момента са енергийните източници. Набавянето на енергия е остър проблем и той трябва да бъде решен.

Отново всички кимнаха.

— За да го постигнем, трябва да се направят задълбочени проучвания, а за да се осъществят, са нужни капитали. — Александър долови ентусиазма им и изпита удоволствие. Време е да изиграе козовата си карта, реши той. — Атомно оръжие — произнесе с почтителен тон.

— Бомби ли? — попита един от мъжете.

— Приходи — поправи го Александър. — Невероятни приходи. Доктор Бари Марчуд, директор на атомния ми изследователски център в Щатите, е един от водещите световни специалисти. Скоро „Киракис корпорейшън“ ще се гордее, че притежава най-големия в света частен институт за ядрени проучвания и той ще бъде под негово ръководство. — Петимата мъже го слушаха внимателно и Александър продължи: — Ако се осъществи планът ми, след три години, господа, се очаква приходите на „Киракис корпорейшън“ да се увеличат трикратно. Ние няма да престанем да се разрастваме и естествено, ще са ни нужни заеми от водещи банки.

— Естествено — съгласиха се всички присъстващи.

— Ще имате нужда от доста големи заеми — отбеляза един от банкерите.

— Съвършено вярно — призна Александър. — Но предвид мащаба на проекта, който ви представям, не смятам искането за неразумно.

— Ще го обсъдим и ще ви се обадим — увери го един от мъжете.

— Не се бавете много — предупреди Александър, подготвяйки блъфа си. — Не бих искал да ми се наложи да заемам пари в Щатите.

При тези думи банкерът трепна, все едно му нанесоха физически удар.

— Ще изчакате ли двадесет и четири часа?

— Двадесет и четири часа — прие Александър. Изобщо няма да им отнеме толкова време, помисли си той уверено.

За миг банкерът изгледа Александър изпитателно. Бе познавал Константин Киракис тридесет години и на няколко пъти бяха работили заедно. Определено беше динамичен бизнесмен. Но и синът си го биваше. Едва тридесетгодишен, Александър Киракис имаше поведението и увереността на човек с дългогодишен опит зад гърба си. В негово присъствие банкерът се чувстваше неудобно, защото младият мъж бе така дяволски самоуверен!

Александър стисна ръцете на всички поред.

— Простете, че се налага да се разделим така бързо — подхвърли той. — Довечера имам среща в Париж и трябва веднага да тръгна.

Излезе и ги остави зяпнали след него.

Във великолепна вила на тридесет километра северозападно от Цюрих Юлиус Хауптман седеше сам в изисканата, облицована с дъб библиотека. Домашната прислуга бе получила указания: не биваше да го безпокоят по никакъв повод. Седеше в тъмнината и мислеше за срещата, която се провеждаше в офисите на „Киракис корпорейшън“. Александър Киракис не знаеше — и никога не биваше да узнае, — че Хауптман е част от консорциума; мълчаливият шести член. Хауптман съзнаваше колко предпазливо трябва да действа. Би било грешка да подценява Александър. Беше млад, но блестящ, не пропускаше нищо и се очертаваше като опасен съперник. От самото начало Хауптман си даваше сметка, че докато се занимава с този човек, е необходимо да проявява изключително внимание. Ако възбуди подозренията на Александър, младият мъж ще застане нащрек. А това би преобърнало изцяло нещата.

Хауптман запали старинната бронзова лампа в края на бюрото и извади от горното чекмедже голяма тетрадка, подвързана в зелена кожа. Бавно започна да прелиства страниците, изучавайки всяка от изрезките вътре, сякаш ги виждаше за първи път. В действителност ги бе гледал много пъти и знаеше съдържанието на тетрадката наизуст: беше пълна със снимки и изрезки за Александър Киракис. Не минаваше ден, в който хер Хауптман да не разгледа съдържанието или да не мисли как ще унищожи Александър Киракис, така както той е унищожил преди години всичко важно за него.

Извади малка изрезка от женевски вестник с дата 16 февруари 1980 година. Кратката бележка не се появи на дърва страница само заради мощта на Александър Киракис, но за Хауптман тя представляваше най-значителната част в цялата тетрадка. Това бе причината за всичките му действия и му служеше като двигател вече от пет години. Дори сега, когато взе изрезката с треперещи пръсти и отново я прочете, в сивите му очи се появиха сълзи. В краткия материал се съобщаваше за смъртта на студентка от Женева, обесила се в хотел. Не се споменаваха подробности защо е посегнала на живота си и кой стои зад това, но Хауптман знаеше подбудите й. Докато е жив, няма да забрави сутринта, когато женевските полицаи го заведоха да идентифицира тялото. В съзнанието си виждаше как е висяла от тръбата на душа в малката баня и все още помнеше предсмъртната й бележка. Чувстваше се наранен и изпълнен с омраза, която бе на път да го унищожи. Не искаше обаче да умре, преди да отмъсти за тази безсмислена смърт по свой начин.

Александър Киракис ще заплати за онова, което стори на любимата му Мариан.

В кабинета си Мередит седеше зад бюрото и замислено гледаше снимка на Александър. Леко почукване по вратата я изтръгна от унеса й. Главата й се стрелна нагоре.