— Влез!

Вратата се отвори със замах и Кейси внесе огромен кашон.

— Пристигна за теб, докато бях долу. От Лос Анжелис е. — И стовари кашона върху бюрото на Мередит. — Разписах се и реших да ти го кача. Човек не знае колко се мотаят онези от Вътрешна поща. — Отпусна се на стола и отметна от лицето си кичур от тъмночервената си коса.

Мередит разряза дебелите лепенки с нож.

— Чаках го. — Отвори кашона и прегледа съдържанието. — Надявах се да пристигне преди срещата ми с Харв утре следобед.

— Свързано ли е с всичките ти пътувания напоследък до Западния бряг?

Кейси посочи кашона.

— В известно отношение — отговори Мередит уклончиво.

Беше пристигнало всичко. Чудесно. До едно време се питаше дали Кей ще успее да намери каквото трябва. Този кашон, заедно с няколко други, които опакова, когато напускаше къщата на Ник, стояха на склад през последните четири години. Взе една черно-бяла снимка и я разгледа внимателно. После я показа на Кейси.

— Познаваш ли тази жена?

Кейси се изправи на стола и не прикри изненадата си:

— Елизабет Уелдън-Райън! Заради нея ли са пътуванията до Лос Анжелис, срещите с Харв…

Мередит кимна усмихната.

— Преди години, докато все още работех във филиала на Ай Би Ес в Лос Анджелис, се запознах със съпруга й Том Райън. Той е дал първоначален тласък на Ник в кариерата — подхвана тя, приседнала на края на бюрото. — Когато Ник ни запозна, ми хрумна да направя документален филм за семейство Райън — как са се срещнали, как той е подпомагал кариерата й, триумфът й като актриса…

— И да приключиш с истината за събитията около Елизабет и сина й по време на снимките на последния й филм — завърши вместо нея Кейси.

— Точно така. — Мередит се замисли за момент. — Първоначално идеята никак не въодушеви Том Райън, но най-после го убедих да ми сътрудничи. — Разказа на Кейси как Райън избягвал да й се доверява, как се наложило постепенно да го предразположи и как е бил на път да се срещнат вечерта, когато загинал в катастрофа по крайбрежната магистрала. — Телевизията се отказа от филма, защото нямах ясен финал.

— А сега ще успееш, така ли? — полюбопитства Кейси.

Мередит сви рамене.

— Определено възнамерявам да опитам — отвърна тя и разсеяно се заигра с молива. — Все си мисля, че има някой някъде — освен самия Том Райън, — който ще ми каже какво е станало по време на снимките на онзи филм. Все някак ще успея да открия човек, запознат с истината и склонен да говори с мен.

Кейси се изправи.

— Желая ти късмет. Имам чувството, че ще ти е нужен.

— Май си права — промълви Мередит под нос.

Лозана

Жалко, помисли си доктор Анри Гудрон тъжно, загледан в пациентката си. Била е толкова млада, така прекрасна и с обещаващо бъдеще! Каква ужасна загуба! Тази жена е притежавала всичко: младост, красота, успех, добър брак, красиво дете — и то й е било отнето наведнъж в една трагична нощ…

Нощта, когато са й съобщили, че синът й е мъртъв. Доктор Гудрон, един от най-уважаваните психиатри в Швейцария, беше високоетичен специалист. Никога не би си позволил да се обвърже емоционално с пациент. Но тази жена представляваше нещо специално. Всичко у нея го възхищаваше: животът й, трагичното й минало, бляскавата кариера, как се бе откъснала от неприемливата действителност. Още когато съпругът й я доведе в клиниката преди тридесет години — тогава именно я видя за пръв път, — разбра, че е по-различна. Току-що бе приключил докторската си дисертация и административният директор му предложи да поеме нейния случай. В началото прекарваше дълги часове с нея, опитваше се да пробие бариерата, да установи контакт, но след време се наложи да се примири: каквото и да кажеше, каквото и да направеше, тя не реагираше. Никога не престана да се грижи за нея, да й осигурява възможно по-голямо удобство. И така щеше да постъпва до края на дните й. Следеше персоналът да полага съответните грижи, да й обръщат по-специално внимание; обличаха я в красивите дрехи, които съпругът й носеше, правеха прически на гъстите й черни коси, извеждаха я на дълги разходки по моравата, когато времето позволяваше. През пролетните и летните месеци лично той й носеше свежи цветя от градината на съпругата си и при всеки удобен случай прекарваше с нея — говореше й, сякаш тя ще го чуе или разбере. Опита се да внуши на съпруга й да не я посещава — имаше предвид, че Том Райън все още хранеше надеждата тя да се оправи, а не му беше приятно да наблюдава страданията на клетия човек.

— Е, Елизабет — въздъхна той, — ще ми се някак да проникна до съзнанието ти. Ще ми се — как го казвате вие, американците, — да се вмъкна в главата ти.

Английският е толкова неромантичен език, помисли си той неодобрително; толкова неподходящ за жена, която буквално излъчва романтика дори сега, в тъжното си състояние. Погледна я и изпита дълбоко състрадание.

Отдавна никой не бе идвал при нея. При посещението си, преди да си отиде от този свят, последните думи на Том Райън бяха: „Доктор Гудрон, защитавайте я. Не позволявайте някога те да я видят.“ Лекарят реши, че за него те са журналистите. Райън положи огромни усилия да я предпази от всички, които биха се опитали да експлоатират трагедията й. Сега доктор Гудрон изпитваше угризения, защото никога не бе споменал пред Том Райън за другия мъж, който я посещаваше; онзи, който настояваше личността му да се запази в пълна тайна. Първия път — само няколко месеца след постъпването й в клиниката — Гудрон едва не го отпрати, ала човекът прояви искрено съчувствие към Елизабет. Лекарят остана изненадан от познанията му за процесите в дълбините на човешкото подсъзнание. Известно време дори се питаше дали и онзи мъж не е лекар. Разреши посещенията и ги запази в тайна, защото поне първоначално вярваше, че мистериозният непознат е в състояние да помогне на Елизабет.

Но със сърцето си Анри Гудрон вече знаеше — трезво, рационално и съвсем реалистично, — че това никога няма да настъпи. За да стане, би трябвало да се случи чудо. Да се възроди мъртвото й дете.

Гърция

Мередит стоеше на балкона пред спалнята и се опиваше от великолепието на залеза над Егейско море. От медения си месец не бяха идвали на острова — все не им оставаше време — и почти бе забравила колко е красив. Нашият частен рай, помисли си тя, замаяна от романтиката, витаеща във въздуха наоколо. Беше доволна, че Александър настоя да избягат от бесния ритъм на живот в Ню Йорк и да празнуват годишнината си тук. Напоследък какво ли не им се случи. Имаха потребност да се махнат, да прекарат известно време заедно.

Прибра се в стаята и легна с малката, подвързана с кожа книга, която бе пъхнала в един от куфарите, без да казва на Александър. Дневникът на Елизабет. Том Райън й го даде точно преди смъртта си. Не го беше поглеждала, откакто погребаха Том. Усмихна се. Александър я принуди да обещае, че по време на това пътуване няма да мисли за работа. Ставало въпрос за тяхна годишнина и той желаел цялото й внимание. В миналото, когато успяваха да се откъснат за няколко дни или седмици, той се дразнеше, че помъква половината си офис. Но този път тя чувстваше, че е в правото си. Александър беше долу в библиотеката и разговаряше по телефона с Джордж. Полагаха й се няколко минути да почете.

Потънала в дневника, Мередит не забеляза кога е влязъл Александър, кога е затворил вратата и е седнал на леглото до нея. Целуна я леко по челото и тя го погледна сепнато.

— Толкова ли бързо приключи с Джордж? Нямаше много за обсъждане. — Погледна книгата в ръцете й. — Какво четеш?

— Дневника на Елизабет Уелдън-Райън.

— Интересен ли е?

— Изключително.

Очите на Мередит блеснаха.

Александър взе книгата от ръцете й и я постави на нощното шкафче.

— Не сме дошли тук нито да четем, нито да работим.

— А ти какво правеше в библиотеката? Светски живот ли водеше? — пошегува се тя.