— Не му остава много време, нали? — попита Александър тихо.

Лангли поклати глава.

— Опасявам се, че не.

Александър се върна в стаята веднага щом му разрешиха. Седна до леглото на баща си. Надяваше се на чудо, ала дълбоко в сърцето си знаеше, че това е краят. Спомни си разговора отпреди минути. Баща му искаше да му каже нещо, но какво? Спомни си и разговора с майка си, преди да почине. И тя се опитваше да му каже нещо, но и нейните думи не му разкриха повече от думите на баща му сега. Той спомена за миналото — искаше да сложи край на лъжите и тайните. Какви тайни, какви лъжи, питаше се Александър.

Малко след полунощ Константин Киракис изпадна в кома. Александър остана до леглото му цялата нощ и през по-голямата част от следващия ден. Баща му не се върна в съзнание нито за миг. Александър бдеше мълчаливо край леглото му и мислеше какво е преживял през последните няколко месеца — съзнавал е тежкото си състояние и предстоящата смърт; през цялото време се бе опитвал да носи сам бремето, да подготви Александър за новите му задачи. Изпита благодарност, че двамата все пак се помириха. Сега вече разбираше колко много е държал баща му на него.

В четири следобед доктор Лангли се появи в стаята на Киракис за четвърти път този ден. Готвеше се да си тръгне от болницата и посъветва Александър да стори същото.

— Нужно ви е да се махнете от тук за известно време — настоя той. — Неминуемо ще се случи, но едва ли тази вечер. Приберете се вкъщи. Излезте да вечеряте. Направете нещо — каквото и да е. Просто не стойте тук.

Макар и неохотно, Александър излезе. Повика колата си и се прибра в апартамента. Там се затвори в кабинета. Прислужникът донесе вечерята на табла, но той не бе в състояние дори да погледне храна. Върху бюрото го чакаха камари документи, ала съзнаваше, че няма да успее да се съсредоточи. Седна на ръба на бюрото и се загледа, в сивото небе навън: здрачът бавно се спускаше. Не помнеше някога да се бе чувствал така болезнено самотен. Щеше му се да има към кого да се обърне сега, за да облекчи болката си. Винаги бе смятал, че е обречен да бъде самотник, но в момента си даваше сметка колко ще му е неприятно да прекара остатъка от живота си сам. Изпитваше потребност да се грижи за някого; изпитваше потребност някой да се грижи за него. Погледна към картината на стената — портрета от златната сватба на родителите му — и усети огромна тъга.

Представа нямаше колко дълго е седял в тъмнината, телефонът иззвъня. Отначало не му обърна внимание — остави прислужникът или икономката да отговори. Но звъненето продължи и той сграбчи нервно слушалката.

— Ало?

Чу женски глас:

— Мога ли да разговарям с господин Киракис?

— На телефона.

— Господин Киракис, обажда се сестра Хановер от болница „Мемориал“. — Замълча за миг. — Баща ви почина в единадесет и петдесет и шест тази вечер.

Александър запали лампата върху бюрото и погледна Часовника. Показваше 12:03.

— Господин Киракис?

— Ей сега ще дойда — отвърна той тихо.

Бавно остави слушалката и отново погледна портрета. Баща му беше мъртъв. Когато майка му почина, тя се притесняваше кой ще се грижи за него, когато нея я няма.

Сега вече тя щеше да го стори.

Александър се надяваше да укрие от медиите вестта за смъртта на баща си, докато направи необходимото, за да върне тялото в Гърция, където да го погребе. Искаше да бъде сам, да мине през съответните процедури, необезпокояван от никого. Можеше да разчита поне на десетина души сред подчинените си, които да се погрижат за нещата вместо него, но предпочиташе лично да свърши всичко. Смяташе, че го дължи на баща си.

За жалост журналистите веднага надушиха новината. Тълпи репортери се струпаха пред болницата „Мемориал“. Следващите три дни го следваха неотлъчно: докато минаваше през болезнената процедура да избере ковчег и да уреди формалностите по транспортирането на трупа до летището. Причакваха го пред Олимпик тауър, а в мрачната студена петъчна сутрин, когато се готвеше да отпътува за Атина, го последваха до летище „Кенеди“. Снимаха ковчега, докато го поставяха в частния самолет. Александър ги гледаше със свъсени вежди, неспособен да прикрие гнева си. Обръщаха ли се към него, отказваше всякакви коментари. Ако преди презираше журналистите, сега направо ги ненавиждаше. Нямаха ли елементарно възпитание? Защо не го оставят на мира в този тъжен момент, питаше се той, качвайки се в самолета. Защо превръщаха последното завръщане на баща му в Гърция в сензация? Нима нищо — дори смъртта — не е свято за тях?

Самолетът набра скорост по пистата и започна да се издига във въздуха. Александър отпусна седалката и затвори очи. Чувстваше се изтощен. През последните дни не се спря. Работеше бързо, за да остави всичко в офиса наред и да подготви пренасянето на тленните останки у дома, на острова. Съзнаваше, че няма да е в състояние още дълго да продължи с подобно темпо. Намираше се на ръба на нервно изтощение. Сега, най-сетне на път, откри, че се предава на потребностите на съзнанието и на тялото си. Докато се унасяше, се запита как ще преодолее формалностите на атинското летище. Никак не беше сигурен дали ще съумее да се изправи пред журналистите, без да загуби контрол.

Погребаха Константин Киракис на острова, до Мелина и Дамян. Александър реши да не посещава мемориалната служба в Гръцката ортодоксална църква в Атина — последната почит, отдадена от приятелите и деловите партньори на баща му. Не допусна някой да присъства на погребението на острова. На всички даде ясно да разберат, че сега островът е негово владение и желае да бъде сам там. Не приемаше посетители и в седмицата след погребението не отговаряше на никакви обаждания. Дори прислужниците рядко го виждаха. Всяка сутрин ставаше преди зазоряване и не закусваше. Напускаше вилата, без да съобщава нито къде отива, нито кога ще се върне. Часове наред се разхождаше по плажа или из резервата. Случваше се да язди или да обикаля острова с някой от джиповете на баща си. Чувстваше се неспокоен и не можеше да спи. Хелена изрази загриженост за здравето му, но Александър твърдеше, че е добре.

— Просто имам да премисля доста неща — обясняваше той.

Това беше истината. Не желаеше да остане в Гърция след погребението, но съзнаваше, че е наложително. Чакаше го толкова много работа. Следващата седмица предстоеше четенето на завещанието на баща му в кабинета на атинските му адвокати. Чакаха го документи за подпис, имаше да взема решения. Беше безсмислено да лети до Ню Йорк веднага след погребението и да се появи отново в Гърция след по-малко от две седмици.

Един ден след езда откри, че Перикъл Караманлис го чака в библиотеката.

— Какво правиш тук? — попита Александър хладно, хвърли камшика върху бюрото и свали ръкавиците. — Дадох ясно да се разбере, че не желая да виждам когото и да било в момента.

— Тревожех се за теб — отвърна лекарят тихо. — Исках лично да се убедя, че си добре.

— Изключително трогателно! А сега, след като се увери колко съм добре, си върви. — Александър изобщо не опита да прикрие презрението си. — Кажи ми, докторе, винаги ли си така съвестен по отношение на пациентите си?

Караманлис го изгледа.

— Никога не съм мислил за теб само като за пациент, Александър. Мислех, че го знаеш. Родителите ти бяха мои много близки приятели години наред.

Неспособен да се въздържа повече, Александър се обърна гневно към него:

— Защо не ми каза, че баща ми умира, докторе?

Караманлис си пое дълбоко въздух.

— Изрично ми забрани да го споделям с когото и да било. Особено с теб.

— Независимо от това трябваше да се обърнеш към мен — настоя Александър. — Трябваше да ми кажеш през какво минава.

Гневът бе изписан по лицето му и ясно се долавяше и в тона.

— Много добре съзнаваш, че бе невъзможно, Александър — отвърна Караманлис строго. — Би било грубо нарушение на лекарската клетва.