— Не завинаги — поправи го Мередит нежно. — Нали отново я откри?

Той се пресегна и я докосна по косата.

— Да, но ще го осъзнае ли някога? Ще разбере ли, че не съм мъртъв? Ще се върне ли в действителността, за да разбере кой съм?

Мередит го погали по бузата. Заради него искаше да вярва, че ще се случи.

Цюрих

Сам в просторния си кабинет с изглед към езерото, Юлиус Хауптман седеше зад бюрото и препрочиташе докладите, получени сутринта. В ъгъла на устните му се появи тънка усмивка. „Киракис корпорейшън“ изпитваше сериозни затруднения, заключи той с огромно задоволство. Корпоративният гигант, известен вече като „Империята на Александър“ започваше да се руши. Беше въпрос на време да се срине и така да се стигне до крайния разгром на Александър Киракис. Очертаваха се реални възможности корпорацията да бъде превзета. Скоро той и консорциумът ще направят нужната крачка — ще поискат да им бъдат върнати заемите. Вероятно Киракис вече е уведомен. Съвсем скоро Александър Киракис и неговата империя ще бъдат унищожени.

Дювил

Дювил, шикозният курорт на нормандския бряг, е изключително привлекателен и през юни, и през юли, и през август, и през септември, но именно през август населението му нараства на шестдесет хиляди — дванадесет пъти повече от броя на постоянните му жители. Никъде по света градче с неговите размери не може да се похвали през август с повече богати обитатели на квадратен метър. Знаменитости от цял свят напускаха яхти, вили, имения и островите си, за да се включат в сезонното оживление в Дювил: феномен, който привличаше два типа хора — онези, които обожават конните надбягвания, и любителите на полото. Богати и влиятелни мъже и жени от цял свят се струпваха в анклава на северното френско крайбрежие за едно и също: бързи коне, бързо спечелени пари и впуснали се в бурен живот тълпи.

Откакто се ожениха, Мередит ходеше всяка година с Александър в Дювил и вече бе напълно наясно как се сключват делови сделки до яслите на конете или до игрището за поло. Винаги когато времето им позволяваше, двамата посещаваха разпродажбите на коне; приличаха се на горещото слънце до басейна на хотел „Роял“ и обядваха в „Льо бар Солей“ или „Сиро“, а вечер се смесваха с някои от най-прочутите хора от световния светски елит в бляскавите салони на казиното. Беше забелязала — многократно, — че през август името на всеки по-известен моден дизайнер присъства в Дювил не само по витрините на бутиците из главната търговска улица, но и върху гърбовете на елегантните дами по трибуните, в казиното и по крайбрежния булевард. Правилата за обличане в Дювил, прецени тя, са съвършено прости: памучни и ленени тъкани през деня и скъпи и открояващи се бижута вечер.

Сега, в апартамента им в хотел „Норманди“, Мередит лежеше върху леглото с копринена нощница и слушаше шума от течащата вода, докато Александър си взимаше душ. Тревожеше се за него. Откакто напуснаха Ню Йорк, беше в особено настроение. Неволно свъси вежди. Страшно се бе променил, след като видя Елизабет. В деловите си отношения винаги бе настъпателен и непреклонен, но сега бе направо безскрупулен. На игрището за поло винаги бе опасен противник, но сега играеше, сякаш участва във война. Беше забелязала и някои малки промени в поведението му в спалнята. В секса се появи непозната настойчивост — напрегнатост, която я плашеше от време на време. Сякаш изпитваше потребност — по-силна от обикновено — да се докаже като бизнесмен, атлет и дори като мъж.

Той излезе от банята, увил голяма синя кърпа около кръста, а гъстата му черна коса се спускаше на мокри кичури покрай лицето. Застана пред огледалото да се среши, а Мередит седна на леглото и обгърна колене с ръце. Гледаше го замислено. Беше необичайно мълчалив по време на вечерята и в последния момент промени решението си да идат в казиното. Изглеждаше уморен.

— Радвам се, че тази вечер предпочете да си легнем рано — сподели тя. — И на мен не ми се излизаше.

Той се обърна към нея.

— Веднага ли трябва да се връщаш в Ню Йорк?

Мередит поклати глава.

— Разполагам със свободно време до края на седмицата — отвърна тя. — Нещо специално ли си намислил?

— Мислех да отскочим до Лозана за ден-два, преди да се приберем.

Тя кимна бавно.

— Добре… Щом искаш.

Опря брадичка върху коленете си.

— Не изглеждаш особено ентусиазирана — отбеляза той и тръгна към леглото.

Тя се пресегна, за да го улови за ръката.

— Не е това — отвърна предпазливо. — Просто не искам да бъдеш по-наранен, отколкото си сега. — Очите им се срещнаха. — Ако състоянието й не се подобри, ако никога не настъпи промяна…

— Вярвам, че ще настъпи. — Седна на ръба на леглото. — Убеден съм, че ще стигна до съзнанието й, че един ден ще осмисли кой съм и ще се върне в действителността.

— Не те е виждала от четиригодишен, скъпи — отбеляза Мередит нежно и постави ръце на раменете му. Силният му загар изпъкваше, понеже кожата му беше още мокра от душа. — Дори да те чуе…

— Ще ме разпознае — отвърна той уверено. — Първия път, когато я видях, усетих нещо… Щях да го усетя дори да не знаех истината. Мисля, че и тя ще го долови… някога.

— Но ти знаеше коя е, скъпи — напомни му Мередит. — Тя не се е променила през годините. Ти много приличаш на нея, но тя те помни само като малко дете.

Тъмните очи на Александър бяха пълни с решителност.

— Трябва да опитам, matia mou — отвърна той тихо, но непоколебимо. — Докато има и най-малка надежда, няма да престана да опитвам. Запомни го.

Мередит го изгледа изпитателно. Понечи да каже нещо, но се отказа и само кимна.

Александър я взе в обятията си.

— Знаех, че ще ме разбереш — промълви той нежно.

Устните му намериха нейните — отначало я целуна внимателно, а после по-настойчиво. Тя не се пусна от него, когато той я сложи да легне, целувайки я непрекъснато. Устните му се плъзнаха по шията й. Спря само колкото да махне кърпата и да свали нощницата й. Мередит започна да трепери, когато устните му се плъзнаха надолу по гърдите, когато тялото му покри нейното.

И за пореден път бе понесена от вихъра на взаимната им страст.

Лозана

Елизабет седеше близо до прозореца в тапициран с кадифе фотьойл, облечена в бледожълта копринена роба, а гъстите й коси се спускаха свободно по раменете. В светлината на топлото обедно слънце бледото й лице и прозрачната й кожа изглеждаха младежки и почти незасегнати от времето.

Александър я държеше за ръка и й говореше, сякаш тя го чува и разбира думите му — така постъпваше всеки път, когато я посещаваше през последните осем месеца. Беше убеден, че тя го чува и осъзнава присъствието му, но още не съобразява кой точно е той. Вярваше, че комуникира с нея и рано или късно ще проникне до съзнанието й. Съжали, че не е донесъл снимките от документацията на Мередит. Може би ако види старите си снимки и тези на съпруга си и сина си, паметта й ще се пробуди.

— Сигурно има нещо, което съм в състояние да направя за теб, мамо — промълви той тихо и нежно. — Нещо, което ще те освободи — ще освободи и двама ни — от миналото.

Замисли се какво би накарало паметта й да заработи — снимки, познати места. Дори да не успее да възвърне паметта на майка си, не е изключено да възвърне своята. Сети се какво му бе разказала Мередит за имението на семейство Райън в Калифорния, за снимките и спомените, които Том Райън съхраняваше грижливо във вилата. Неговият дом. Неговият дом през първите четири години от живота му. Вероятно в старата къща бе пълно със спомени.

Погледна безжизнените пусти очи на Елизабет и си наложи да се усмихне с лека надежда.

— Мамо — прошепна той нежно…

— Как ти се стори тя? — попита Мередит в колата на път за летището.