— Според официалната версия е било злополука — завърши той.

— Но вие не вярвате, така ли? — попита Александър бавно.

— Не. — Десан свъси вежди. — Някой е искал да изглежда като злополука и е свършил добра работа да убеди хората, че е така. Но мен не може да ме подведе. — Замълча за момент. — Настъпвал сте интересите на доста хора, откакто поехте активно юздите на „Киракис корпорейшън“, нали?

Александър се усмихна кисело.

— Когато си в бизнеса, инспекторе, не е възможно да постигнеш голям успех, без да си създадеш някой и друг враг по пътя.

— Но съперниците в бизнеса обикновено не прибягват до убийство, за да спечелят — отбеляза Десан. — Не, мосю Киракис, според мен онзи, който действа, има нещо персонално против вас. Тук съм с надеждата да изразите някои предположения кой може да е.

— Списъкът, опасявам се, е доста дълъг — призна Александър. — Личните ми взаимоотношения са създали почти толкова враждебност, колкото и деловите ми сделки. — Направи пауза и погледна часовника си. — Трябва да вървя. Банкерите не обичат да чакат. Времето е пари — това е философията им. Но ако ми оставите координатите си…

Десан написа телефона на хотела, където бе отседнал.

— Ще бъда тук няколко дни — съобщи той.

— Но аз ще отсъствам. Тръгвам утре късно следобед и вероятно ще се върна едва в началото на следващата седмица — обясни Александър.

Французинът посочи картичката, която му бе връчил.

— Телефонът ми в централата на Интерпол в Париж е от другата страна. Ако се сетите за нещо — каквото и да било, — което да е полезно за разследването, моля не се колебайте да се свържете с мен.

— Непременно — обеща Александър.

Неприкрито загрижен, Десан впи очи в Александър.

— Мосю, моля ви не гледайте лековато на въпросите, които обсъждаме — предупреди той. — Ако предположението ми е вярно, вашите бизнес интереси — а и животът ви — вероятно са в опасност.

Дълго след като Десан си тръгна, Александър размишлява върху думите му. Инспекторът си бе свършил работата отлично. Знаеше какво се случва в корпорацията почти толкова добре, колкото и самият Александър. Споделяше теорията на Десан, че нищо не е случайно — всеки проблем, всяка криза са били внимателно режисирани с една-единствена цел: да го провалят. Зад целия кошмар стоеше умен човек. И изключително опасен.

Александър пое дълбоко дъх. Десан искаше имена; имена на хора, чийто стремеж бе да го унищожат. Едва не се разсмя. Как да посочи от безкраен списък име на човек, готов да го унищожи? Та той дори не знае от къде да започне. Сдоби се с някои изключително мощни врагове в света на бизнеса, а с още повече в личния си живот — бяха не само могъщи, но и несравнимо по-безскрупулни. Всеки от тях имаше и мотиви, и средства да го смаже. Но кой точно — или кои, защото не изключваше вероятността да са се обединили — стоеше зад всичките му грижи?

Кой го ненавижда толкова много, че полага такива усилия да го срине?

— Защо не се откажеш, Лари? — попита Мередит и се засмя, отдалечавайки се от познатия сиво-син декор на „Манхатънски наблюдател“. — В битка на интелекти ти ще си напълно безпомощен!

— Радвам се, че си възвърна чувството за хумор — отбеляза помощник-продуцентът и се размърда на високия стол, от където наблюдаваше Мередит по време на репетицията. — Днес цял ден беше в отвратително настроение.

— Кой на мое място нямаше да е? — попита тя, престорено сърдита. — Прекарвам по четиринадесет часа дневно — а и повече — в тази зоологическа градина. Съпругът ми е в командировка и когато ми звънне, едва си държа очите отворени…

— Ти искаше да си звезда, скъпа — напомни й той дружелюбно.

— Така е.

Мередит тръгна към кабинета си и по пътя се сблъска с Кейси.

— Ако се наложи да работя още един сезон с Лари, ще поискам да ми плащат вредни — оплака се тя. — Подлуди ме по време на репетициите сутринта.

— Подлудява всички — увери я Кейси засмяна. — Свободна ли си на обяд? Има едно страхотно местенце на Тридесет и шеста и Медисън. Защо да не опитаме…

— Изключено. Ще поръчам да ми донесат нещо — прекъсна я Мередит. — Искам да си тръгна от тук довечера в разумно време.

— Александър ли се връща? — попита Кейси.

Мередит поклати глава.

— Ще ми се да беше така — въздъхна тя. — Но работа го задържа в Париж. Представа нямам кога ще си дойде.

Мередит вече наближаваше, когато секретарката й изскочи от кабинета и по лицето й се изписа видимо облекчение.

— Обадих се в студиото. Стефан каза, че вече си тръгнала — подхвана Синди и кимна към вратата. — Вътре те чака куриер. Носи плик за теб.

— Защо не го взе ти? — учуди се Мередит.

Синди поклати глава.

— Имал инструкции да ти го връчи лично. Реших, че е важно.

Мередит кимна. В офиса я чакаше млад униформен куриер. Изправи се и попита любезно:

— Мередит Киракис?

— Да.

— Бихте ли се разписали тук? — помоли той. — Трябва лично да ви го връча.

Тя драсна името си на разписката и пое плика. Куриерът излезе и тя затвори вратата. Щом е толкова важно, за да й го връчат лично, значи не е предназначено за други очи. Взе ножа за отваряне на писма и разряза плика. Вътре имаше един-единствен лист: фотокопие на документ от септември 1953 година. Нямаше придружителна бележка. Впрочем обясненията бяха излишни. Всичко беше от ясно по-ясно. Някой друг се бе ровил в миналото на съпруга й и на Елизабет Уелдън-Райън. Някой друг бе открил истината, доказателството, което самата тя търсеше, за да потвърди връзката между Александър, семейство Киракис и евентуално семейство Райън. Но кой? Кой бе открил следата? Кой знаеше за това? Усети как и последната капка кръв се дръпна от лицето й, докато се взираше в официалния документ от гръцкия съд в Атина. Свидетелство за осиновяване. Осиновяването на Александър.

Мередит лежеше на леглото и усещаше как главата й пулсира. Щом видя съдържанието на онзи плик, най-лошите й предчувствия се потвърдиха. Наистина отвори кутията на Пандора и освободи всички демони, обитавали миналото на Александър. Защо въобще не се отказа от материала, запита се тя за пореден път; защо не остави миналото — тайните от Йоанина — заровени, както искаха Том Райън и Константин Киракис? Как ще му го съобщя, чудеше се тя и усещаше, че коремът й се стяга на възел.

Погледна листа в ръката си. Макар имената на родителите, отбелязани върху документа за осиновяване, да бяха непознати за нея гръцки имена, тя се досещаше каква е истината. Александър е синът, за когото Том и Елизабет смятаха, че е починал в онзи стар кладенец в Йоанина. Александър е Дейвид Райън!

Как са успели, питаше се Мередит. Как са уредили да получат акт за раждане и документ за осиновяване, без никой да разбере? Дали са го направили, без да събудят нечии подозрения? И какво е струвало на Константин Киракис да скрие истината от света? А и от самия Александър.

Чу стъпки отвън и бързо напъха листа в дамската си чанта, после отново легна. Вратата се отвори и Александър влезе. Спря, изгледа я загрижено за миг, прекоси стаята и седна на леглото до нея.

— Искаш ли да ми кажеш какво не е наред? — попита той с нежни нотки в гласа и я погали по косата.

— Май съм чумава.

Постара се гласът й да прозвучи безгрижно.

Когато преди час влезе в сградата и портиерът я уведоми, че Александър я чака горе, се изплаши как ще застане лице в лице с него, защото той мигом щеше да разбере, че нещо не е наред. Александър инстинктивно долавяше, когато нещо я измъчваше.

— Истината — настоя той твърдо, но проявявайки търпение. — Какво има?

— Сериозно — изглежда съм хванала някакъв вирус — инатеше се тя. — Докато те нямаше, работех по четиринадесет часа на ден, ако не и повече, за да подготвя новите материали за излъчване. Преуморих се, не се хранех добре и се опасявам… Явно е срив.