— Защо не си вземеш един-два свободни дни — предложи той и отметна кичур коса от челото й.

— Ако си взема почивка сега, Харв ще прати полиция по петите ми — усмихна се тя плахо.

— Неговите проблеми са негова грижа. Ти си моя и затова настоявам, matia mou. Няма да позволя да се преумориш до смърт.

— Не намираш ли за редно да правиш същото, което проповядваш? — попита тя полушеговито. — Колко пъти напоследък си лягаш доста след полунощ?

— В моя случай е различно и ти го знаеш — отвърна той със свъсени вежди. — Нося отговорност за корпорацията, аз съм Киракис! Преди да стане твърде късно и да бъдат нанесени прекалено много щети, налага се да разбера кой е тръгнал да ме разорява. Съдбата на Ай Би Ес не лежи на плещите ти, макар от време на време да ти се струва така. Настоявам да си вземеш няколко почивни дни. Не желая да те видя как припадаш от изтощение.

Погледна го и почувства, че всеки момент ще се разплаче.

— Обичам те — промълви тя и обгърна врата му с ръце. — Каквото и да стане, както и да ти изглеждат нещата, моля те, никога не забравяй колко много те обичам.

Александър я прегърна силно. Нещо я терзаеше и не беше маловажно, независимо от усилията й да го заблуди. Защо не сподели с него по каква причина е толкова изплашена?

Мередит прочете бавно писмото и го хвърли на бюрото по-скоро раздразнена, отколкото ядосана. От клиниката в Лозана, Швейцария, й изпращаха отговор на запитването относно Елизабет Уелдън-Райън — вероятна пациентка в болничното заведение през септември 1953 година. Също като двете предишни писма — от администрацията на институтите в Женева и Давос-Дорф — и това беше официално и не съдържаше никаква информация. Мосю Мишел Буве, административният директор, обясняваше любезно колко иска да й помогне, но политиката на клиниката била да брани интересите на пациентите. За жалост не бил в състояние да й даде никаква информация, за който и да е пациент; дори не можел да й съобщи имена.

Стана и отиде до прозореца. Коледната украса по улиците подсказваше, че празникът наближава, но тази година Мередит беше далеч от приповдигнатото настроение. Насилваше се да изглежда весела само за да не събуди подозренията на Александър. Винаги така много се радваха на Коледата. Празнуваха по американския календар на двадесет и пети декември, а после втори път — на шести януари, за да спазят традицията, при която бе израснал Александър. Мередит свъси вежди. Вече толкова години той живееше с гръцките традиции и ценности. През целия си живот — поне откакто се помнеше — се мяташе за грък, за син на Константин и Мелина Киракис. Какво ще стане с него, когато му кажа истината, питаше се Мередит.

Влезе секретарката й.

— Мередит, това току-що пристигна за теб. Пише ЛИЧНО — поясни Синди и й подаде плика.

Мередит го пое и погледна адреса на подателя — адвокатска кантора в Лос Анжелис. Докато отваряше плика, си даде сметка колко се страхува да разбере какво е съдържанието. Нямаше сили да поеме нова изненада толкова скоро след онази в петък.

Прочете бързо писмото. Къртис Хармън, старши съдружник в кантората, движеше делата на имението на госпожа Райън и фонда, учреден на нейно име. Беше научил за интереса на Мередит относно имота на Томас Райън. Молеше да се свърже с него при първа възможност, за да обсъдят какви грижи се полагат за госпожа Райън от фонда, основан от „Фондация Киракис“ със седалище в Атина. „Фондация Киракис“ ли? Засега не виждаше никаква връзка, но нещата щяха да се изяснят веднага след като разговаря с господин Хармън. Погледна секретарката си.

— Синди, не ме свързвай с никого — нареди тя. — Известно време ще бъда заета.

Синди кимна и излезе.

Мередит звънна в Лос Анжелис. Съобщи името си на телефонистката и Къртис Хармън се обади почти веднага.

— Получих писмото ви, господин Хармън, но трябва да призная — малко съм объркана. Проявявам интерес към имението Райън, но какъв е този фонд?

— Искате да кажете, че не знаете? — изненада се той.

— Не, не знам.

— Госпожо Киракис, през ноември 1953 година „Фондация Киракис“ е учредила фонд в полза на госпожа Райън. Съвсем естествено предположих, че сега го ръководи съпругът ви, понеже Константин Киракис е покойник от няколко години. Корпорацията учреди този фонд, защото господин Киракис — Константин Киракис имам предвид — се чувстваше отговорен за смъртта на детето на госпожа Райън и за злощастното й психическо състояние след злополуката — обясни Хармън.

Не се и съмнявам, помисли си Мередит гневно, но на глас попита предпазливо:

— Какво точно осигурява фондът за госпожа Райън?

— Винаги е покривал всички разходи в клиниката в Лозана, Швейцария — отговори Хармън. — Не знаехте ли?

— Пропуснала съм го — излъга Мередит. — Съпругът ми е оставил фондацията в много добри ръце, но няма време да следи как вървят нещата.

— Естествено. Напълно ви разбирам — обади се той любезно. — Всъщност винаги съм поддържал връзка с доктор Караманлис.

— Сега май той оглавява фондацията — подметна Мередит привидно небрежно.

— Знам, че движи всичко, свързано с фонда — потвърди Хармън, — включително и имението в Бел Еър, където някога са живели семейство Райън.

— Имението ли? — Мередит се обърка. Нали според завещанието на Том Райън къщата остана на грижите на Ник Холидей. — Не разбирам…

— Преди две години фондът я пое от Ник Холидей, който я наследил от господин Райън — уточни Хармън. — Господин Холидей имал известни финансови затруднения по онова време и…

— Защо? — прекъсна го Мередит. — Искам да кажа за какво му е била нужна къщата на фонда?

В главата й се завъртяха всевъзможни мисли.

— Представа нямам, госпожо Киракис — отвърна адвокатът искрено.

— Споменахте, че госпожа Райън е пациентка в клиниката в Лозана, нали?

— Точно така. Доколкото ми е известно, тя е там, от както е постъпила през септември 1953 година.

Мередит се опита да подреди мислите си. Административният директор на болницата „Кифисия“ в Атина й обясни, че Александър Киракис никога не е бил пациент там — което въобще не я изненада при дадените обстоятелства, — но госпожа Елизабет Уелдън-Райън бе прекарала там шест седмици — от 2 август 1953 до 15 септември 1953 година. Всичко започваше да си идва на мястото.

— Госпожо Киракис? — обади се плахо Хармън, опасявайки се да не би линията да е прекъснала.

— Чувам ви — увери го Мередит. — Благодаря, господин Хармън. Много ми помогнахте.

— Ако и друг път съм в състояние да услужа, моля не се колебайте да ме потърсите — предложи великодушно той.

— Непременно.

Тя остави бавно слушалката и се опита да осмисли всичко чуто. Картината се изясняваше, с изключение на едно: как е оцелял Александър, когато всички са го смятали за мъртъв? Някой непременно знае отговора на този важен въпрос. Пое си дълбоко въздух, защото си даде сметка, че е изправена пред най-трудната задача през целия си живот.

Тази вечер трябваше да каже на Александър.

Александър прочете документа няколко пъти мълчаливо. Най-сетне се обърна към Мередит, която го гледаше загрижено.

— От къде ти попадна това? — попита той с напрегнат тон.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Представа нямам. Донесе ми го специален куриер в телевизията. Нямаше съпровождаща бележка, нищо.

— Следователно знае и друг.

— За жалост — промълви тя тихо. — Отначало помислих, че някой го е открил, докато се е опитвал да ми помогне в разследването, но…

— Чудя се — подхвана той бавно, чувствайки как гневът му расте, — за колко ли други неща са ме лъгали. — Хвърли ужасен документа, сякаш бе влечуго, готово да го ухапе смъртоносно. — Лъжи! Целият ми живот е бил изтъкан от лъжи!

— Не те разбирам.

— Защо никога не са ми казали? — зададе въпроса, сякаш тя можеше да му отговори. — Оставиха ме да вярвам, че съм техен роден син!