— Но за тях ти си бил такъв!

Изгледа я.

— Ти пък от къде знаеш? — попита той ледено. — Никога не си ги познавала. Господи, излиза, че и аз не съм ги познавал! Живях с тях цял живот… откакто се помня, а всъщност не ги познавам.

— Познавам и двамата, Александър — обади се тя търпеливо. — Прекарах месеци да ги опознавам. Започнах да долавям мислите им, усещах емоциите им. Майка ти Мелина е била готова да умре, за да дари баща ти със син.

Той се изсмя мрачно.

— Щеше да е най-добро разрешение на проблема. — Гласът му потрепери. — Да бяха платили на някое младо момиче да износи дете от него. Определено е щяло да им излезе по-евтино от онова, което са предприели. А и щеше да е законно. Не като отвличане…

— Александър… — Мередит се опита отново да вземе думата.

Той поклати енергично глава да й даде знак да замълчи.

— Не, не ги защитавай! — прекъсна я рязко. — Посегна за палтото си. — Имам нужда да остана сам за малко. Отивам да се поразходя.

Обзе я дълбока тъга; не за себе си, не за Александър, а за Константин и Мелина Киракис — бяха дали всичко възможно за детето, което считаха за свой син. Само Господ бе наясно с какво чувство за вина са отишли в гроба.

Той се върна късно. Мередит го чакаше в спалнята. Събра всички материали за Елизабет Райън — искаше да му ги покаже. Никакви лъжи повече, помисли си тя, докато разглеждаше фотографиите. Той и без това смята, че е бил предаден. Ако ги укрия, ще се обърне и срещу мен.

Когато се прибра вкъщи, Александър нямаше никакво желание за разговори. Опита се да избегне каквито и да било приказки, но Мередит прояви настойчивост. Поиска да му обясни как е научила за уредения от Киракис фонд за Елизабет преди тридесет и три години, как е издирвала фактите, коя е единствената нишка, свързваща семейство Райън с родителите му. Добави, че не знае всички отговори, но не се е отказала.

— Значи… нови тайни — процеди той ледено. — Това само доказва, че човек и цял живот да живее с някого пак не го познава.

— Те са те обичали, Александър. Положително са имали сериозни основания, за да постъпят така — не спираше да му повтаря тя.

— Естествено. На Константин Киракис му е трябвал подходящ наследник за империята му. — Александър не криеше презрението си. — Готов е бил на всичко, за да осигури бъдещето на тази империя. Дори да открадне дете, след като не е бил в състояние да има свое!

— Знаеш, че не е така. И двамата са те обичали. Очевидно е.

Тя не бе сигурна дали той е чул и думичка от аргументите й. Стоеше и гледаше като омагьосан портрета на Елизабет и детето й.

— Защо никога не са ми казали истината? — негодуваше Александър.

Крачеше напред-назад из стаята, а думите му бяха пълни с горчивина.

— Вероятно са ги посъветвали да си мълчат — предположи Мередит.

— Защо? По каква причина?

— Сам призна колко те е травмирала случката — дори си я изхвърлил от паметта си. Ами ако са се страхували, че ще превъртиш, като ти я напомнят?

— Или са се страхували да не си възвърна паметта, защото ще се сетя кой съм и какво са направили с мен! — сряза я Александър. Погледна снимката на Елизабет, която сега държеше в ръцете си. — Какво ли е било за нея — а и за баща ми — да повярват, че съм мъртъв? Какво ли е почувствала, когато са й съобщили, че детето й е умряло?

— Тя не чувства нищо — отбеляза Мередит тихо. — Когато е узнала, че си мъртъв, е изпаднала в особено състояние.

Извърна се да я погледне.

— Значи е още жива?

Мередит кимна.

— В Швейцария, в клиниката в Лозана — уточни тя. — Там е от 1953 година. Оказа се, че „Фондация Киракис“ не само се е грижила за разходите й там, но и за поддържането на имението на семейство Райън.

— „Фондация Киракис“ — бавно повтори Александър, отчетливо изговаряйки думите, сякаш е захапал кисел плод. — Караманлис.

— Какво? — не разбра тя.

— Когато баща ми почина, фондацията премина в ръцете на добрия му приятел и личен лекар Перикъл Караманлис — обясни Александър. — Той има пълен контрол над нея.

— Значи затова не си знаел за този фонд… — изрече тя бавно и усети как парчетата от загадката се наместват в съзнанието й.

Той поклати глава.

— Не, бях в неведение, но се обзалагам, че милият доктор знае всичко. — Спомни си за проведения с Караманлис разговор веднага след смъртта на баща му. — Нещо ми подсказва, че знае всичко. Ако го намеря, ще разбера истината.

— Къде е той сега?

— Нямам представа, но едва ли ще ми отнеме много време да го открия.

Мередит се безпокоеше за Александър. Струваше й се, че е обсебен от идеята да научи истината, да възстанови някак паметта си. Той не се спираше пред нищо: изпрати свой човек в Лос Анджелис да събере филмите на Елизабет Райън от архивите на „Сентуриън студиос“; прати частни детективи из цял свят, за да открият служителите на баща му, които са били в Йоанина по време на трагедията; проведе куп телефонни разговори и откри Перикъл Караманлис.

— Живее в Рафина — съобщи той на Мередит. — Там разполага с вила, за която несъмнено е платил баща ми… Константин Киракис.

— Ще му се обадиш ли? — попита Мередит загрижено.

— Не. Заминавам за Рафина — отвърна той мрачно. — Когато разговарям с него, искам да го гледам в очите. Искам да съм наясно дали ми казва истината.

— Идвам с теб — обяви тя без колебание.

На следващото утро отлетяха за Гърция.

От Атина до Рафина Александър и Мередит пътуваха с хеликоптер. Кацнаха на хубавата морава пред великолепната вила на Караманлис в средиземноморски стил, с изглед към морето. На слизане от хеликоптера Александър вдигна поглед и видя доктора на верандата, опасваща третия етаж на сградата.

— Знае — съобщи той на Мередит, докато двамата бързаха по моравата, за да се отдалечат от вятъра, който перката на хеликоптера завихряше. — Отнякъде знае и ни очаква.

Във вилата ги въведе момче от азиатски произход и ги съпроводи до голяма стая, богато декорирана в скъпи тъкани в тежки цветове.

— Доктор Караманлис ще слезе всеки момент — обяви момчето и излезе.

— Много е красиво — отбеляза Мередит тихо, обърнала поглед към панорамния изглед на Егейско море през превърнатите в арки прозорци.

— Би трябвало да е — отвърна Александър навъсено. — Мълчанието му, несъмнено, е било добре платено.

Перикъл Караманлис се появи. Беше по-дребен, отколкото го помнеше Александър, и сякаш доста отслабнал. Авторитетът, излъчван някога от силното лице с изсечени черти и остър нос, ясният му глас, увереното поведение, дори начинът, по който се движеше — всичко това бе изчезнало. Докато прекосяваше стаята, изглеждаше крехък. Направи им знак да седнат.

— Радвам се да те видя, Александър — заговори той тихо на английски. — Мина много време.

— Това е съпругата ми Мередит — обади се Александър с ледени нотки в гласа. — Мередит, това е Перикъл Караманлис, изключително добър приятел на баща ми.

Не си даваше труд да скрие презрението си. Караманлис се здрависа учтиво с Мередит и пак се обърна към Александър.

— Разочарован съм, че не си идвал досега тук.

— Нима? — възкликна саркастично Александър.

Караманлис се направи, че не е забелязал тона му.

— Седнете, ако обичате. Нещо за пиене?

— Не желая нищо за пиене. Искам отговори на някои въпроси — рязко го прекъсна Александър.

Седна до Мередит на дивана.

— Разбира се. Какъв е проблемът?

Караманлис се бе настанил срещу тях и продължаваше да се диви колко много прилича младият мъж на Константин Киракис.

— Интересувам се от една американка, актриса — изстреля Александър. — Казва се Райън. Елизабет Уелдън-Райън.

Караманлис трепна, сякаш го удариха. Направи безуспешен опит да прикрие реакцията си.

— Значи я познаваш — констатира Александър.

— Знам за нея, но никога не сме се срещали лично.