Берлин

Берлинската криминална полиция арестува мъж. Това бе първият от серията арести, последвани от широкомащабно разследване на незаконни финансови сделки в Германия. Чрез сложни операции бяха укривани, прани, трансферирани и претрансферирани милиарди долари. Полицията провеждаше разследването в продължение на месеци, но първата истинска улика се яви след анонимно телефонно обаждане до централата на Криминалната полиция в Берлин. Механизъм в централата не позволяваше на обаждащия се да преустанови връзката, докато специално електронно табло не го освободи. Така полицията засече от къде е обаждането. Нямаше начин да определят самоличността на анонимния доброжелател, но знаеха от къде е.

Номерът беше от сграда с офиси във Виена.

Само след час вестниците разполагаха с новината за арестите. Съобщаваше се, че първият арестуван продължавал да се кълне в своята невинност. Бил натопен преднамерено, били му устроили капан — повтаряше той пред полицията. Не знаел чие е това гнусно дело, но бил така сигурен за заложената клопка, както не се съмнявал в името си.

Мъжът беше старши вицепрезидент в „Киракис корпорейшън“.

Париж

Централата на Интерпол се намираше във впечатляваща сграда от стъкло и стомана и се издигаше над едно- и двуетажните жилищни сгради наоколо. В компютърния център на приземния етаж инспектор Адриан Десан „разговаряше“ с машините, които съдържаха масиви от база данни за тайните на множество хора.

Адриан Десан беше нисък мъж, с леко наднормено тегло, към петдесетте. Ходеше, влачейки крака, сякаш желаеше да преодолее разстоянието с минимално усилие. И говорът му беше бавен и спокоен. Обличаше се небрежно — дрехите му винаги се нуждаеха от гладене. Ала за колегите му, имали привилегията да работят в тясно сътрудничество с него, външният му вид представляваше фрапиращ контраст с невероятния детектив. Десан имаше изключително аналитичен ум и способността да запаметява и най-незначителната подробност, която понякога се оказваше разковничето при особено заплетени случаи. „Задънените“ разследвания изведнъж се разплитаха, когато с тях се заемаше Адриан Десан. Неугледният му външен вид му помагаше, защото мнозина — дори сред заподозрените — го вземаха за глупав или мързелив. Десан бе от онези рядко срещани професионалисти, чиято мисъл бързаше напред и предусещаше каква стъпка трябва да се предприеме. Веднъж попаднал на улика, никога не се проваляше.

Загледан замислено в думите и цифрите върху екрана, Десан се сети за запитване до Интерпол във връзка с арести в Берлин преди три дни. Намирисваше на пране на пари. Поклати глава. Ни най-малко не се съмняваше, че това е върхът на айсберга. Беше убеден, че задържаните са само малка част от международна престъпна мрежа, занимаваща се с незаконни финансови операции из цяла Европа. Когато говори с Валтер Мендлер, главен инспектор от берлинската криминална полиция, остана изненадан как така арестите са били предизвикани от анонимно обаждане. За него бе странно, че берлинските му колеги са разбрали от къде е обаждането, а не са успели да идентифицират кой е позвънил. Не си бяха направили труда да продължат разследването, но Десан прояви любопитство и реши да поразпита тук-там. След няколко дискретни телефонни разговора откри, че сградата с офиси, от където е дошло обаждането, не е отдадена под наем на частно лице, а на корпорация. Несъществуваща корпорация. Офиси във Виена, където никой никога не се е мяркал. Холдингова компания, която очевидно не се занимава с нищо. Никой не знаеше предмета й на дейност, нито кой я контролира. Десан звъня три пъти на номера, който Мендлер му даде, и всеки път попадаше на телефонен секретар. Не остави съобщение. Анонимният мъж, обадил се на берлинската полиция, или бе част от мрежата бизнесмени, заети с пране на пари, или е имал друга причина да иска да скрие самоличността си. Силно развитите инстинкти подсказваха на Десан, че нещо не е наред и си заслужава да го проследи.

Сред арестуваните в Берлин беше Курт Бадрут, старши вицепрезидент в „Киракис корпорейшън“. Пръстите На Десан заиграха върху клавиатурата. Задаваше въпроси за Бадрут, за мястото му във висшите ешелони на корпорацията. Научи доста интересни подробности.

Бадрут се оказа един от най-добре платените служители в цяла Европа. Притежаваше къща в града и в провинцията, наскоро си бе купил вила на италианската Ривиера. Работеше в корпорацията от двадесет и една години и върху реномето му на безупречен служител никога не бе имало петно. До този момент. За всичко, разбира се, има първи път, но любопитството на Десан не секваше. Защо именно сега? Защо след години игра по правилата човек с положението на Бадрут ще рискува всичко, за което е работил цял живот? Няма логика. Постоянно се сещаше за думите на Мендлер — Бадрут продължавал да твърди, че е невинен, че му е устроен капан. Възможно ли е, питаше се Десан. Нима Бадрут говореше истината? И ако е така — защо му е устроен капан? Поради каква причина някой иска да го съсипе? Ако Бадрут не лъже, следователно някой го преследва или го използва, за да се добере до друг. На човек най-напред му хрумва, че някой се опитва да подкопае устоите на солидната и просперираща „Киракис корпорейшън“. Доверявайки се на предположенията си — а те рядко го подвеждаха — Десан реши да се запознае по-подробно със случая. За начало си набеляза да разговаря с Бадрут.

На следващия ден отлетя за Берлин.

В затъмнена прожекционна зала в една от кулите на Световния търговски център неколцина шефове от отдел „Връзки с обществеността“ на „Киракис корпорейшън“ нервно очакваха да пристигне председателят на борда на директорите. Досега Киракис-младши никога не бе гледал предварително рекламните им клипове. Предпочиташе да оставя това занимание във вещите ръце на Джордж Прескът. Александър никога не бе отделял време да одобрява рекламни кампании. Но сега — така се говореше — проблемите, връхлетели наскоро компанията, били събудили интереса му към отдел „Връзки с обществеността“ и той разчитал именно работещите там хора да подобрят имиджа на корпорацията.

За непосветените изглеждаше, че всички несгоди и провали са се случили изведнъж. Напоследък заглавията в „Уолстрийт джърнал“, „Форчън“, „Форбс“ и „Бизнес уик“ бяха неизменно отрицателни. Споменаваха се отделни инциденти: в част от пратките на фармацевтичната компания бяха открити обезболяващи лекарства със съдържание на цианид. Трима души бяха умрели. В института за изследване на ядрената енергия избухна загадъчна експлозия. Единственото хубаво бе, че по същото време не е функционирал никой от реакторите. Революция в Индонезия и угрозата от национализация заплашваше бъдещите сондажи в морето край остров Ява.

Имаше и редица други по-дребни инциденти, до които журналистите — за щастие — не се бяха добрали.

Когато вратата се отвори, всички в залата млъкнаха. Вътре нахлу ярка светлина. Александър влезе, следван от Джордж Прескът и Джеръми Робъртс, директор на отдел „Връзки с обществеността“ и отговарящ за рекламата. Александър кимна на събралите се и седна. Джордж Прескът и Джеръми Робъртс се настаниха до него. Робъртс направи знак да пуснат филма. Екранът почти моментално оживя. Мълчалив и неподвижен, Александър наблюдаваше кадрите, които трябваше да пресъздадат петдесетгодишната история на корпорацията. Наблягаше се на ролята на „Киракис корпорейшън“ във Втората световна война, на икономическия и технологичен напредък, на плановете за бъдещето. Робъртс не гледаше екрана, а Александър, за да долови какво си мисли младият Киракис. Но лицето на Александър оставаше безизразно, а тъмните му очи не се откъсваха от екрана. Не помръдна, докато филмът не свърши и не запалиха светлините.

— Е? — попита Робъртс напрегнато, неспособен да овладее нервността си.