— Поканата ти за вечеря няма нищо общо с желанието ми да направя интервю с теб, нали?

— Ти как мислиш?

Тъмните му очи блестяха изпитателно.

— Мисля, че е редно да ми кажеш защо всъщност искаш да се срещнем — настоя тя.

— Според мен е очевидно.

— Губиш си времето.

— Нима?

Даже не направи опит да прикрие съмнението си.

— Да.

Постара се тонът й да е строг.

Той продължаваше да я гали по гърба.

— Човек никога не знае, докато не опита, нали? При първата ни среща прекарахме кратко време заедно, защото бързах за летището с баща ми. Обещах си да поправя тази грешка, ако някога отново те срещна. А сега…

Той не довърши изречението, но смисълът беше ясен. Тя се усмихна леко. Преди шест месеца вероятно щеше да се изкуши.

— Просто малко си закъснял — заяви на глас.

— О? — Веждите му се стрелнаха нагоре въпросително.

— Съпруг или любовник?

— Не е твоя работа.

В очите му се появиха весели пламъчета.

— Май докоснах болезнено място.

— Не. Просто не обичам да ме разпитват за личния ми живот.

— Разбирам. — В плътния му ясен глас се долавяше присмех. — Но не виждаш нищо нередно ти и твоите колеги да се ровичкате постоянно в моя личен живот, така ли?

— Различно е и ти добре го знаеш.

— Значи аз може да съм плячка, а ти не?

— Ти си новина — уточни тя. — Обществото се интересува какво правиш, с кого се виждаш.

— А мен ме интересува какво правиш и с кого се виждаш ти — парира я той. — Миналото лято трябваше да остана в Ел Ей. Не биваше да допускам да ми се изплъзнеш тогава.

— Срещнахме се по чисто професионален повод, ако си спомняш.

— Не по моя вина — не се предаваше той.

— Трябва да спазвам професионална дистанция.

— Защо? Защо е толкова важно за теб?

— Не важно, а необходимо — поправи го тя.

— Значи някой наистина те чака вкъщи — заключи той.

Тя се поколеба. Искаше да направи интервюто и не й се щеше да го настройва враждебно, но същевременно се налагаше да го убеди, че отношенията им ще останат единствено делови.

— Да — заяви накрая. — Някой, който е изключително важен за мен и няма да рискувам да го загубя.

Александър се усмихна.

— Възхищавам се от твоята преданост — увери я той. — Но не можеш да ме виниш, че се опитвам и ще продължавам да се опитвам. Не съм свикнал да не получавам каквото искам.

— Все още ли си склонен да дадеш интервю?

— Ще помисля.

Мередит смени темата.

— Танцуваш изключително добре.

— Имам навика да водя.

Оркестърът спря да свири. Мередит бавно се измъкна от прегръдката му.

— За утре вечер… — започна тя. — Ако успея да променя плановете си, къде да се срещнем?

— Ще дойда да те взема от хотела.

Мередит поклати енергично глава.

— Ще се срещнем в ресторанта — настоя тя. — Само ми кажи къде.

— Ами в „Лутек“, в осем.

— В осем е добре.

Докато тя се отдалечаваше към масата си, Александър продължи да я наблюдава втренчено. При първата им среща го бе заинтригувала, а сега усещането беше още по-силно. Не приличаше на другите жени, които познаваше. Беше интелигентна и красива, но и независима — това му допадаше. Очароваше го по особен начин. Именно в този момент Александър се закле пред себе си рано или късно да я притежава и никой нямаше да го спре.

Надписът „Затегнете коланите“ изгасна. Мередит протегна ръце и крака, доколкото й позволяваше тясното пространство между седалките. Отвори куфарчето и извади двете списания, които купи на летище „Кенеди“. От корицата на „Венити феър“ разбра, че вътре е публикувано интервю с Франческа Коренти… Бившата любовница на Александър. А дали всъщност бивша? Според мълвата връзката им през последните няколко години ту прекъсваше, ту се подновяваше.

Мередит прелисти списанието и намери материала. В началото имаше черно-бяла снимка на актрисата в цял ръст. Много е красива, помисли си Мередит, изучавайки фотографията. Твърде пищна в свят, където всички се стремят да са стройни като фиданки. И очевидно гъвкава като дива котка. Красива дама — по стандартите на която и да е жена. Плъзна поглед към малката снимка на Франческа и Александър. Той изглеждаше почти толкова привлекателен, колкото и на живо, колкото беше и на вечерята в „Лутек“, където тя прекара цялата вечер в старателно неразбиране на многозначителните му подмятания. Прецени, че що се отнася до интервюто, всъщност си е загубила времето. Надявам се и той да изпитва същото, защото се прибра вкъщи сам, помисли си злорадо.

Мередит гледа снимката дълго и установи, че й е някак неприятно, задето Александър е с друга жена. Защо, запита се тя. Няма нищо помежду ни, макар — Бог ми е свидетел — той да положи доста усилия в тази посока.

Тогава какво я тормозеше? Никога не се притесняваше, когато по вестниците и списанията се появяваха снимки на Ник с актрисите, участващи във филмите му. Винаги си повтаряше, че не го ревнува, защото няма основание. Вярваше на Ник — това бе простичкото обяснение. През цялото време той работеше с красиви жени. Такъв му беше занаятът и тя го разбираше прекрасно. И въпреки това…

Затвори списанието и пое дълбоко въздух. Не беше нито емоционално, нито физически обвързана с Александър Киракис, а ето че снимката му с Франческа Коренти я накара да ревнува. Ядоса се на начина, по който бе нахлул в съзнанието й. Не ме интересува какво правиш, Александър, помисли си тя разгневено. Въобще не ме интересуваш!

Облегна се и затвори очи. Ако преди имаше съмнения за отношението си към Ник, сега Александър успя да я обърка още повече, и то с минимални усилия. В съзнанието си продължаваше да вижда ясно ослепителната усмивка, хипнотизиращите тъмни очи. Ако разбере, мина й през ума, доста ще се смее.

Но никога нямаше да разбере. Поне не от нея.

Малибу

— Хайде, затвори очи — подкани Ник, когато влязоха в къщата. — И няма да ги отваряш.

Тя го погледна учудено.

— Какво става, Ник? — попита нетърпеливо. — Защо е цялата тази тайнственост?

Той се усмихна.

— Направи го заради мен, моля те. Изненада е.

Мередит се насили да се усмихне.

Затвори очи и го остави да я поведе надолу по стълбите към всекидневната, разположена под нивото на земята.

— Внимавай — напътстваше я Ник, докато я превеждаше покрай мебелите към другия край на помещението. — Сега вече може да погледнеш.

Тя отвори очи. Пред нея, до прозорците с изглед към океана, имаше голям статив, покрит със зелено кадифе. Ник бавно го смъкна и разкри картината: портретът на Елизабет Уелдън-Райън и сина й. Мередит не вярваше на очите си. Ник бе наследил имота на Райън, но тя знаеше за желанието му да запази всичко, както го бе оставил Том.

— Защо… — подхвана тя.

— Знам колко го харесваш — обясни той непринудено. — И исках да ти покажа колко много те обичам. Стори ми се подходящ начин да го изразя и съжалявам за онова, което ти наговорих, преди да тръгнеш.

Мередит го прегърна нежно. Радваше се да види картината, но нещо я смущаваше и не успяваше да определи точно какво. Защо, питаше се тя, не се чувства щастлива вкъщи, при мъжа, когото обича? Защо й се иска да е все още в Ню Йорк и да се бори срещу настойчивостта на Александър?

Ню Йорк, април 1980 година

— Вероятно мнозина от присъстващите са наясно, че далеч не за първи път сме изправени пред важно решение от подобно естество, което има огромно значение за бъдещето на корпорацията като цяло. — Александър седеше начело на масата в съвещателната зала и говореше пред шефове на висшите ешелони в „Киракис корпорейшън“. — Бяхме заедно с мнозина от вас, когато през 1973 поех управлението на дейността ни в Северна Америка и всеки ще си спомни колко необичайно високо потребление на петрол предизвика световната инфлация по онова време. Като пряк резултат от увеличената търговия, танкерите на „Атина Маритайм“ станаха твърде търсени. Тогава един курс на наш британски танкер — който обичайно струваше около два и половина милиона долара по маршрута от Персийския залив край нос Кап — скочи на шеметната цена от осем милиона. — Обърна се към Джордж Прескот, седнал вдясно от него. — Каква бе чистата ни печалба през онази година, Джордж?