— Съзнавам нежеланието на Мелина той да се чувства по някакъв начин отговорен за ситуацията — сподели Караманлис. — Александър вече е мъж, Константин. Кога най-после ще го приемеш като такъв?

Киракис въздъхна дълбоко.

— Понякога ми се струва, че се случи прекалено бързо. Синът ми стана мъж прекалено рано. — Отново се загледа навън към Егейско море. — Мелина бе склонна да таи нещата в себе си. Защо не ми е казвала колко й е било трудно?

— Не е искала да те тревожи, нито Александър да разбере колко много всъщност й е струвало пътуването до Ню Йорк — обясни Караманлис. — Каза ми колко се е притеснил от ненадейната й поява. Допускаше, че той се самообвинява, задето не се е върнал вкъщи въпреки всичките й молби. Решила да не споделя с никого.

— Мелина разбираше служебните задължения на Александър — обади се Киракис. — Господи, та тя цял живот е живяла сред бизнесмени — баща й, аз, Александър! Просто не си представяше да сме разделени по време на празниците. — Удари с юмрук в стената, неспособен да въздържа повече горчивината и раздразнението си. — Имаш ли представа, Перикъл, какво е да стоиш и да наблюдаваш как ти се изплъзва човекът, когото обичаш и с когото си живял през почти целия си живот?

— Заради професията си многократно съм се сблъсквал с това усещане — предпазливо напомни Караманлис.

Киракис тъжно поклати глава.

— Трябва да отида да съобщя на Александър — промълви той. — Няма да допусна просто да влезе тук неподготвен и да види…

Не можеше да завърши изречението.

— Няма да го откриеш в стаята му — подметна Караманлис, докато Киракис вървеше към вратата. — Видях го преди час в библиотеката. Спеше в едно кресло.

Киракис кимна.

— Беше решил твърдо да остане буден, да е тук, ако Мелина го повика — припомни си той неотдавнашния разговор със сина си. — Но беше напълно изтощен. Вероятно не е могъл да стои повече на крака.

Сви рамене в израз на безпомощност.

След като Киракис излезе от стаята, Караманлис се зае да напише смъртния акт — нещо, което не искаше да прави в присъствието на Киракис. Тревожеше се и основателно се питаше кой ще понесе по-тежко смъртта на Мелина — Константин или Александър.

Александър се събуди рязко. Първоначално не осъзна къде се намира. Надигна се, съобрази, че е вкъщи и е заспал в библиотеката. Бе сънувал кошмар, но въпреки преживяния ужас не си спомняше много от него. А после изведнъж си спомни: то не беше сън. Намираше се на острова, у дома. Беше се завърнал вкъщи, защото майка му умираше. Надигна се и светна настолната лампа. Вратът и раменете му бяха сковани. Запита се колко ли е спал. Къде е баща му? Явно нищо не се е случило, иначе той непременно щеше да го повика.

Именно в този момент Киракис влезе и Александър бързо се изправи.

— Мама… — подхвана той.

Киракис поклати глава.

— Всичко свърши, Александър — промълви той тъжно.

Александър си пое дълбоко дъх и поклати глава.

— Аз… не я… Много ли я е боляло накрая? — успя да попита той със сведени очи, защото нямаше сили да погледне баща си.

— Караманлис твърди, че не — отвърна Киракис тихо. — Понесла доста спокойно последните мигове.

Александър кимна бавно.

— Това е добре — прошепна той. — Опасявах се да не страда, преди да… — Извърна се и вторачи невиждащ поглед през прозореца. — Радвам се, че е успял да я облекчи. Съвременната медицина е в състояние да стори поне това, ако не…

Гласът му замря.

Киракис изгледа сина си изпитателно. Очакваше да се разстрои, очакваше сълзи, дори необуздан гняв. Но това не бе очаквал. Александър изглеждаше зашеметен. Протегна ръка и докосна сина си по рамото.

— Всичко е наред, Александър — увери го той тихо. — Няма нищо лошо да си поплачеш в такъв момент.

Александър поклати глава решително.

— Не! С какво ще помогнат сълзите? Ще прогонят ли болката? Ще върнат ли мама при нас?

В тона му се долавяше горчивина, а дланите здраво стискаха ръба на бюрото.

Киракис поклати глава и сведе поглед.

— Не… Нищо не е в състояние да я върне вече — промълви той бавно, — но не е хубаво човек да държи чувствата затворени в себе си, Александър. Трябва да ги изразиш, да ги приемеш.

— Няма да помогне — отвърна Александър сковано. Взе сакото си от гърба на стола и го облече. — Ако ме извиниш, татко, искам да остана сам известно време. Мисля да се разходя из резервата.

Киракис не направи опит да го спре. Александър тръгна към вратата и там почти се сблъска с Хелена. Тя се извърна след него, после погледна Киракис. В очите й се долавяха загриженост и мъка.

— Александър добре ли е? — попита тихо.

— Ще се оправи — отвърна Киракис също така тихо.

— Не трябва да е сам в този момент — продължи тя разтревожено. — Не е на себе си.

— Напротив, Хелена. Само така ще успее да превъзмогне загубата. Той никога не е показвал открито най-съкровените си чувства, освен когато е убеден, че не го наблюдават. — Замълча и добави: — Александър е вече мъж — факт, който трябва да ми се напомня от време на време. Щом се нуждае от това, няма да се намесвам. Разбирам сина си доста по-добре, отколкото той допуска. Освен това и аз изпитвам желание да съм сам в момента.

— Оседлай ми Казабланка, Никос — нареди Александър рязко, влизайки в конюшнята.

Младото конярче кимна.

— Да, сър — отвърна то приветливо. — Веднага.

Обърна се на пети и тръгна между боксовете, за да изведе любимата кобила на господаря си.

Александър крачеше нетърпеливо и нервно удряше с дръжката на камшика дланта си. Имаше усещането, че в него е заложена бомба със закъснител, която ще избухне всеки момент. Повтаряше си, че всичко ще е наред, стига да даде воля на сълзите си. Защо не е в състояние да изрази мъката си? Току-що загуби майка си. Защо не плаче? Защо сега над чувството за загуба и тъга у него вземаха връх гневът и усещането за предателство? Вместо Да скърби, да страда, Александър изпитваше единствено ярост, сякаш майка му съзнателно го бе изоставила.

— Никос! — изрева той, понеже нетърпението му нарастваше с всеки изминал миг. — Никос!

Конярчето се появи от бокса в дъното, повело темпераментната черна арабска кобила.

— Ще я оседлая ей сега… — подхвана то.

— Не си прави труда — сряза го Александър. — Ще я яздя така.

Метна се върху гърба на кобилата, пое юздите и заби пети в хълбоците, с което я накара да хукне в галоп. Яздеше, сякаш самият дявол го преследва.

Погребаха Мелина Киракис през красива пролетна утрин в края на април. Гробът се намираше в парка до вилата, сред цветята и статуите, които винаги бе обичала толкова много.

Александър планираше да замине за Ню Йорк веднага след церемонията, но баща му го убеди да остане още няколко дни — настояваше, че не е готов нито физически, нито психически да поеме бремето на напрежението, свързано с работата, която го очаква. Киракис съзнаваше, че синът му всъщност иска само да е възможно по-далеч от острова, но бе убеден, че това ще е най-лошото за него.

Три дни по-късно Константин Киракис седеше зад бюрото в кабинета и съзерцаваше портрета с маслени бои на Мелина над камината. Неговата любима Мелина, точно както изглеждаше в сватбения им ден през 1926 година. Тогава беше изключително красива — едва осемнадесетгодишна, и най-невероятната млада жена, която познаваше. Беше ослепителна в булчинската рокля с висока викторианска якичка. Тоалетът от бяла коприна бе поръчан в Париж, защото баща й не би допуснал нищо друго. И шлейфът, разбира се — пет метра дълъг, украсен с най-фина ръчно изработена дантела и дребни перли. Гъстата й руса коса бе вдигната високо нагоре и украсена с традиционния венец от бели цветя, какъвто й двамата носеха по време на гръцката православна церемония. Киракис все още чуваше думите й, изречени през онзи щастлив ден, докато я водеше в танца по време на приема. „Коста, ти ще бъдеш единствената любов на живота ми.“ Единствената любов в живота ми. Киракис се усмихна при този спомен. През всичките петдесет години брачен живот той знаеше със сигурност, че Мелина бе готова по-скоро да умре, отколкото да позволи на друг мъж да я докосне.