По онова време Киракис си мислеше, че не е възможно да я обича повече, отколкото в сватбения им ден, но се оказа, че греши, греши дълбоко. Годините минаваха, те бяха един до друг в моменти на триумф и трагедии, а връзката помежду им ставаше все по-силна. Заедно преминаха през доста бури, но и през огромни радости. В края на краищата преживяното добро се оказа много повече от лошото, защото бяха рамо до рамо. Мелина, даде си сметка той сега, бе помъдряла. От своенравно, разглезено, буйно, но страстно предано момиче се бе превърнала в уравновесена елегантна жена, чиято грациозност и царственост я правеха уникална дори за онези, които нямаха щастието да я познават добре.
И двамата се променихме много, matia mou, помисли си той, загледан в портрета. Ти — вироглавото, мечтаещо за принцове и рицари в блестящи доспехи момиче — стана елегантна светска дама, а аз — буйното упорито хлапе от пристанище Пирея — уважаван, могъщ мъж. Господи, какво ще правя сега, когато те няма? Как ще продължа да живея без теб, любов моя?
Хелена внесе в кабинета тежък сребърен поднос с храна.
— Цяла сутрин работихте, господине — отбеляза тя, поставяйки таблата в края на бюрото. — Вероятно предпочитате да хапнете тук.
— Точно така, Хелена, благодаря — отвърна той, върнат внезапно към действителността. — Опасявам се, че днес не ми е много лесно да се концентрирам върху работата.
— Не ме изненадвате — сподели тя, докато му наливаше чаша кафе. — Ако не възразявате да ви кажа, според мен малко прекалено рано след погребението на мадам се хванахте за работа. Необходимо ви е повече време за вас самия.
Киракис се усмихна тъжно.
— Трогнат съм от загрижеността ти, Хелена, но точно от това се нуждая в момента. Така съзнанието ми е заето. — Помълча за миг. — Александър в трапезарията ли ще обядва? Ако е там, ще отида при него.
— Александър не яде нищо — отбеляза Хелена тихо, занимавайки се с подреждането на блюдата върху подноса. — Стана му навик да прескача храненето, уви.
— Казал ти е, че не иска да яде? — попита Киракис загрижено.
— Съвсем недвусмислено, сър — отвърна Хелена. — Безпокоя се за него. Яде колкото да не умре от глад. Сънят му е нарушен. Чувам го да крачи напред-назад из коридорите по всяко време на денонощието.
Киракис свъси вежди и поклати глава.
— И аз се тревожа за него — призна той. — Знаеш ли къде е сега?
— Отиде да се разходи. За пореден път — уточни Хелена. — През последните дни няколко пъти му звъняха от Ню Йорк. Отказа да разговаря с когото и да било. Не отвърна на обажданията, а мисля, че някои бяха доста важни.
— Ще поговоря с него — обеща Киракис. — Ще ми съобщиш, когато се върне, нали?
Хелена кимна и тихо излезе от стаята. Киракис замислено отпиваше от кафето и наблюдаваше през френските прозорци работещите в парка мъже. Сериозно се притесняваше за Александър. Откакто Мелина почина, синът му не приличаше на себе си. Очакваше от него да скърби, но от онази сутрин насам Александър не показваше абсолютно никаква емоция. Чудеше се какво поражда страховете му, че ще загуби контрол. Припомни си сутринта, когато погребаха Мелина. По време на дългата церемония край гроба Александър остана мълчалив и някак дистанциран — гледаше в далечината към нещо, което единствен той виждаше. Неколцината близки приятели, допуснати да присъстват на церемонията, се опитаха да поднесат съболезнованията си, ала Александър се отдалечи и отказа да контактува. После се запиля някъде сам и Киракис го видя едва късно вечерта. Не даде обяснение за грубото си държане и за безцеремонното си оттегляне; не съобщи на баща си и къде е бил.
И през следващите няколко дни Александър не даваше никакви признаци, че се примирява със загубата. Напротив — вглъби се още повече. Това продължи вече достатъчно дълго, реши Киракис и допи кафето. Време бе двамата да проведат дълъг разговор.
Късно следобед Хелена надникна в библиотеката.
— Господине, помолихте ме да ви съобщя, когато Александър се върне… — започна тя.
— Точно така. Къде е той?
— Качи се горе преди няколко минути. Вероятно е в спалнята си — отвърна Хелена. — Мина край мен, сякаш не ме видя.
— Благодаря ти, Хелена.
— За нищо.
Тя затвори вратата след себе си.
Киракис се изправи и застана за миг пред портрета на Мелина.
— Може да се окаже, че си била права през цялото време, matia mou — промълви той тъжно. — Време е да оставим миналото зад гърба си — веднъж завинаги. Сега Александър и аз трябва да гледаме към бъдещето.
Александър събираше багаж в голям сак, когато баща му влезе в спалнята.
— Не оставяш ли някой прислужник да свърши тази работа? — попита Киракис привидно непринудено. — В края на краищата им плащам за това.
Александър не вдигна поглед.
— Ще се справя и сам — отвърна той тихо. — В момента предпочитам никой от тях да не ми се мотае наоколо.
— Разбирам — отвърна Киракис бавно. — Скоро ли възнамеряваш да тръгнеш?
— Довечера — отвърна Александър. — Дълго отсъствах от офиса. В Ню Йорк ме чакат маса важни дела, които не мога да пренебрегна само защото…
Остави изречението недовършено.
— … защото майка ти е починала — завърши вместо него Киракис. — Сред подчинените ти няма ли годен да се справи с корпоративните дела в твое отсъствие?
— Има, разбира се, но… — подхвана Александър, ала спря внезапно.
— Тогава къде си се разбързал? — Киракис седна на леглото. — Според мен е по-добре да останеш тук още известно време.
Александър го погледна.
— Това нареждане от председателя на борда ли е? — попита той.
Киракис поклати глава.
— Не, Александър. Молба от баща ти. — Докато говореше, в тона му се долавяше дълбока тъга. Александър понечи да каже нещо, но Киракис вдигна ръка, за да го спре. — Знам какво си мислиш: ти си вече голям и аз нямам право да взимам решения вместо теб. Не използвам правото си на по-вишестоящ, както казват в Щатите. Но независимо колко години ще минат, нашите взаимоотношения остават същите, Александър. Дори когато станеш на осемдесет, аз все още ще бъда твой баща. Чувствата ми към теб никога няма да се променят. През последните няколко години двамата преминахме през много премеждия и съм наясно колко ти е неприятна намесата ми в личните ти дела. Смятам, че е настъпил моментът да се опитаме да загърбим неприятностите и да си оставим време отново да се опознаем взаимно. Ще ми се пак да сме си близки, сине.
Александър се поколеба, преди да заговори.
— Каква полза? — В гласа му се долавяше известна безпомощност. — Да държиш на някого е прекалено болезнено. Правиш подобно емоционално вложение в друго човешко същество и то те напуска — или умира, или те предава. Жени изоставят децата си, съпрузи мамят съпругите си. За какво е всичко това? По-добре да си свободен, да не допуснеш никой никога да се доближи до теб.
— Майка ти не те е изоставила, Александър — подхвана Киракис предпазливо, леко смутен от думите на сина си. — Майка ти почина. Разликата е съществена. Подобно съществувание би било прекалено кухо, не смяташ ли? — продължи Киракис. — Никога да не те е грижа за някого, никога да не допуснеш близо до себе си някой, който би държал на теб.
— По този начин животът определено ще се опрости — отвърна Александър хладно и отново му обърна гръб.
— Но ще отнеме и радостта от дните ти — отбеляза Киракис. — Аз започнах от нищо. Изградих атинската корабоплавателна компания от основи и те уверявам, че задачата никак не беше лесна. Но до ден-днешен съм убеден, че само амбициите ми едва ли щяха да стигнат, за да се закрепя през онези тежки времена. Движеше ме страхът от бедност… и силната ми любов. Докато растях в Пирея, човекът с най-голямо значение за мен на света — майка ми — умря от бавна и мъчителна смърт, защото бяхме бедни, и това остави дълбок отпечатък в душата ми. Кръстих компанията на нейно име. А после се появи майка ти. Без нея, без нейната любов и подкрепа едва ли щях да продължа да се боря толкова дълго, колкото бе необходимо, за да осигуря оцеляването на компанията през онези начални години. И аз скърбя за кончината на майка ти. Въобще не си представям как ще живея без нея. Но не бих заменил прекараните заедно години за нищо на света. Мелина ме правеше силен, помогна ми да се превърна в мъжа, какъвто винаги съм мечтал да бъда. Виждах се през нейните очи. Мерех собствената си стойност чрез нейната любов, чрез вярата й в мен. Преживяхме доста трагедии по съвместния ни път, но бяхме щастливи заедно.
