— Райън вероятно е искал да защити паметта на съпругата си, имиджа й — предположи Александър.

Мередит поклати глава.

— Не — възрази тя убедено. — Познавах Том Райън. Не обръщаше внимание на клюките и предположенията относно инцидента. Едва ли се е интересувал кой какво мисли. Самият той също не бе склонен да говори по въпроса.

— Кой друг би имал мотив случилото се да не се разчуе? — запита се Александър. — Защо на някой друг, освен на Райън, би му пукало какво е станало в Йоанина?

— Представа нямам. — Мередит поклати глава. — На пръв поглед излиза, че Том е искал всичко да е скрито-покрито. Но репортерският инстинкт ми подсказва, че тук се крие и друго. Не само инцидентът, довел до смъртта на Дейвид и Елизабет, е забулен в тайнственост, а нещо много по-голямо. Някой — не непременно Том Райън — е упражнил доста натиск и е пръснал маса пари — или и двете, — за да прикрие истината.

— В твоята уста звучи направо зловещо — подметна Александър.

— Вероятно — отвърна Мередит сериозно. — Но не е изключено да съм по следите на нещо твърде по-сериозно, по-сложно.

Александър не каза нищо. Самият той търсеше отговор на собствения си въпрос, свързан с Йоанина: каква беше връзката на баща му — ако имаше такава — с разигралата се там трагедия?

Ако разполагаше с този отговор, сигурно би помогнал на Мередит да открие каквото търси.

— Честито! — поздрави Джордж в понеделник сутринта още от прага на офиса на Александър, влезе и седна. — Вчера в новините видях клипове от мача.

Александър се усмихна.

— Този път победата не беше чак толкова лесна — призна той.

— Мен ако питаш, противникът ти нямаше никакъв шанс — сподели Джордж непринудено и извади цигара от златната си табакера.

— Спортните журналисти имат свой поглед какво да покажат — отвърна Александър. — Излъчваха само най-интересните схватки. — Погледна бележките си. — Каква ти е програмата за следващите една-две седмици?

— Нищо съществено, като се изключат регулярните съвещания с персонала.

— Отложи ги — разпореди Александър. — Трябва ми човек да отиде в Калифорния за среща с доктор Марчуд. Интересува ме как напредват нещата с института за изследване на атомната енергия. Напоследък възникнаха някои проблеми — предимно финансови. Редно е да отида аз, но в момента няма начин да се откъсна, затова ти, приятелю, си логичният ми избор.

— Лесна работа — увери го Джордж. — Ще се погрижа секретарката да отложи съвещанията.

— Кога ще тръгнеш?

— Утре добре ли е?

— Отлично.

Джордж излезе и Александър разтвори италианския вестник, който му бе изпратил негов човек от Рим. На трета страница имаше снимка на Карло Манети с дъщеря му от по-щастливи времена. В статията Донатела Манети обвиняваше Александър и „Киракис корпорейшън“ за самоубийството на баща си. Твърдеше, че зад уговарянето на крупните заеми, направени от Манети, стои Александър и по този начин го е подготвил за „падане“. В едно отношение беше права: някой е уредил Манети да получи големи заеми, а после — когато италианецът е бил затруднен — е поискал парите да бъдат върнати незабавно. Александър прецени какви огромни усилия беше положил този някой, та нещата да изглеждат сякаш „Киракис корпорейшън“ е в дъното на цялата работа. Карло Манети бе само пионка за човека, който преследваше Александър Киракис.

Кой беше той?

Кицбюел, Австрия

На терасата на хотел „Тенерхоф“ самотен мъж преглеждаше сутрешния вестник, докато приключваше със закуската. На трета страница имаше снимка на Карло Манети и статия за последствията от самоубийството му. Препрочитайки краткия материал, по устните му заигра усмивка. Вероятно би изпитал състрадание към опечалената дъщеря на Манети, ако моментът не бе така подходящ, а поведението на Манети не отговаряше така пълно на плановете му. От вестника широката публика щеше да разбере, че стремежът на Александър Киракис към власт е вече унищожителен.

Спря се на страницата, където подробно се описваха намеренията на „Киракис корпорейшън“ да се залови с ядрена енергетика — така институтът за атомна енергия щял да преодолее временните си финансови затруднения. Мъжът свъси вежди. Не биваше да го допуска. Ядрената енергетика означаваше много пари, а многото пари биха позволили на Киракис лесно да превъзмогне затрудненията в други сфери на бизнеса си.

Трябваше да ги спре.

— Все ми се струва, че пропускам нещо, че не виждам очевидното. — Мередит седеше на леглото и преглеждаше записките си за Елизабет Уелдън-Райън. Беше късно след полунощ, но тя не се чувстваше изморена. През последните няколко седмици разследването й носеше единствено разочарования и съмнения, но сега бе готова да го поднови с нова решителност. — Само да разбера докъде е стигнала след Йоанина.

На леглото до нея Александър се надигна и се подпря на лакти.

— Още е жива — това ли си мислиш? — попита той истински заинтригуван.

Мередит кимна бавно.

— Да, смятам го за възможно — призна тя. — Маклоски ясно си спомня: когато й съобщили за детето и тя разбрала, че вече няма надежда, припаднала, но не било нито удар, нито инфаркт, а нервен срив, емоционален стрес. После някои от филмовия екип я е видял; била е жива.

— Може да е умряла по-късно — допусна Александър.

— Но е възможно да е още жива — не се предаваше Мередит, готова да се хване за сламка.

— Събитията имат повече от тридесетгодишна давност — напомни той и прокара ръка през косата си. — Дори да е била жива тогава, защо сега да не е мъртва?

— Всичко това се е случило отдавна наистина, но днес би била на шестдесет — отвърна Мередит и остави бележника настрана. — Какво и пречи да си живее… някъде?

— И какво ще направиш, за да я намериш? — заинтересува се Александър. — Ще пратиш отряд по дирите й? Ще обиколиш всички клиники за душевно болни в Европа? Том Райън се е върнал сам от Европа? Ако съпругата му е била жива, трябва да я е оставил някъде, континентът е голям, скъпа, а задачата — прекалено тежка, за да я реши сама жена.

— Не е точно така — възрази Мередит. — Том Райън беше изключително богат. Ако е оставил съпругата си в институт за душевно болни, ще е нещо представително и от най-добрите. Това значително стеснява мащабите.

— Щом е искал да я защити, да я скрие от журналистите, сигурно е бил предпазлив — разсъждаваше Александър. — Човек първо ще я потърси в елитните болници.

— Не и ако са я смятали за мъртва — напомни му Мередит.

— Ако хипотезата ти е вярна, най-голяма е вероятността да я е настанил в някоя частна швейцарска клиника — подхвърли той. — Дори да се свържеш с тях, съмнявам се, че ще ти дадат информация. Обикновено не говорят за пациентите си. А ако тя въобще не е в болница? За човек с пари е лесно да купи вила, където да я настани с квалифициран персонал да се грижи за нея.

Мередит поклати глава.

— Не ми се вярва Том да е постъпил така. Положително й е осигурил възможно най-добрите грижи. Познавах го, скъпи. Човекът бе готов да брани тайната си на всяка цена. Не би рискувал. Особено когато е ставало въпрос за нея.

Александър помълча няколко минути.

— Йоанина сякаш е прокълната земя — обади се той по някое време.

Тя го погледна.

— Какво искаш да кажеш?

Поколеба се за миг, но сподели:

— Като дете, почти на годините на малкия Райън, нашите ме завели в Йоанина. Баща ми имал някаква работа там. Тогава за пръв и единствен път съм ходил там. Станала някаква злополука. Бил съм наранен и за малко да умра.

— Какво се е случило? — попита Мередит озадачена.

Александър свъси вежди.

— Там е работата, че не знам — отвърна той. — Бил съм много малък. Нямам спомен от злополуката, а родителите ми никога не говореха за нея. Поне не пред мен.

— Тогава как си разбрал?