Мередит се върна при прозорците. Защо поне не й се обади да й каже дали ще идва или не? Понякога наистина й късаше нервите. Ако документалният филм не бе така важен за кариерата й, щеше да зареже всичко и да му каже какво мисли за игричките, които играе. В един момент е склонен да се разкрие пред нея, да сподели всичко, а в следващия я избягва, като че ли е данъчен агент. Защо?

Телефонът звънна. Тя сепнато вдигна слушалката.

— Ало?

Гласът й прозвуча напрегнато.

— Мередит? — Беше Кей. — Не бях сигурна дали ще те намеря вкъщи.

— Къде да съм? — сряза я Мередит раздразнено. — Нали ти казах — очаквам Том Райън…

— Значи не знаеш!

— Какво, за бога?

Мередит почувства как я обзема лека тревога.

— Съобщиха и по радиото, и по телевизията…

— Цяла вечер не съм пускала телевизора. — Мередит седна на близкия стол. — Какво е станало?

— Том Райън… Катастрофирал е на магистралата. Пътувал е към теб, предполагам. Пътят бил хлъзгав от дъжда. Някакъв камион се изпречил насреща му… Изскочил от пътя… Мъртъв е, Мередит.

Мередит зяпна слушалката, сякаш бе странен предмет, който вижда за първи път: Том Райън мъртъв? Не можеше да повярва.

— Добре ли си? — попита Кей разтревожено.

Най-после Мередит успя да проговори и вдигна отново слушалката към ухото си.

— Ще се оправя — промълви тя. — Ще поговорим утре сутринта, става ли?

Затвори бавно и отново се извърна към прозорците. Загледа се невиждащо в тъмнината, в леещия се дъжд и усети как я побиват ледени тръпки. Това е само лош сън, повтаряше си тя. Ужасен кошмар. Всеки момент Том ще почука на врата, готов да ми разкаже всичко. Но разумът й подсказваше, че това няма да стане. Райън бе мъртъв. Никога нямаше да й каже какво всъщност е станало с Елизабет след фаталния инцидент с Дейвид. Никога нямаше да направи документалния филм.

Премигна, за да прогони сълзите. Истински харесваше Том Райън; толкова, колкото той позволяваше да го харесват. Някои го смятаха за студен, отчужден, но през времето, прекарано с него, тя откри, че той е дълбоко затормозен човек и носи огромно бреме в душата си.

— Защо? — прошепна Мередит. — Защо?

Сутринта, когато погребаха Том Райън, валеше. Голяма група опечалени се събраха под сивото мрачно небе на Форест Лоун да отдадат последна почит на своя приятел и колега. Скупчените около гроба хора, предпазени от черни чадъри, бяха все холивудски знаменитости — филмови звезди, известни продуценти и режисьори, водещи журналисти. Мнозина познаваха Райън от първите му дни в бизнеса. Вероятно са познавали и Елизабет, помисли си Мередит. Стоеше до Ник в семпъл черен костюм и черна шапка с широка периферия. При започването на церемонията сведе очи. Стори й се странно, че Райън притежава гроб тук — от няколко години, както спомена Ник. Елизабет и Дейвид не бяха погребани на това място. Защо? Каква е причината да не ги погребе там, където един ден са щели да положат и него?

Престани, смъмри се сама. Престани с опитите да свържеш отделните нишки. Вече е безсмислено. Том е мъртъв, както и документалният ти филм. Но дори сега, загледана в обсипания с цветя ковчег, се улови, че мисли за последния разговор с него, и за пореден път се запита какво толкова наложително го е накарало да напусне града внезапно. Какво е станало по време на пътуването, та се бе решил да й каже всичко?

Обърна се да погледне Ник. Забеляза болката в очите му. Понесе далеч по-тежко, отколкото тя очакваше, вестта, че неговият приятел и покровител е мъртъв. Направо беше съсипан. Сякаш за втори път загубих баща си, бе споделил Ник. Тя се поколеба, но се пресегна и го хвана за ръката. Той й хвърли кос поглед, а усмивката му бе тъжна.

Според доклада на съдебния лекар към момента на смъртта алкохолното съдържание в организма било високо. Мередит не се изненада. Ник, който го познаваше по-добре от всеки, отказваше да го обсъжда, но Мередит подозираше, че Райън е водил губеща война с бутилката от години. Шофьорът на камиона бе заявил пред полицията, че Райън сякаш изгубил контрол над колата върху хлъзгавия път, а самият той едва избегнал сблъсъка с ролс-ройса. Първо е загубил контрол над себе си, а после — над колата, прецени Мередит. Макар всички старателно да избягваха думата „пиян“, тя подозираше, че той вероятно е бил доста пийнал. Трябвала му е смелост за онова, което се е готвил да направи; смелост, каквато просто не му е достигала. Сигурно се е напил, за да набере кураж… или да убие болката.

Церемонията свърши и тълпата започна да се разотива. Мередит стоеше мълчаливо до Ник — беше се заприказвал с двама колеги. Отново хвърли поглед към ковчега. Скоро щяха да го спуснат в гроба и старателно пазената му тайна щеше да бъде погребана заедно с него. След двадесет и шест години терзанията му най-сетне бяха свършили. Надявам се най-после да си намерил спокойствието, което толкова дълго ти убягваше, помисли си тя тъжно.

Хванати под ръка, с Ник се върнаха при колата, без да продумат. Той нямаше настроение да говори, да й сподели чувствата си. Реши да го остави насаме с мъката му известно време.

Докато Ник отключваше вратата тя погледна към тъмните облаци, забулили небето. Почнало бе да вали. Сивото време превърна и без това депресираната сцена на погребението в още по-мрачна картина.

— Доволен съм, че този ден най-после свърши — призна Ник, влизайки в спалнята. Разкопча ризата, съблече я и я метна върху облегалката на близкия стол. Пристъпи към прозореца, отвори го и вдъхна от студения вечерен въздух. — Знаеш ли — подхвана той, — все още не го вярвам… Не вярвам, че е мъртъв.

Мередит, в прозрачна изумруденозелена къса нощница седеше по турски в средата на леглото и решеше дългата си руса коса. Спря и го изгледа изпитателно. Дълбоката болка бе сложила отпечатък върху очите, по тъмните кръгове под тях, по изострените бръчки на лицето, състарявайки го с десетина години.

— Знам — промълви тя. — И аз се чувствам така. — Остави четката. — Ник, какво ще кажеш и двамата да си вземем няколко свободни дни? Може да останем тук или да заминем нанякъде. Сами. И двамата се нуждаем именно това.

В първия момент той се поколеба.

— Не знам… Все си мисля, че ако работя, ако се занимавам с нещо, няма да се сещам.

Отпусна се уморено върху леглото. Мередит коленичи до него и започна да масажира раменете и врата му.

— Не бих ли могла да откъсна мислите ти? — попита тя с преднамерено лековат тон.

— Ако някой може, това си само ти — увери я той с измъчена усмивка и я целуна по бузата.

— Е искаш ли?

— Какво си намислила?

— Нещо за отмора — отвърна тя и продължи да разтрива напрегнатите мускули по раменете и горната част на гърба. — Защо просто не останем тук? Да си лягаме рано и да спим до късно. Ще закусваме в леглото и ще правим дълги разходки по брега. През последните няколко седмици толкова рядко бяхме заедно. Именно такова нещо ни е нужно в момента: време насаме, за да си говорим, да споделяме разни неща, както в началото.

Той се замисли.

— Да, отдавна не сме били заедно. Ако не снимам на терен, ти кръстосваш щата по работа. Напоследък наистина се виждаме рядко.

Мередит се усмихна леко.

— Това пък прави малкото време, когато сме заедно, изключително вълнуващо. Ако имах избор, бих искала да съм по-често с теб.

— И аз. — Изправи се, свали ципа на панталоните си и ги смъкна. — Време е да се замислим за ваканция… Истинска ваканция. Само ти и аз и възможно по-далеч от Лос Анжелис. Винаги си искала да посетиш Париж. Защо да не отидем там за две седмици?

Мередит се усмихна.

— Ще се погрижа да спазиш това обещание — заяви тя и загаси лампата.

Ник се настани в леглото и Мередит се сгуши до него в тъмнината. Усети как ръцете му я обгръщат и притискат. Тя отчаяно се нуждаеше точно от тази топлина. Смъртта на Том Райън я разтърси много повече, отколкото бе склонна да признае. Накара я да се замисли за неща, които никога преди не бе осъзнавала. Двамата с Ник бяха така уверени в себе си, във връзката си, че започваха да гледат един на друг като на даденост. Всеки бе зает, потънал в кариерата си, и напоследък разполагаха с малко време да подклаждат огъня помежду си. По-късно… Постоянно отлагаха за по-късно. И двамата не спираха, за да се замислят, че такъв момент може и да не настъпи. Никога не си представяха, че някаква трагедия, сериозна болест или драстичен служебен конфликт са в състояние да сложат край на съвместния им живот. Никога не бяха мислили какво би се случило, ако единият си тръгне някой ден и никога не се върне. Мередит го погледна за миг и нежно прокара пръсти по страните му. Той лежеше смълчан, неподвижен, загледан в тавана. Докосна устните му с показалец.