Десан се ухили.

— О, стига, хер Хауптман — непринудено подметна той. — Човек с вашето положение…

— Точно това имам предвид. Човек с моето положение не се интересува от подобни неща… Поне не професионално… — Хауптман не довърши.

— Та нали именно вие основно финансирате „Киракис корпорейшън“? — попита Десан дружелюбно.

— Това е поверителна информация — обърна му внимание Хауптман.

— Да, така е — съгласи се Десан. — Но е добре известно, че банкерите се вълнуват, когато недоброжелателна гласност заплашва устойчивостта на техните вложения. Какво ще кажете?

— Да, естествено. „Киракис корпорейшън“ обаче е солидна, и то от години — настоя Хауптман. — Документите им са безупречни. Консорциумът, който се състои от основните банкери на конгломерата…

— Сред които сте и вие — подметна услужливо Десан.

Хауптман поклати глава.

— Не. В това отношение грешите.

— Не съм убеден — парира го Десан спокойно. — Източниците ми, ако мога така да се изразя, са благонадеждни.

Банкерът се поколеба за миг.

— Професионални причини налагат да държа участието си в консорциума под секрет — уточни той твърде неохотно. — Бордът реши да откаже офертата на хер Киракис да участва в разширяването на корпорацията му, затова вложих лични средства. Ако го бях признал, щеше да доведе до сблъсък на интереси.

— Разбирам. — Десан се облегна и извади лулата си. Вдигна я. — Не възразявате, нали?

Хауптман поклати глава.

— Не, разбира се.

Десан запали лулата и дръпна няколко пъти замислено. Из въздуха плъзна сладникав аромат.

— Имам една теория — започна той, внимателно подбирайки думите. — Смятам, хер Хауптман, че някой силно желае да изхвърли Александър Киракис от бизнеса.

— Това е абсурд! — моментално реагира Хауптман. — Киракис извършва мултимилиардни доларови операции. Трудно е да си представи човек, че компанията има сериозни проблеми.

— Нима? — Десан го изгледа странно. — Тогава защо се опитвате да убедите колегите си банкери да поискат от Киракис да си върне заемите?

Мередит стъпи на платформата, но се наложи да се хване за стол, за да запази равновесие. Докато пресичаше студиото, където се снимаше „Манхатънски наблюдател“, изпита лек световъртеж. Седна пред камерите. Смъмри се мислено, че сутринта не закуси. След записа ще си взема сандвич и плодов сок, за да имам сили до обяд, обеща си тя. Заедно с Кейси щяха да отидат до италианския ресторант. И непременно трябва да говори с Харв за ваканцията. Александър щеше да се вбеси, ако разбере, че още дори не е повдигнала въпроса пред продуцента си. Вдигна поглед към техника, който нагласяваше осветлението. Поради някаква странна причина то й се стори прекалено ярко и горещо. Непоносимо горещо. Чувстваше се отпаднала, но твърдо бе решила да направи записа.

— Защо не си сложиш грим, Мередит — провикна се режисьорът иззад камерата. — От тук ми изглеждаш като анемична.

Тя се насили да се усмихне.

— Чувствам се анемична.

— Добре ли си? — попита той загрижено.

— Ще оцелея, но ми се ще записът да свърши по-скоро — увери го тя и погледна бележките пред себе си.

— Добре. Хайде да го проиграем поне веднъж, за да сме сигурни — предложи той.

— Чудесно. — Мередит погледна към камерата и се усмихна. — Добър вечер! Аз съм Мередит Кортни. Вие сте с „Манхатънски наблюдател“. Гостът тази вечер е човек… мъж, който… — Спря, защото не си спомняше името на госта си. Опита отново, но обърка текста. — Извинявай, Дейв… Не знам какъв е проблемът… — Погледна към бележките си. Думите се размазаха пред очите й.

— Хайде да направим пауза — извика режисьорът към екипа. — Мередит, най-добре днес да се откажем от записа.

— Не, Дейв. Нищо ми няма — енергично поклати глава тя. — Искам само да пийна малко вода. Тук е толкова горещо…

Изправи се, залитна и припадна.

— Кога беше последната ви менструация, госпожо Киракис? — попита доктор Холанд, докато старателно разглеждаше медицинския картон.

Мередит мълчеше. Не си спомняше. Толкова неща се случиха през последните месеци.

— Не съм сигурна — призна тя. — Важно ли е?

— Да — отвърна той и отбеляза нещо в картона. — Редовно ли взимате хапчетата си против забременяване?

— Не — отговори тя и се загърна по-плътно в бялата престилка, с която бе наметната за прегледа. Усети как студени тръпки пробягваха по тялото й. — Спрях да ги гълтам преди няколко месеца.

— Тогава обяснението е ясно.

Отново отбеляза нещо в картона.

— Какво е? — запита Мередит разтревожена.

— Симптомите — припадането, повдигането, изтощението — да не говорим, че малко сте напълняла… — Погледна я усмихнат. — Бременна сте, госпожо Киракис.

Лозана

Александър бе посетил многократно клиниката в Лозана, но така и не забеляза пищната обстановка. Сега, по време на разходката с крачещата апатично по моравата Елизабет, той установи, че мястото въобще не правеше впечатление на болница, а още по-малко — на най-добрата психиатрична клиника в Европа. Почти можеше да се нарече изискано; напомняше му на хотела в Дубровник, където веднъж бе отсядал.

При нито едно от посещенията му досега Елизабет не бе проговорила, нито бе дала знак, че осъзнава присъствието му, ала Александър упорито отказваше да се предаде. Някога, закле се той, ще намери начин да разчупи бариерата, която я отделя от света. Трябва да я провокира да осъзнае кой е той, че още е жив и се е върнал при нея. Сега, докато се разхождаха под ръка, той водеше дълъг разговор с Елизабет; по-точно говореше й, сякаш тя го чуваше и следеше мисълта му. Ако има и най-малка вероятност тя да съобразява, че той е до нея, че го чува, тогава ще продължи с опитите. Съвсем точно си даваше сметка, че отдавна миналите събития в Йоанина са извън неговия контрол, а и той самият е тяхна жертва, но не го напускаше чувството за отговорност пред нея заради сегашното й състояние. Погледна я замислено и се опита да си представи какво ли изпитва.

— Как са могли да ти сторят това? — попита той на глас.

Бяха стигнали до брега на езерото. Ято патици плуваха лениво, а ярката слънчева светлина се отразяваше в гладката повърхност на водата като милиони скъпоценни камъчета. Александър погледна лицето на майка си, взря се в големите тъжни очи. Търсеше най-малък знак да му подскаже какво става в съзнанието й, ала не откри нищо — лицето й беше безизразно. Копнееше да си припомни каква е била преди злополуката, преди да ги разделят един от друг. Копнееше да си припомни нещо за близостта между тях. Сигурно е била добра майка, помисли си той тъжно.

Усети, че тя започва да се уморява, и я отведе до пейката под сянката на голяма върба. Елизабет седеше до него и мълчаливо се взираше в далечината. Хвана я за ръка и се опита да й говори, но се почувства леко обезкуражен. До нея изглежда не стигаше нищо.

Зърна туфа диви цветя и се сети няколко думи от записите с Том Райън: „В парка синът ни често береше цветя за майка си — бе казал Том на Мередит. — Обикновено това бяха бурени, но Лиз се отнасяше към тях като към най-изящни рози. Подреждаше ги в кристални вази и сменяше водата им, докато съвсем увехнат.“ Александър стана. Откъсна няколко стръка и ги подаде на Елизабет.

— Това е за теб, мамо — промълви той нежно. — Надявам се да ти харесат.

Постави ги в ръката й и сви пръстите й около стеблата.

В нейното съзнание пробяга образ — дете й поднася глухарчета, — но в следващия миг изчезна. Една-единствена сълза се появи в крайчето на окото й и се стече по бузата, но Александър не я забеляза. Почувствал се победен от липсата на реакция, той отново седна до нея и покри лице с ръце. Трябваше да събере сили да продължи. Поклати глава.

— Мамо — промълви той така тихо, че почти не се чуваше, — какво е необходимо? Какво да направя, за да стигна до теб? Как да те накарам да ме чуеш?