Йорк, декември 1986 година

Валеше пухкав сняг. По цялото Пето авеню витрините на луксозните магазини — Картие, Сакс, Тифани, Ван Клиф и Арпълс, Хари Уинстън, Гучи, Бергдорф Гудман, Стюбен Глас — блестяха в празнична украса и примамваха клиентите да влязат. Тътен от бибиткащи клаксони изпълваше въздуха, а тълпите пешеходци — купувачи, натоварени с увити в пъстри коледни хартии пакети, чиновници, доволни от края на работния ден, туристи, вперили очи в забележителностите, обичайното разнообразие от улични продавачи — наводняваха улиците и напомняха излизането на евреите от Египет. Колите се движеха броня до броня — автобуси, таксита и лимузини си пробиваха път през задръстването.

Сгушена на задната седалка на лимузината, Мередит придърпа реверите на коженото си палто от руски рис, за да се стопли, но това не й помогна. Студът, проникнал дълбоко в костите й, нямаше нищо общо с външния. В топлото купе Мередит бе вкочанена от страх, който не можеше да преодолее. При нормални обстоятелства щеше да е доволна, че денят е приключил и е на път за вкъщи, но тази вечер нищо не й носеше утеха. Сякаш целият й свят щеше да се сгромоляса, а тя не бе в състояние да предприеме нищо, за да предотврати това.

Тази вечер Мередит не забелязваше пулсиращото наоколо оживление. Хвърли бегъл поглед към витрините, но усети, че внезапно е загубила коледното си настроение. Остана загледана през прозореца, докато лимузината бавно си пробиваше път. От западната страна на авенюто, притиснат между Четиридесет и осма и Петдесета улица, се намираше осеяният с небостъргачи, площади, магазини и кафенета район, известен като Рокфелер център. „Солиден като седем милиона долара“ — описа го Александър веднъж. Александър… Мередит обикновено очакваше с нетърпение да се прибере вкъщи и да прекара спокойна вечер със съпруга си, но сега със задоволство си спомни, че той няма да си е у дома. Александър бе в Париж по работа и Мередит изпита облекчение. Познаваше я прекалено добре — мигом щеше да долови напрежението й, да се досети, че нещо не е наред. Не беше сигурна дали е готова да го сподели с него. Поне не сега.

Лимузината спря пред жилищната сграда, известна като Олимпик тауър, разположена на ъгъла на Пето авеню и Петдесет и първа улица. Шофьорът й отвори вратата. При излизането на Мередит студеният вятър развя дългите й руси коси пред лицето. Спря за миг и плъзна поглед по фасадата — сградата приличаше на великолепно бижу от бронз, устремило се към небето. Петдесет и два етажа разкош, достоен за крале. Отправи се към входа. Облеченият в ливрея портиер й се усмихна и й направи път. Тя му кимна разсеяно и тръгна през покритото с червен мокет фоайе към асансьорите. Натисна бутона нетърпеливо няколко пъти. По-бързо, помисли си ядосано. По-бързо…

— Всичко наред ли е, госпожо Киракис?

Тя се извърна стреснато. Един от портиерите, облечен в познатата униформа — кафяви панталони, синьо-сиво сако, жилетка и бяла сатенена папийонка — стоеше зад нея с угрижено изражение.

— Добре ли сте, госпожо Киракис? — повтори той, готов да се притече на помощ.

— Да, да… Просто съм малко уморена, това е всичко — увери го тя. — Имах дълъг ден. Слава богу, най-после съм си вкъщи!

Мъжът се усмихна.

— Съпругът ви се прибра преди около час — осведоми я той, отваряйки вратата на асансьора.

Мередит се извърна рязко към него и не успя да прикрие изненадата си.

— Съпругът ми ли? Сигурен ли си?

Той кимна.

— Да, госпожо. Не греша. Качих се в асансьора с него.

— Благодаря! — промълви тя, докато вратите бавно се затваряха, и кабината се плъзна нагоре.

Облегна се на стената и потрепери. Защо Александър се е върнал толкова скоро от Париж? Какво ли се е случило?

Той я чакаше. Когато тя влезе в апартамента, пристъпи и нежно я прегърна.

— Надявах се да не закъснееш — сподели тихо и я пусна.

— В Париж всичко добре ли мина? — попита тя, сваляйки палтото си.

— Разбира се. Защо питаш?

— Не знам. Просто напоследък сякаш живеем в окото на ураган. Постоянно се питам какво още ще ни връхлети — призна тя кисело. — Мина ми през ум дали онова, за което отиде там, не се е провалило, или…

— Нещата се уредиха по възможно най-добрия начин. — Изгледа я изпитателно за миг. Черните му очи се присвиха подозрително. — Защо не ми кажеш какво те притеснява?

— Мен? — В смеха й не се долавяше никаква веселие. — Преуморена съм от работа. Това е всичко. Никой очевидно не е съобщил на Харв Петърсън, че робството е отменено.

— Работата? Сигурна ли си, че това е всичко?

— Честна дума — увери го тя, като се постара гласът й да прозвучи ведро. — Страшно ме боли глава. Ще полегна преди вечеря. Нали не възразяваш?

Той поклати глава. Не повярва на нито една нейна дума и тя го съзнаваше. Изпита благодарност, че не настоя да му каже нещо повече. За главоболието обаче не лъжеше. Ето — пак познатото болезнено пулсиране в дясното слепоочие. Целуна Александър и се оттегли в спалнята си, за да не продължи да я разпитва повече.

Лежеше в тъмното и се стараеше да не мисли за проблема, но се оказа невъзможно. Откакто специалния куриер пристигна в кабинета й тази сутрин, не мислеше за нищо друго. Нямаше придружително писмо; нищо, което да покаже кой е изпращачът. Само фотокопие на документ, който не се нуждаеше от обяснение. Посланието му бе съвсем ясно. Мередит се тормозеше преди всичко заради неизвестния подател. Някой знаеше истината — някой, който е в състояние да превърне тази истина в опасно оръжие. Мередит запали лампата върху нощното шкафче. Издърпа плика от огромната си чанта предпазливо, като при обезвреждане на бомба. Дори бомба не би я изплашила толкова силно. Извади листа от плика и дълго го гледа. Как да съобщи на Александър, запита се за стотен път този ден. Как да го накара да я разбере? Щеше ли да повярва, че няма представа кой го е изпратил?

Попадне ли в лоши ръце, този единствен лист хартия имаше силата да ги унищожи.

Лос Анжелис, юли 1979

Мередит Кортни, новинарски репортер за телевизионната станция Кей Екс Ел Ей, паркира колата си срещу хотел „Бевърли Уилшър“ и погледна часовника си. Девет и четиридесет и пет. Добре. Беше подранила. Погледна в огледалото за обратно виждане и прекара гребен през гъстата си пепеляворуса коса. Провери грима си — бе добила този навик след забележката на една колежка, че изглеждала натруфена пред камерата. Извърна се на седалката и забеляза, че подвижната телевизионна станция спира зад нея. Операторът беше пристигнал. Слезе от колата си и махна на Брайън — той вече разтоварваше оборудването си. Ухили се, като я видя.

— Здравей, мадам! — поздрави той весело. — Отрано са те накарали да работиш днес. Още няма пладне.

Мередит се усмихна.

— Е, не всички сме нощни птици — възрази тя шеговито. — Разглезил си се, откакто се захвана с нощните снимки при Хари Джейкъбс.

— Кой е този тип все пак? — попита Брайън, докато пресичаха булевард „Уилшър“. — Чуждестранен дипломат или какво?

— Константин Киракис ли? — Мередит се разсмя. — Къде живееш, Брайън? Той е просто един от най-богатите хора в света. Наистина ли никога не си чувал за него?

Операторът сви рамене.

— Вероятно досега съм живял прекалено затворен.

— Така е — съгласи се Мередит развеселено. — За да си наясно: Константин Киракис е честен гръцки бизнесмен. Оперира с кораби, петрол, диамантени мини — всичко, което се сетиш. Класическата история за бедното момче, превърнало се в богаташ и изградило империята си единствено благодарение на собствените си амбиции.

— И това го превръща в новина?

— Определено.

Докато Мередит прекосяваше фоайето на „Бевърли Уилшър“, към нея се извърнаха доста глави, но тя не се смути. Вече бе свикнала да я разпознават. В края на краищата, както добре съзнаваше, професията я водеше сред хората. Никога не й бе хрумвало, че ще привлича погледите дори да не е в тази професия. Мередит беше жена, която правеше силно впечатление: стройна, с бронзов тен, деликатни изваяни черти, големи сини очи, каквито се срещат по кориците на списания, и великолепна дълга грива от бухнали руси коси — истинско калифорнийско златно момиче.