— Редно е, мисля, да поговорим. Важно е… И за двама ни.

— Нямам какво да ти казвам.

— Но аз имам — настоя той.

— Не желая да го чуя.

— Става въпрос за интервюто — уточни той, защото тя понечи да се отдалечи.

Мередит спря на място и се обърна.

— Какво? — попита тя лаконично.

— Не мислиш ли, че е време да го запишем? — Облегна се на колата. — Крайният ти срок съвсем наближава, нали?

— Загрижеността ти е трогателна. Но те уверявам, не съм забравила крайния срок. Ще се свържа с теб, когато съм готова за записа.

— Добре е да поизбързаш — подметна той. — В края на месеца няма да бъда в града.

— По работа ли заминаваш?

Той поклати глава.

— Този път за удоволствие. Един от редките случаи, когато си го позволявам.

— Как се казва тя? — попита Мередит с леден тон.

Александър свъси вежди.

— Няма жена — отвърна той тихо. — В събота ще играя поло в Саутхамптън. Ще отсъствам седмица или по-дълго.

— Тогава ще уредя да направим записа, след като се върнеш — реши Мередит.

— Хрумна ми, че ще е интересно за предаването да запишеш поне част от мача — сподели той.

Тя помисли за миг.

— Вероятно. Ще ти съобщя какво съм решила.

Той кимна.

— Нещо друго? — попита тя.

— Да — заяви той. — Обичам те.

Направи се, че не го е чула, и обяви:

— Трябва да вървя. Ще се обадя, ако реша да заснема мача.

Александър се загледа как тя изчезва в тълпата. Не се опита да я спре. Знаеше, че няма да успее. Но не се предаваше, въобще не се предаваше. Бе използвал интервюто, за да се съберат, а сега ще го използва, за да си върне Мередит.

Облегната на колата, Мередит наблюдаваше с мощен бинокъл развоя на мача по поло, а операторът на Ай Би Ес заснемаше играта. Тя прецени колко очарование и какво въздействие ще окажат няколко клипа от мача в предаването й, да не говорим за новата гледна точка, от която ще бъде показана агресивната амбициозност на Александър, но въпреки това беше склонна да се откаже от репортажа.

Не искаше да е тук. Не го бе виждала от вечерта, когато той я издебна пред службата. Знаеше, че ще се виждат често, докато не приключи с интервюто, но й се искаше веднага след това да забрави, че въобще го е познавала.

Мередит не беше познавач на полото — всъщност след като засне онзи мач в Лос Анджелис, за пръв път гледаше играта — и въпреки това благодарение на разговорите с Александър вече разбираше какво точно се случва на терена. Изглежда като гладиатор в схватка, помисли си тя, докато го наблюдаваше през бинокъла. Яздеше скопен дорест кон, по-едър от конете на останалите играчи. Сети се, че й беше говорил за предпочитанията да язди бързи коне, по-големи от типичните за играта понита. Винаги играеше преден пост — основен нападател — и подбираше конете според бързината и способността им да реагират на волята на ездача. Първа и втора позиция са нападатели, трета и четвърта — защитници, припомни си Мередит. На онези от първа им е нужна мощ и бързина.

Александър приемаше играта точно толкова сериозно, колкото и бизнеса си, и изискваше от конете и отбора си толкова много, колкото и от помощниците си в корпорацията. Захласната от вълнение, Мередит наблюдаваше как той замахна и запрати топката по полето, сякаш изстрелваше ракета. Защитникът на противниковия отбор — мъж, когото Александър веднъж описа като „експерт в играта“, — се сблъска с коня на Александър. Мередит трепна.

Полото, помисли тя, хвърляйки за миг поглед към трибуните, наистина е игра за богати хора. Жените от публиката до една бяха в елегантни маркови тоалети, а мъжете изглеждаха като слезли от страниците на модни списания. Играта, от своя страна, представляваше борба за надмощие между смелостта и интелекта, игра за най-добрите атлети. Изискваха се контрол, смелост и пресметната дързост. Това, хрумна й изведнъж, определено е игра за Александър. Той просто е роден за нея.

Играта продължи да се развива бързо и ожесточено. Александър успя да нанесе няколко успешни удара и да парира доста топки на противника. Стратегията му и проявената енергия на терена бяха сравними единствено с поведението му на обигран светски мъж, както и бе известен, помисли си тя мрачно. Добре виждаше през бинокъла стегнатите челюсти и войнствено свъсеното чело бе готов да се изправи пред всякакъв противник. Направи й впечатление с какво ожесточение се бореше и участваше в играта — нещо типично за него и във всяко друго начинание. Единствената му цел бе победата. Беше роден шампион. Съчетано с маниера му да предвижда и да властва го правеше практически непобедим.

Радостни възгласи от трибуните известиха края на играта. Осемте играчи се оттеглиха към границата на терена. Мередит свали бинокъла и с любопитство проследи как връчват на Александър огромна сребърна купа. Даде знак на оператора да спре да снима. В този момент Александър вдигна поглед и я видя. Скочи бързо от седлото и с леки стъпки се отправи към нея. Мина през тълпата, като водеше коня след себе си. Приближавайки телевизионната кола, свали каската си. Под нея гъстата му черна коса бе разчорлена и влажна от пот.

— Радвам се да те видя — поздрави той усмихнат. — Но трябва да призная и че съм изненадан.

— Защо? — Очите й дръзко се впиха в неговите. — Все пак правя предаването си, нали?

— Разбирам. — Замълча за момент. — Е, тогава се надявам да не си била път напразно.

— Не съм — усмихна се тя хладно. — Заснехме доста материал.

— Значи скоро ще си тръгвате, така ли?

— Веднага след като приберем оборудването.

Той се поколеба за миг.

— Искам да поговорим насаме, Мередит — изрече той, понижил глас.

— За интервюто ли?

— За нас.

— Няма „нас“. Вече не съществува. А и започвам да мисля, че никога не го е имало.

— Не го вярваш ни най-малко, както и аз — парира я той.

— Казах каквото мисля.

Обърна се и си тръгна.

Той я сграбчи за ръката.

— Но аз не съм — повиши той глас. — Налага се да чуеш каквото съм решил да кажа. Е, ще говорим ли насаме, или да го съобщя тук и сега?

Загубила за момент самообладание, тя се поколеба. Познаваше го достатъчно добре — той не блъфираше. А тя нямаше никакво желание да обсъждат личните си взаимоотношения пред оператора или който и да било друг.

— Добре — прие тя накрая. — Къде и кога?

— Веднага. Ела с мен.

Мередит погледна оператора.

— Прибирайте. Ако не се върна, докато се приготвите — тръгвайте.

Той й кимна.

В ледено мълчание Мередит и Александър се отправиха към конюшните. Плувнал в пот, конят на Александър крачеше бавно след тях с наведена от изтощение глава. Александър се извърна и ласкаво погали животното по шията.

— Днес следобед не бях особено нежен със Спартак — отбеляза той. — Добре е да го оставя на спокойствие за ден-два на пасбището. — Влязоха в конюшнята и той подаде юздите на младо конярче. — Хубаво се погрижи за моя приятел — нареди той.

— Да, господин Киракис.

Тръгнаха по дългия широк коридор между боксовете на конете. Раздразнени от шумните им стъпки, някои животни цвилеха тихо и неспокойно се раздвижиха. Александър вървеше напред с обичайната си бърза гъвкава походка към сектора на неговите коне. Провери ги един по един, за да се увери, че са се погрижили добре за тях, и им раздаде по няколко бучки захар. Мередит остана изненадана от нежността, с която се отнасяше към животните.

— Хадран ще излезе от строя за известно време — сподели Александър. — Тази сутрин се нарани. Не било сериозно, но няма да го яздя, докато не възстанови отличната си форма. А Цезар днес беше в лошо настроение. Внимавай… Не е чудно дори да се опита да те ухапе. Скоро предстои да пенсионирам Атила. Годините му напредват…

— Не ме доведе тук, за да ми разказваш за конете си — пресече го Мередит с досада. — Казвай каквото си намислил и да приключваме. Пътят до Манхатън е дълъг. Нямам време за губене.