Той кимна.
— Разбирам, но от това не ми става по-леко. — Притегли я към себе си. — Мисля само колко силно желая да съм с теб… Особено сега. — Погледите им се срещнаха. — Мередит, обичам те…
— Обичам те…
Изрекоха думите едновременно. Продължиха да се гледат, смаяни от силата на емоциите си, а после отново се прегърнаха.
— Мога и да не отида до Монреал — обяви той между целувките.
— Както и аз бих могла да забравя за предаването утре — едва промълви тя, останала без дъх. — Но и двамата сме наясно, че не бива.
— Бих могъл да изпратя Джордж…
Не довърши, а започна да я целува по врата. Тя прокара ръце през косата му.
— Няма да стане. Те имат нужда именно от теб.
Тайно обаче се надяваше той да не тръгва тази вечер…
— Бих могъл да пътувам сутринта — прошепна той дрезгаво. — Или да те любя тук… и сега…
Тя се отдръпна рязко, защото не бе сигурна дали говори сериозно.
— Чакахме толкова дълго. Един ден едва ли…
Запечата устата й с целувка.
— Аз чаках дълго. Прекалено дълго…
Обгърна врата му с ръце и силно се притисна към него.
— Ще бъда тук, когато се върнеш. Ще те чакам — обеща тя.
— Няма да ти позволя да се отметнеш от дадената дума — шеговито я заплаши той.
— Изключено е вече да се отървеш от мен, дори да искаш.
Той бръкна в джоба на палтото си и извади кожената кутийка.
— Купих това за теб в Рим. Докато го гледах във витрината, то сякаш каза всичко, което никога не съм изрекъл. Създадено е за теб.
Погледна го за миг, пое кутията и я отвори. Остана смаяна от великолепното колие. Макар да бе привикнала с изискани бижута — сега притежаваше доста и все хубави — и макар диаманти и сапфири вече да не й правеха кой знае какво впечатление, огърлицата я порази.
— Антика е — обясни Александър. — Най-малко на двеста години.
Извади бижуто и го постави на врата й.
— Никога не съм виждала нещо толкова красиво — прошепна Мередит.
— Аз пък съм виждал — убедено заяви той и потърси устните й в тъмнината.
Когато започнаха да се целуват отново, кутията падна на пода.
Мередит мислено се помоли следващите четиридесет и осем часа да минат бързо.
Лист хартия с три написани реда стоеше вече цяла сутрин на бюрото й. Чаша кафе — изстинало и недокоснато — се мъдреше в единия край на бюрото. Купчина писма все още не бяха отворени. Мередит, застанала до прозореца, се взираше навън, но не виждаше нищо. Стискаше в ръка брой на списание „Пийпъл“ от миналата седмица, отворено на страницата със снимка на Александър в римски ресторант. До него седеше красива млада жена — Донатела Манети, дъщерята на италианския автомобилен магнат Карло Манети. Двамата се усмихваха, изглеждаха щастливи и погълнати един от друг. Дяволите да те вземат Александър, помисли си Мередит разгневена. Приятно ли ти бе да ме правиш на глупачка? Малката ти игричка — да ме накараш да се влюбя в теб — достави ли ти удоволствие? Това ли е начинът ти да ми го върнеш, задето в началото те отблъснах? Колко забавно трябва да ти се е сторило всичко!
— Господи, как можах да съм такава глупачка? — запита тя на глас и хвърли списанието на пода.
Потъна в стола и извади познатата кожена кутия от чекмеджето. Отвори я бавно и дълго съзерцава огърлицата, припомняйки се вечерта, когато й я подари. Беше най-щастливата вечер в живота й. Най-после призна истинските си чувства, сподели, че го обича. Беше напълно готова да му се отдаде. През онази вечер щеше да се люби с него, ако не се налагаше да отлети за Монреал. Най-сетне той щеше да получи онова, което всъщност желаеше от нея.
Мередит се стараеше да не заплаче, колкото и да й беше мъчително. Той не го заслужава, повтаряше си тя. Но и не бива да го виня изцяло, призна тя. Грешката е толкова негова, колкото и моя. Аз съм виновна, че се държах като глупачка. Допуснах да ме заплени. Не биваше да го правя! Знаех що за човек е. Какво ли не бях чувала за него.
Прилоша й, докато мислеше как е допуснала да се размекне, чарът му да я покори, евтините му любовни слова да я зашеметят. Любовни слова! Беше готова да прихне. Той наистина не прощава и не забравя, мина й през ума. Отказах му първия път, когато се опита да ме отведе в леглото, и той си отмъсти, като ме накара да се влюбя в него. Защо изобщо го послушах?
На прага се появи секретарката й.
— Мередит, Александър Киракис е на първа линия…
— Кажи му, че ме няма.
— Твърди, че е спешно.
— Няма ме! — избухна Мередит сприхаво.
Синди я зяпна.
— Ами интервюто? Забрави ли крайния срок…
— Нищо не съм забравила! Ще се обадя, когато съм готова да разговарям с него… за интервюто — процеди тя през зъби. — Дотогава не съм тук, когато звъни!
В Световния търговски център Александър даде една от редките си пресконференции, за да обяви официално, че корпорацията е на път да влезе в сферата на ядрените проучвания. Разказа за новия атомен център в района на пустинята Моджав в южната част на Калифорния. Защити назначаването на доктор Бари Марчуд — един от водещите световни специалисти по атомна енергетика — и отхвърли упреците, че евентуално би се захванал с разработването на атомни оръжия. Призна, че подобна възможност не е изключена, но отказа по-нататъшни коментари по темата.
— Е, пак го постигна — подметна Джордж развеселен докато се връщаха към офиса на Александър след пресконференцията. — Утре ще бъдеш на първа страница на всички вестници по света. Отсега виждам заглавията: „Киракис насърчава надпреварата в ядрените оръжия.“
Александър вървеше мрачно смълчан. Джордж го погледна. Откакто се върна от Монреал, през цялата седмица Александър бе в странно настроение. Джордж споделяше безпокойството му от вероятността за умишлен палеж в офисите там, но му се струваше, че нещо друго терзае Александър по-дълбоко; значително по-дълбоко. Бе като бомба със закъснител. Човек никога не знаеше кога ще избухне Александър. Реши да го остави насаме с грижите му. Още повече че ясно демонстрираше нежелание да обсъжда личните си въпроси, а Джордж отлично знаеше колко е безполезно да настоява. Извини се и се оттегли в своя кабинет.
Секретарката посрещна Александър на вратата.
— Специален куриер донесе пакет за вас, господин Киракис. Оставих го на бюрото.
— Благодаря, Стейси — промърмори той разсеяно.
Влезе и затвори вратата. Разопакова пакета и видя малката кожена кутия от Италия. Отвори я внимателно и се загледа в колието. Тя му го връщаше. Нямаше бележка, нищо, просто му го връщаше. Беше така близо най-после да я направи своя съпруга, да осъществи лелеяната си мечта, а онази проклета снимка в „Пийпъл“ унищожи всичко. Сега вече никога няма да успее да си върне Мередит. Побеснял, замахна и стовари купчина листа върху пода. Направо трепереше. Все пак си наложи да се овладее и взе решение. Натисна бутона на интеркома.
— Стейси, след няколко минути излизам. Днес следобед няма да се връщам.
— Къде мога да ви открия, ако се налага? — попита тя.
— Никъде!
Мередит прекоси бързо претъпканото фоайе и излезе през вратите към Петдесет и втора улица. Вън брулеше такъв силен студен вятър, че с усилие запази равновесие. Целият май месец времето беше шантаво — един ден валеше дъжд, следващият се оказваше студен и ветровит.
Не беше предвидено лимузината да я чака тази вечер. Щеше да вземе такси, за да отиде на пазар. Много вечери прекара затворена в апартамента си. Нямаше търпение веднъж завинаги да остави последните няколко седмици зад гърба си.
Забеляза лимузината, паркирана на ъгъла, едва когато вратата се отвори и Александър излезе, за да й препречи пътя.
— Добър вечер, Мередит!
Погледна го, в очите й имаше гняв.
— Беше добра досега — отвърна тя хладно.
