Облече си сакото.

Джордж го изгледа поразен.

— Не те разбирам… — подхвана той смаян. — Къде… За колко време заминаваш?

— За месец. Възможно е и за по-дълго.

Александър взе кутийката с халките от чекмеджето.

— За месец! Къде, за бога, отиваш?

— На сватба — обяви Александър и тръгна към вратата.

— На сватба ли? Чия…

Александър се ухили.

— Моята. Благодарение на теб, приятелю.

Бързо излезе от кабинета, докато Джордж го наблюдаваше смаян.

Някъде към два след полунощ частният самолет на Александър кацна на летище „Дьо Гол“. Посрещна го френски чиновник, бързо го преведе през митницата и го придружи до паркираната лимузина. Тридесетте минути с кола до Париж се сториха на Александър цяла вечност, макар да бе изминавал същото разстояние много пъти и при по-натоварено движение. Седеше на задната седалка, взираше се в нощта, но не виждаше нищо. Мислеше за Мередит и колко ще се изненада да го види. Нямаше представа, че той идва. Нарочно не й съобщи, защото искаше да й направи сюрприз. Погледна часовника си. Три и петнадесет. Усмихна се. Непременно щеше да предизвика смайване. Бръкна в джоба и извади малката кутия. През целия полет от Ню Йорк до Париж бе размишлявал. Знаеше какво точно ще направи, къде ще я отведе. Знаеше къде и кога ще се оженят. Щеше да бъде красива сватба — незабравима и за двамата. Както и меденият месец, който им предстоеше.

В три и половина колата влезе в подземния гараж на жилищната сграда. Александър не изчака шофьорът да му отвори вратата. Слезе и се затича към асансьорите. Нетърпеливо се качи, а когато пристигна на етажа, отключи и влезе в потъналия в мрак апартамент. Отиде в голямата спалня, където Мередит спеше непробудно. Свали сакото си и го метна върху облегалката на един от столовете в стил Луи Х, прекоси тихо стаята и коленичи на пода до леглото. Наведе глава и нежно я целуна — тя отвори очи и скочи сепнато.

— Александър — промълви тя, разпознала лицето му. — Как…

— Не задавай глупави въпроси — привидно строго я смъмри той и отново я целуна. — Просто ми покажи колко си щастлива, че ме виждаш.

— Наистина съм щастлива — прошепна тя и обви ръце около врата му. — Наистина съм страшно щастлива…

Отметна чаршафите и я взе в прегръдките си.

— Толкова много ми липсваше — промълви той, докато телата им се притискаха в лумналата страст.

Ръцете му я възпламеняваха. Тя се вкопчи в него и разкъса копчетата на ризата му, нетърпелива да го съблече. Той се засмя, изхлузи нощницата през главата й и я хвърли настрана. После трескаво свали дрехите си и й се нахвърли. Ръцете и краката им се преплетоха, а телата им сякаш се сляха от пламъка на взаимното желание. После дълго лежаха прегърнати. Единственият шум в стаята бе от неравномерното им дишане.

— Не знам какво те е прихванало, за да зарежеш всичко и да пристигнеш тук — наруши тишината Мередит, — но съм доволна, че си го направил.

— Не издържах далеч от теб — призна той и я погледна в очите. — Неописуемо ми липсваше. Не можех да търпя нито секунда повече. Трябваше да съм с теб.

— Щях да си бъда вкъщи в петък — промълви тя нежно и се сгуши още по-плътно в него.

— Никой от нас няма да си е вкъщи в петък — заяви той сериозно.

Изгледа го въпросително.

— Не раз…

— Не казвай нищо. Просто ме изслушай. — Тонът му не търпеше възражения. — Мислих, мислих и реших, че чакахме прекалено дълго.

— Александър, досещам се накъде биеш, но не…

Постави пръст върху устните й.

— Не разбираш, matia mou — съгласи се той нежно. — Ти нямаш избор. Отвлечена си. — Погали я по бузата. — Утре напускаме Париж — продължи той, — но не се връщаме в Ню Йорк. Заминаваме за Гърция.

— Харв, ти си като кисела краставица! — възнегодува Мередит.

Презокеанската телефонна връзка беше отвратителна, но не се налагаше да чува ясно продуцента си, за да долови негодуванието му по повод намерението й да отсъства цял месец. Колкото и да бе странно, на Мередит не й пукаше. В момента искаше единствено да бъде с Александър и най-после да стане негова съпруга.

— Имаш отговорности тук, ако случайно си забравила — напомни й Петерсън.

Дори при лошата връзка гневът му се изливаше силно и ясно.

— Нищо не съм забравила — увери го тя. — Но ти май забравяш, че имам и друг живот, освен работата ми в Ай Би Ес.

— Хайде престани! — изръмжа Петерсън. — Знам, естествено, че имаш и личен живот, особено когато го афишираш така широко. Господи, всички таблоиди в града коментират темата! — Замълча и си пое дълбоко въздух. — Виж, Мередит, не те осъждам. Но просто сега не е подходящият момент…

— Подходящият момент ли? — Мередит се изсмя дрезгаво. — Харв, такова нещо се случва на жена веднъж в живота. Ако извади късмет! Не съм го планирала. Да не би да е ваканция? Александър е зарязал всичко, за да долети тук. Щом той е изоставил всичките си отговорности…

— Изглежда не разбираш…

— Не, Харв. Ти не разбираш — прекъсна го тя грубо. — Ще се омъжвам. Ще се върна на работа. В момента не знам точно кога, но ще ти съобщя допълнително.

— Мередит, не можеш просто…

— Дочуване, Харв. Ще поддържам връзка.

Усмихната самодоволно, тя остави слушалката и отиде на терасата при Александър. Той се бе облегнал на парапета и гледаше замислено към улицата. Обърна се с лице към нея, когато тя приближи.

— Как го прие?

Усмихна му се и го прегърна през врата.

— Нека се изразя така: възможно е да бъда без работа, когато се върна в Ню Йорк. Разстроен е меко казано.

— Винаги можем да купим телевизията — предложи той.

Мередит се засмя и го целуна.

— Бъди сериозен — смъмри го.

— Сериозен съм — увери я той и я целуна по челото. — Корпорацията вече притежава телевизионни мрежи във Франция и Япония. Още една в Щатите ще бъде чудесна придобивка.

— Благодаря за вота на доверие — пошегува се тя. — Значи такова е мнението ти за мен: единственият начин да остана телевизионна журналистка е съпругът ми да купи телевизионната мрежа, така ли?

— И двамата сме наясно, че не е така. — Отново я целуна. — Не си се разколебала, нали?

— За нищо на света! — отвърна тя. — Ти започна, затова ще се ожениш за мен!

— Ще го направя — прие той и я притисна по-близо. — И то колкото е възможно по-скоро.

— Още не си ми казал къде ще ходим през медения месец. И защо ще продължи четири седмици.

— Къде ще ходим, matia mou, е изненада — отвърна той усмихнат. — А ще трае месец, защото желая да съм насаме с теб по-дълго.

— Как ще оцелее корпорацията без теб толкова време? — попита тя и прокара пръсти през разрошените му коси.

— Джордж ще съумее да държи нещата под контрол, а аз ще му се обаждам от време на време. Но той няма да има връзка с мен. Не искам никой да ни безпокои.

— Ти, любов моя, си направо невероятен! — заяви тя усмихната.

— Ти също. — Очите им се срещнаха. — Още една причина, поради която трябва да сме заедно.

Александър отказа категорично да съобщи на когото и да било къде заминават и какво планират. Не приемаше и идеята на Мередит да каже на Харв Петерсън за предстоящия им брак, но съзнаваше, че тя е права. Не биваше да изчезне за месец без никакво обяснение. Петерсън, както и Джордж, знаеха, че ще се женят, но никой не бе наясно точно къде или кога. Александър успя да убеди Мередит да не споделят с други плановете си.

Напуснаха Париж посред нощ — отново по настояване на Александър. Така, твърдеше той, е по-малко вероятно да събудят подозренията на репортерите, които сякаш ходеха по петите им през деня. Частният им самолет кацна на летище „Елиникон“ в Атина в четири сутринта. Чакаше ги лимузина, за да ги отведе в Пирея — там щяха да се качат на „Дионис“ и да отплават за острова. Мередит не спираше да се удивлява на Александър: за съвсем кратко време да уреди толкова много неща. Впрочем не беше чудно — Александър винаги изпипваше нещата.