Няма да му го споменава, преди да открие доказателства.

— Не ме свързвай с никого, докато не ти кажа, Стейси — разпореди Александър и влезе в кабинета. — Не искам никой да ме безпокои.

— Да, господин Киракис.

Александър затвори вратата и пое дълбоко въздух. Идваше от съвещание с борда на директорите. Дяволите да ги вземат, помисли си той сърдито. Трябва да се допитва до мнението им, а са толкова тесногръди! Ако компанията бе останала частна собственост, нямаше да е задължен да отговаря пред когото и да било.

Днес изразиха резерви относно бъдещето на института за ядрени изследвания. Обърнаха му внимание — сякаш той не го знаеше, — че в момента струва доста пари на корпорацията, а и възникваха сериозни затруднения във връзка с федералните закони. Активисти от антиядрени групировки протестираха и изглежда това не бе достатъчно, ами се трупаха и дребни проблеми. Бордът на директорите настоя работата на института да спре, но Александър наложи вето върху това решение.

Седна зад масивното бюро от черен махагон и разтърка слепоочия — молеше се пулсиращата болка в главата да изчезне. Какво ли още ще му се струпа, запита се той. Серии бедствия и злополуки — и то една след друга — сполетяваха глобалните му проекти вече три години. А през последната година темпото се увеличи чувствително. Първо беше пожарът в Монреал. Говореше се, че е умишлен палеж, но никой не го доказа. После дойде фалитът на Карло Манети и самоубийството му. Спекулациите, че е свързан с финансовия крах на Манети, нанесоха значителни вреди на имиджа на корпорацията. Александър не знаеше кой стои зад проблемите на италианеца, но бе убеден, че точно това е била целта: да се опетни имиджът на Киракис. След смъртта на Манети облаците се разсеяха, но започнаха съдебни дела срещу фармацевтичната компания във Франция във връзка с инцидентите с цианида. Появи се подозрението, че Кафир го мами, а бордът на директорите настояваше ядреният институт да се закрие. На Александър му се струваше, че някаква конспирация цели да го унищожи. Онзи, който стоеше зад нея, очевидно бе умен и опасен. Добре си бе научил урока — знаеше точно кои са уязвимите места в неговите проекти. Александър си даваше сметка, че е изправен пред смъртен враг, но нямаше да седи със скръстени ръце и да чака. Щеше да се бори с всички сили.

В гримьорната момичето постави голяма салфетка върху роклята на Мередит, преди да й нанесе фон дьо тен. Кожата й бе така безупречна, че го използваше само пред камерата. Синди седеше в единия край на помещението, четеше на глас графика на Мередит до края на деня и си водеше бележки за задачи през следващата седмица. На прага се появи Лари Кайл, асистент-продуцентът на предаването.

— О, върна се най-после — вместо поздрав каза той. — Сигурно е приятно да отлетиш за някое екзотично местенце, докато ние тук се скъсваме от работа. В това студио сме ти като роби.

— Престани, Лари. — Мередит едва се удържаше да не прихне. — Няма да си разменям обиди с теб. А и имаш късмет, че съм в добро настроение.

Гримьорката приключи работата си и махна салфетката.

— Добро настроение ли? — ухили се Лари. — Значи съпругът ти се е върнал с теб. Винаги познавам кога двамата сте разделени за дълго. Ставаш направо неприятна.

— А ти да не би да си приятен в момента?

Лари Кайл се направи, че не я чува, и се обърна към Синди:

— Нали не си забравила да й съобщиш за лудия, дето се опитваше да се свърже с нея лично?

— Луд ли? — обади се Мередит.

Синди кимна.

— Нищо особено — обясни тя. — Просто един човечец, дето не знае на коя планета е, ако ме питаш. Звъни тук, а когато му кажа, че те няма, отказва да остави съобщение. Просто затваря. На следващия ден — пак същото.

— Е, такава е цената на славата — подметна Кайл подигравателно.

Мередит се усмихна.

— Предупредих ви, че обявите, които пуснахме в списанията, ще примамят всички откачалки от тук до Сан Франциско?

— Не си ли заинтригувана? — попита Синди.

— Трябва ли да бъда? — отвърна Мередит и си наложи да се усмихне.

— Ами, откровено казано, звучи малко странно…

Мередит се засмя.

— Всички са малко странни… И безобидни — отвърна тя уверено.

Но истината бе, че любопитството й се бе събудило.

Лондон

Инспектор Десан последва полицейския офицер по дългия тесен коридор на моргата. Съвсем ясно долавяше странната, малко призрачна тишина и усети студени тръпки да пробягват по гърба му. Смъртта витае наоколо, помисли си той. Усещаше я почти като физическо присъствие. Полицаят отвори някаква врата и Десан влезе в мрачна, боядисана в сиво стая, опасана с метални шкафове — тук държаха труповете. На тясна метална маса в средата на помещението един труп, изцяло покрит с голям бял чаршаф, беше оставен за разпознаване. Служителят пристъпи напред и откри лицето.

— Това ли е тя, инспекторе? — попита полицаят.

Десан кимна и усети как леко му се повдига.

— Да — отвърна той. — Тя е.

Погледна за последен път лицето на мъртвата жена, преди отново да го покрият с чаршафа. Нямаше съмнение: това е жената, която търсеше от две седмици.

— Как е починала? — попита той.

Служителят свъси вежди.

— Ударила я кола, която изчезнала. Пресичала улица „Глочестър“ недалеч от Хайд парк. Според онова, което чух, шофьорът дори не намалил скоростта.

Десан се обърна към полицая:

— Някой забелязал ли е колата? Марка, цвят? Или регистрационния номер?

Полицаят поклати глава.

— Случило се е късно през нощта. Малцината очевидци са единодушни: всичко станало толкова бързо, че дори нямали време да различат колата. Шофьорът карал бързо…

— Мъж ли е бил? — прекъсна го Десан.

— Начин на изразяване, сър — обясни полицаят.

Десан кимна и попита:

— Сега ли ще уведомите сестра й?

— Да, сър. Веднага.

— Разполагате с телефоните ми в хотела и в Париж — напомни Десан. — Ще ми звъннете, ако има ново развитие, нали?

— По произшествието ли? Естествено.

Французинът гледаше навъсено.

— Това — отбеляза той — съвсем не е случайно произшествие.

В таксито на път за хотела Десан мислеше по случая. Никога не бе виждал Каролин Грейсън на живо, но никак не се затрудни да я разпознае. Снимката й се появи в централата на Интерпол в Париж две седмици по-рано. Тя бе старша секретарка на Дрю Дъглас-Кент, вицепрезидент на „Киракис корпорейшън“ и управител на дейността й в Лондон. Преди три седмици бе изчезнала с дипломатическо куфарче, пълно с поверителни документи. Уведомиха Интерпол, защото се подозираше, че е била замесена в незаконни сделки, довели до арестуването на Курт Бадрут в Берлин. Десан така и никога не повярва на тази версия. Тя бе само секретарка и едва ли е участвала в толкова високоспециализирана и деликатна операция. Дори да е изпълнявала ролята на куриер на Дъглас-Кент — или на друг, — нещо в цялата работа просто не се връзваше. Десан бе разговарял със сестра й — репортерка в Би Би Си. Люси Грейсън Тейлър му съобщи, че Каролин й е телефонирала вечерта, преди да изчезне. Била ужасена, припомни си Люси. Споделила, че съвсем случайно попаднала на нещо, което я изплашило. Не споменала на сестра си за какво точно става дума, но твърдяла, че е изключително важно и че е получавала анонимни заплахи от мъж по телефона. Доверила на Люси, че е взела документите и щяла да ги предаде на властите. Това бил последният разговор на Люси със сестра й. Дипломатическото куфарче обаче не било с Каролин Грейсън при смъртта й, сети се Десан, докато плащаше на шофьора и слезе пред хотел „Роял Уестминстър Касъл“. От друга страна, Люси се кълнеше, че не го е открила и в апартамента на сестра си. Претърсила го най-обстойно, защото се питала какво е било толкова важно, та да убият Каролин заради него.