Десан спря на рецепцията да провери дали има съобщения за него. Нямаше. Качи се в стаята си. Размисли се дали да не провери какви ги вършат във висшите ешелони на „Киракис корпорейшън“ — разследване, което му се въртеше в главата от шест месеца. Сети се за дългите часове пред компютрите в централата на Интерпол, където изучаваше материалите от разпечатките. Отначало Десан реши да се зарови в делата на „Киракис корпорейшън“ по света, воден от неясно предчувствие. Провери старателно Курт Бадрут и човекът се оказа „чист“ във всяко отношение. Десан прекара седмица в Германия, за да се запознае подробно с банковите досиета и документите в кредитни институции.

До края на седмицата разполагаше с подробен портрет на Курт Бадрут — бляскав и преуспяващ бизнесмен, безупречен във всяко отношение. Нямаше криминално досие, дори не бе глобяван за неправилно шофиране. Близо двадесет и пет години беше женен за дъщерята на германски дипломат и имаха две деца. От четири години издържал любовница, десет години по-млада от него, работила през по-голямата част от живота си като момиче на повикване. Малко неразумно от страна на Бадрут, помисли си Десан, но едва ли представляваше мотив да бъде замесен в нещо, което вероятно ще завърши с дълга присъда за излежаване в затвора. Не. Десан вече не се съмняваше, че го е натопил същият човек, който е бил заинтересован да разкара Каролин Грейсън от пътя си — същият, който стои зад всички проблеми на „Киракис корпорейшън“. Бадрут и Грейсън са просто пионки. Онзи, който дърпаше конците, преследваше далеч по-голяма цел. След изчезването на Грейсън преди две седмици бе насочил вниманието си към „Киракис корпорейшън“. Дълги дни рови в компютрите из цяла Европа и наученото го смая. Корпорацията бе най-големият международен конгломерат — това беше всеизвестно, но Десан бе убеден, че никой — с изключение вероятно на самия Александър Киракис — не знае колко е огромна всъщност империята му. Тя бе като гигантски октопод, чиито властни пипала обгръщаха глобуса. Нямаше бизнес или индустриална сфера, недокосната от нея. Броят на наетите работници и брутната й печалба в световен мащаб я правеха по-голяма и мощна от редица държави — наистина завидно постижение за компания, започнала през 20-те години като скромна корабоплавателна фирма.

По време на Депресията геният на Константин Киракис и богатството на тъста му Дамян Катрамопулос спасили клатушкащата се фирма „Корабни превози Атина“. После Киракис се бе захванал и с други начинания. Фирмата му процъфтявала дори когато войната раздирала Европа и „Корабни превози Атина“ се превърнала в компанията „Атина Маритайм“, върху която по-късно била основана „Киракис корпорейшън“. Константин Киракис бе изградил империята си бавно, но стабилно и без да се сблъсква с особени проблеми. Накрая предал властта в ръцете на единствения си жив син Александър. И именно тогава започваха неприятностите.

Разрастването на „Киракис корпорейшън“ през последните години бе по-голямо, отколкото през всичките петдесет и пет години преди това. Александър Киракис явно беше динамичен бизнесмен, но и човек, който лесно печели врагове. Постигнал доста, ала по пътя се бе сдобил с редица могъщи и опасни противници. Не може да станеш толкова властен и влиятелен, колкото Александър Киракис, без да породиш известна враждебност.

Десан премисляше информацията за сериозните проблеми на корпорацията през последните години. А сега една нейна служителка загина при подозрителни обстоятелства.

Десан установи, че за да осъществи разширяването на империята си, Александър Киракис е взел няколко големи заема от група швейцарски банки, които досега не бе успял да погаси. Банкерите го притискаха. Странно, замисли се Десан: шеф на корпоративна империя, изправен пред сериозни проблеми и под натиск да върне големи финансови задължения. Вероятно гледам в грешна посока, допусна инспекторът. Възможно е мишената да не е „Киракис корпорейшън“.

Може да е самият Александър Киракис.

Летище „Шипхол“, Амстердам

В залата седеше мъж и четеше „Интернешънъл хералд трибюн“. На две страници се описваше смъртта на секретарка от „Киракис корпорейшън“ в Лондон. Отново лоши новини. Чудесно, помисли си мъжът, сгъна вестника и го прибра в куфарчето си. Всичко се движи по план. Само въпрос на време, преди…

Ню Йорк

В кабинета си Мередит диктуваше писмо на секретарката. На бюрото пред нея лежеше жълт бележник, изпълнен със записки за предстоящи предавания, евентуални гости и възможни контакти; камара писма чакаха да ги прочете; виждаше се и последният брой на „Мис уъркинг уоман“, с нейна снимка на корицата. Всички материали от проучването й по случая Райън се намираха в кашон на пода вдясно от бюрото й. Докато диктуваше на Синди, и погледът, и мислите й постоянно се насочваха към кашона. Сякаш беше отворила кутията на Пандора и вече бе прекалено късно да я затвори. Връщане назад нямаше. Беше длъжна да открие истината — повече заради Александър, отколкото заради себе си.

Преди седмица проведе дълъг телефонен разговор с администратора на болницата „Кифисия“ в Атина. При нормални обстоятелства щяха да й откажат всякаква информация, защото досиетата на пациентите бяха строго поверителни. Но когато разбра, че говори с госпожа Александър Киракис, човекът обеща да направи всичко възможно и да удовлетвори молбата й. Още повече че през годините и Константин, и Александър бяха правили щедри дарения на болницата. Само година преди смъртта си Константин Киракис бе дал средства да се изгради ново крило, което да бъде наречено на името на съпругата му.

Като начало Мередит поиска информация за Александър. От него знаеше, че навремето, след злополуката в Йоанина, е бил настанен в тази болница. Поне така казала майка му някога на Хелена. Поинтересува се и за една американка, вероятно постъпила там през юли или август 1953 година. Казвала се Елизабет Уелдън-Райън. Маклоски бе споменал на Мередит, че след злополуката взели Елизабет от Йоанина и Том Райън я отвел на място, където да й осигурят подходяща медицинска грижа. Атина бе най-близкият голям град. Ако е била пациентка там — дори за кратко, — това би подсказало на Мередит къде е отведена после, независимо жива или мъртва. „Ако… ако, помисли си Мередит. Прекалено много ако“.

По-силно от когато и да било сега инстинктите й подсказваха, че Елизабет е жива… някъде. И ако успее да я открие, има вероятност да разбули тайните, заровени в Йоанина. Има вероятност да освободи Александър от демоните от миналото. Странно, помисли си Мередит. Отначало главното за нея беше историята — стремеше се да наруши конспиративната тишина около „смъртта“ на Елизабет Уелдън-Райън, продължаваща вече три десетилетия. Това бе нейната мечта, но сега тя се превръщаше в кошмар. А и историята вече не беше важна. Тя трябваше да разбере какво наистина се бе случило с Александър в Йоанина. Трябваше да разбере дали той е възкръсналият Дейвид Райън — красивото момченце, чието тяло не е извадено от кладенеца. И ако е така — как бе оцелял? И защо Том и Елизабет Райън са били сигурни, че момченцето е мъртво?

— Това ли е всичко, Мередит?

Думите на Синди прекъснаха мисълта й.

— Какво? О, да… Това е всичко засега — отвърна тя разсеяно.

Секретарката я изгледа озадачено, после стана и излезе от офиса. Мередит извади от кашона снимка на Елизабет и я доближи до поставената в рамка снимка на Александър върху бюрото си. Невероятно! Все едно гледаше отражение в огледало.

Мередит внезапно потрепери. Всичките й разследвания водеха към Александър. Сега излизаше, че собственият й съпруг е липсващото парче от загадката, която тя се опитва да разреши от години; очевидната брънка, която й бе убягвала. От едната страна бяха Том Райън и Елизабет Уелдън — златната двойка на Холивуд от времето на златната филмова ера; от другата — Константин и Мелина Киракис — богати, могъщи и със солиден брак. Една династия, прокълната трагично. Разполагали с всичко, освен с единственото, което и двамата желаели най-много — силно, здраво дете; наследник на империята. Мелина Киракис бе преживяла три спонтанни аборта, преди да роди Дамян, умрял на петгодишна възраст. А след това се бе появил Александър. Като отговор на молитвите им. Дете, минало през ужасно изпитание. Беше оцелял, но нямаше спомен какво му се бе случило. Мъж, който до ден-днешен не успяваше да си спомни своето детство. Какво всъщност е станало през онова лято в Гърция, запита се Мередит.