— Познавал си тази млада жена, нали? — настоя Киракис.

Александър кимна.

— Да, познавах Мариан. Срещнахме се преди два месеца в Гщаад, но…

— Имал си връзка с нея, нали?

Тонът на Киракис не търпеше възражения.

— Да — призна Александър. В статията пишеше, че Мариан се е самоубила. — Нямах представа, че е толкова объркана — продължи той. — Никога не ми е хрумвало, че би посегнала на живота си.

Очите на Киракис бяха ледени.

— Простила се е с живота заради теб — изръмжа той. — Това нищо ли не означава?

Александър го погледна изненадано.

— Заради мен? Татко, та аз едва я познавах — възрази той. — Прекарахме седмица заедно и…

— И тя пристигнала в Ню Йорк да те търси. Очаквала да се ожениш за нея — завърши Киракис вместо него.

— От къде знаеш? — изненада се Александър.

— Колкото и да смяташ, че Гърция е далеч, новините в бизнеса се разпространяват бързо, Александър. — Баща му не правеше никакви опити да скрие раздразнението си. — Знам всичко за разигралата се сцена в този офис. Станало е миналата седмица, нали?

Александър кимна.

— Името ми не се споменава в статията — отбеляза той. — Защо смяташ, че се е самоубила заради мен?

Челюстите на Киракис видимо се стегнаха.

— През последните няколко години отделих доста време — и пари — името ти да не се появява във вестникарските писания — отвърна той намръщено. — Понякога усилията ми се оказваха безплодни. Във всеки случай никога не оставям нещата на случайността. Връзките ми, особено в Швейцария, са отлични. За щастие някои са в полицейското управление на Женева. — Извади листче от джоба си и го подаде на Александър. — Младата жена е оставила предсмъртна бележка. За щастие един от моите хора успял да я вземе, преди пресата да узнае за това.

Александър прочете написаното три пъти. Когато погледна отново баща си, лицето му бе пребледняло.

— Представа нямах, че е толкова… обременена — повтори той. — И през ум не ми е минавало…

— Това е същността на твоя проблем, Александър. Никога не се замисляш за последствията от постъпките си!

— Тя ми се стори напълно нормална — продължи Александър бавно, припомнил си колко оживена и весела бе сутринта на пистата. — Нищо в поведението й не подсказваше, че е лабилна. Прекарахме заедно цяла седмица и нямах представа…

— А когато е дошла в Ню Йорк?

Александър свъси вежди.

— Тогава вече не бях така сигурен. Не мога да си обясня как е изтълкувала някои мои думи или от къде й е хрумнало, че ще се оженя за нея — сподели той. — Тръгна си видимо разстроена. Изключително разстроена.

— Опита ли се да я спреш? — попита Киракис.

— Не — призна Александър. — Опасявах се нещата да не се влошат още повече. Разбрахме се да се върне в Швейцария. Аз имах предвид университета. Нищо в думите й не ми подсказа, че възнамерява да се самоубие.

— Този път отиде прекалено далеч, Александър. — В тона на Киракис се долавяха предупредителни нотки. — Въпросът е сериозен. Вече не е само игра, в която се правиш на жребец пред всяка срещната жена. Това е самоубийство. Заради теб жена е сложила край на живота си. Ако стигне до пресата, не са изключени последствия. Твърде неприятни последствия. Имаш ли представа как ще се отразят върху бъдещето ти в бизнеса, а и на корпорацията?

— Това няма нищо общо с…

— Напротив! Има много общо! — изкрещя бащата. — Винаги са гледали на „Киракис“ като на солидна компания, на добър финансов партньор. Един ден ти ще я контролираш и ще зависиш от милостта на същите банкери, които в момента гледат на теб като на несериозен човек. Ако те преценят като рисков фактор, когато ти се наложи да поискаш заеми от тях, как смяташ, че ще реагират? Какво ще стане с теб тогава? Какво ще стане с корпорацията?

Александър мълчеше. Никога не се бе замислял за тези неща.

— Това е последната капка, Александър — обяви Киракис. — Омръзна ми неприемливият ти начин на живот! Нещата трябва да се променят, и то незабавно. Иначе ще те накарам дълбоко да съжаляваш, задето не си се вслушал в предупрежденията ми. Давам ти честната си дума!

— Татко, трябва да ми повярваш — обади се най-сетне Александър. — Нито за момент не съм я подвел. Не съм й давал никакви обещания. Не съм й казвал, че ще се оженя за нея. Не съм твърдял, че я обичам.

— Всичко това вече няма значение — сряза го Киракис. — Тя е мъртва и бележката свързва самоубийството й с теб. Независимо какво се е случило или не се е случило помежду ви в Гщаад, то вече не е важно. — Тръгна към вратата, но се спря. — Съветвам те сериозно да се замислиш върху думите ми.

— Почакай, татко — извика Александър. — В статията се казва само, че се е самоубила в хотелска стая в Женева.

— И какво?

— Как? Как е умряла? — попита той.

Киракис свъси вежди.

— Обесила се е.

На Александър му се искаше да вярва, че най-лошото отминало, че преди баща му да си тръгне разгневен, е изрекъл всичко, което мисли за самоубийството на Мариан. Съзнаваше обаче какво предстои — това беше само началото. Старият Киракис обикновено не обсъждаше лични въпроси — особено от такъв скандален характер — на публични места. Инцидентът в кабинета на Александър се оказа изключение от правилото. Баща му не успя да овладее гнева си. Сега, останали насаме, Александър изпита неприятната убеденост, че най-лошото всъщност предстои.

— Не съм в състояние да понасям повече откровено безотговорното ти поведение, Александър. — Константин Киракис стоеше в другия край на стаята с гръб към сина и, сякаш му бе непоносимо да го погледне. — В миналото си затварях очите за доста неща, или — ако трябва да съм по-честен — опитвах се да ги затварям. Когато не успявах, плащах скъпо и прескъпо името ти да не се появява във вестниците. Отначало се самоуспокоявах — разбираемо е, казвах си, млад е и разните там сексуални подвизи са естествени. Уверявах майка ти, че няма нещо тревожно — постепенно всичко ще отшуми. Непрекъснато й повтарях, че е въпрос на време да си намериш жена и да се задомиш. — Обърна се да погледне сина си. — Но последната случка е непростима, Александър. Кара ме да се съмнявам дали си подходящ за мой наследник, дали си готов да поемеш тази отговорност.

Александър, седнал зад бюрото си, погледна мрачно баща си.

— Какво точно имаш предвид? — попита той предпазливо.

— Не съм ли пределно ясен? Съмнявам се, че си подходящ да ме наследиш като председател на борда на директорите — отвърна Киракис.

Александър стана и се втренчи в баща си изумен.

— Не е честно, татко — възрази той. — Държиш ме отговорен за постъпката на психически лабилна жена, която сама е сложила край на живота си!

— След като ти си я отблъснал — сряза го Киракис ядно. — Възползвал си се — неоправдано — от чувствителна, объркана млада жена. Употребил си я. Прелъстил си я и си я използвал за свое удоволствие, с което си я унищожил!

— Как можех да предположа, че това ще се случи! — извика Александър в своя защита. — Прекарахме заедно една-единствена седмица. Не ми е минавало през ума…

Киракис му направи знак да млъкне. Лицето му отново бе потъмняло от гняв. Заговори с нисък глас и изключително сериозен тон:

— Редно е да знаеш, че обмислям промяна на завещанието си. Не се шегувам.

Потресен от думите на баща си, Александър вдигна очи.

— Ще промениш завещанието си? Това не е истина, нали? Заради тази случка?

— Говоря абсолютно сериозно, Александър — увери го Киракис. — След като не съм сигурен в способността ти да контролираш личния си живот, изпитвам съмнения дали е редно да станеш мой наследник. Няма да допусна корпорацията да се провали. Убеден съм, че ясно си даваш сметка за това.

— Но кой… — подхвана Александър, видимо разстроен.

— Кой ще наследи контролния пакет акции на корпорацията ли? — Киракис поклати глава. — Представа нямам… засега. Не съм имал възможност да премисля алтернативите. Опасявам се, че ти, сине, ме поставяш в доста трудно положение. Дори не ми е минавала през ума вероятността някога да се изправя пред подобен проблем. Нито за миг не съм допускал, че не ти, а някой друг ще ме наследи.