— В никакъв случай няма да те подведа, Карло.

Александър хвърли поглед към Донатела. Тя се усмихваше.

— Той е упорит негодник, но рано или късно ще приеме. — Александър отнесе телефона в другия край на стаята, настани се на дивана и разхлаби вратовръзката си.

— Винаги става така.

— Звучиш доста уверено — отбеляза Мередит.

— Познавам Манети. А и знам колко тежко е финансовото му състояние, далеч по-лошо, отколкото признава — обясни той лаконично. — Нужни са му пари. Разбираш ли, Мередит, Карло Манети е извървял дълъг път. Започнал е от нищо и е изградил империя, но има една основна слабост. Адски се страхува от бедността. Не би издържал да претърпи финансов крах.

— Просто ми се ще всичко вече да е приключило — призна тя. — Липсваш ми.

— Не повече, отколкото ти на мен. — Нямаше думи, с които да й сподели колко му липсва наистина. Откакто бяха разделени, той започна да си дава сметка колко важна е тя за него всъщност. — Ще ме посрещнеш ли на летището, когато се върна?

— Само ми кажи кога.

— Ще ти изпратя телеграма.

— Ще бъда там — отвърна тя и се засмя.

Господи, колко обичаше нейния смях!

— Ще ми се да говорим още, но не ми е възможно — сподели той. — Имам среща.

— С Манети ли? — попита тя.

Александър се поколеба само за миг.

— С някой изключително близък до него — отвърна той.

— Тогава няма да те задържам. Лека нощ, Александър!

— Лека нощ, matia mou!

Когато слушалката щракна, го осени нещо, което закъсня да сподели с нея. Притисна слушалката към устните си и затвори очи.

— Обичам те — промълви тихо.

„Пергола“ в Хилтън на „Виа Кадоло“, бе един от най-известните ресторанти в света. Разположен на най-горния етаж на хотела, той предлагаше панорамен изглед към Рим. Силно осветеният вход бе украсен с две озъбени порцеланови пантери. Стъклени стени прозорци, приглушено осветление, модерни картини и акценти от блестящи бронзови и сребърни украшения придаваха неповторим стил на обстановката. Храната беше отлична, но Александър подозираше, че ресторантът се радва на популярност заради отпускащото въздействие, което оказва.

— Сякаш съм принцеса от приказките — заяви Донатела по време на вечерята. — Отдавна исках да се запозная с теб, а ето че прекарваме цяла вечер заедно.

Александър се чувстваше развеселен. Тя бе така млада, невинна. Колко такива като нея са останали на света, запита се той. Повечето загубваха невинността си в ранна възраст. Но пък малцина от тях имаха бащи като Карло Манети.

Донатела непрекъснато бъбреше щастливо: разказа му за детството си, за ученето из женските манастири в Рим — оприличи ги на затвори, — за взаимоотношенията с баща си — никога нищо не й отказвал, — за Париж.

— Винаги ми е било трудно да говоря с младите мъже там — сподели тя. — Затова ме смятаха за надута. Много рядко ме канеха да излизам.

Александър се усмихна търпеливо.

— Млада красива жена като теб? — попита той.

— Вярно е — настоя тя. — Ти си първият мъж, който проявява истинско внимание към мен. Като изключим татко, разбира се.

Пресуши чашата с вино и погледна Александър с очакване.

— Май стига толкова, Дона — предложи той и не напълни чашата й отново.

Виждаше, че започва леко да се напива. Тя свъси вежди.

— Говориш като баща ми. Моля те, позволи ми да се забавлявам поне веднъж.

— Не ти е нужен алкохол, за да се забавляваш.

— Не, но ми е нужно да се отпусна. — Облегна се на рамото му и се усмихна. — Разбираш ли: готвя се да те съблазня, Александър.

Неволно се засмя. Не си дава сметка какво говори, помисли си той. Пила е прекалено много. Прегърна я през раменете покровителствено.

— Май е време да те отведа вкъщи — реши Александър.

В този момент ненадейно се появи фотограф и ги снима. Тъпи папараци, помисли си Александър разгневен. Скочи и се развика, докато двама служители на ресторанта прогонваха нахалника.

— Още не ми се прибира — заяви Дона инатливо, докато Александър й помагаше да се изправи на крака. — Рано е. Искам да съм с теб.

— Прибирам те — не отстъпи Александър и я задържа по стълбите, докато се насочваха към чакащото ги такси.

Александър стоеше до прозореца и наблюдаваше движението по „Виа Венето“. Колите вече задръстваха улицата. Рим, прецени той, е единственият град в света с обременен трафик, който наистина съперничи на Манхатън. Ще се наложи да тръгне рано, ако иска да стигне до летището навреме. В далечината видя гъсти черни облаци да приближават града. Предричаха тежки гръмотевични бури. Потисна прозявка, закопча ризата си и посегна към златните ръкавели. Не спа добре. Дълго лежа буден и размишлява. Вечерта, прекарана с Донатела Манети, го накара да осъзнае по-болезнено колко му липсва Мередит. Беше влюбен, вече не се съмняваше… Тя се оказа права — и двамата се нуждаят от време да помислят, да изяснят чувствата си един към друг. Времето, през което не бяха заедно, му отвори очите. Да, желаеше я, но още повече искаше да се ожени за нея! Щом се върне в Щатите, ще й направи предложение, а ако тя му откаже, няма да се отчайва — ще продължи да настоява, докато тя в крайна сметка осъзнае, че са предопределени един за друг. Долавяше колебанията й, но това щеше да се промени. Усмихна се. Никога не се бе смятал за търпелив човек, а какво постоянство проявяваше сега! Не бе допускал, че може да бъде сантиментален, а с нея се държеше така романтично, и то от самото начало! И въпреки това минаха месеци, преди да осъзнае, че е влюбен в нея. Погледна телефона. Чудеше се дали да не й звънне, за да й съобщи, че се прибира вкъщи, при нея. Посегна към слушалката, но се отказа. Не, ще се въздържи. Искаше да я изненада. Всичко, което желае да сподели, ще й го каже лично. Тя трябва да разбере колко е сериозен и колко държи на всяка своя дума.

Докато колата си пробиваше път през задръстването, Александър обмисляше как ще признае на Мередит, че я обича. Искаше тази вечер да е специална и направо да замае главата й. Тази вечер, реши той, ще бъде паметна и за двамата.

Идеята му хрумна, когато шофьорът, за да избегне най-тежкото задръстване, сви по „Виа Национале“ — оживена търговска улица. Минавайки край малък бижутериен магазин, Александър се сети, че при посещенията си в Рим баща му често се отбиваше тук, за да купи подарък за майка му. Магазинът се славеше с колекцията си от редки, уникални бижута — точно каквото му трябваше.

— Спри! — нареди той на шофьора.

— Нещо не е наред ли, синьор?

— Не — увери го Александър и слезе още преди колата да е спряла напълно. — Изчакай. Няма да се бавя.

В магазина нямаше никакви клиенти. Огледа съкровищата в огромните витрини. Възхити се от впечатляваща изумрудена гривна. В този момент от задната стаичка се появи млад продавач.

— Buon giorno — поздрави той. — Мога ли да ви помогна?

Александър посочи гривната и попита колко струва:

— Двеста хиляди лири — отвърна младежът.

Премисли за миг. Гривната беше красива, но не точно онова, което търсеше.

— Всъщност търся пръстен — обясни той. — Нещо по-различно, специално.

Лицето на продавача грейна.

— А, да… Май разполагам с точно такова нещо. Ето тук.

Александър го последва до витрината в другия край на магазина. Спря пред колекция от най-необичайните пръстени, които бе виждал някога: с диаманти, рубини, изумруди, сапфири — все в уникални форми и модели. Всичките бяха красиви и изключително скъпи. Започна да ги оглежда. Поклати глава.

— Не. Тук няма това, което търся.

— Бих ви помогнал, синьор, стига да ми обясните какво точно желаете — предложи продавачът с приветлива усмивка.

— И аз не съм напълно сигурен — промърмори Александър бавно. — Но ще го позная, ако го видя.