Следващия път, помисли си той и потъна в тълпата. Непременно следващия път.

Ню Йорк, януари 1981 година

От прозореца на спалнята в апартамента на Сентрал Парк Саут Анна наблюдаваше падащия сняг с отвращение. Цяла нощ валя. Бяла пелена, засега неизцапана от пешеходците, покриваше парка, където скоро щяха да нахълтат тълпите. На повечето хора, разсъждаваше тя, гледката би се сторила красива. Но за Анна Константелос — жена нито сантиментална, нито романтична — това означаваше просто поредния студен, неприятен за пазаруване ден. По Пето авеню такси се намираше трудно дори при обичайни обстоятелства, а в ден като този щеше да е направо невъзможно.

Дяволите да го вземат Александър, помисли си тя с горчивина. Защо не й разреши да използва лимузината му поне докато отсъства от града? Дори след неколкократните й протести ясно й даде да разбере, че е изключено. Шофьорът, обърна й внимание той, трябва да бъде на негово разположение двадесет и четири часа в денонощието и да осигурява колата при първо повикване.

Напомни колко много е получила вече от него: живее в апартамента, който по-рано държеше празен, за да оказва гостоприемство на високопоставени шефове от корпорацията и на делови партньори; има много пари, за да задоволява страстта си към красиви дрехи и всякакви луксозни прищевки; купува й бижута и кожи; води я в най-изискани заведения. В замяна очаква тя да се грижи за сексуалните му потребности. Анна бързо схвана, че е по-щедър, когато го задоволява в леглото. Там той проявяваше грубости и особена настойчивост, а сексуалните му апетити нямаха граници. Когато я обладаваше, тя продължаваше да изпитва чувството, че страстта му е резултат от някаква ярост, а не на горещо желание. Помежду им не съществуваше истинска близост. Не че Анна я желаеше — правеше го единствено заради парите, — но на моменти дори тя се плашеше от поведението на Александър. Той вече не си правеше труда да се посвещава на дълги любовни игри. Просто се задоволяваше и я оставяше сама. Сексът бе бърз и брутален; тялото му така я насилваше, че после се чувстваше, сякаш са я били. А изразът в очите му… Приличаше на обсебен от демони мъж. Никога през осемте месеца, откакто му стана метреса, не го попита за това. Анна знаеше мястото си при Александър. Докато го задоволява сексуално, щеше да й дава почти всичко, което поиска, а това бе единствено важното.

Тя имаше една грижа: възможно по-скоро да задели и натрупа максимално количество пари — сигурна гаранция за деня, когато Александър ще се отегчи от споразумението им и ще си намери друга. Беше неизбежно — Анна го знаеше от опит. Рано или късно женените винаги се прибираха при съпругите си, а на необвързаните им омръзваше и те встъпваха в брак или си намираха любовница. Перспективата не притесняваше Анна докато това се случи, тя ще е натрупала достатъчно и бижута, за да живее съвсем охолно до появата на следващия мъж.

Доста далеч стигна, помисли за себе си тя. Доста, да — за незаконно дете на продавачка от Плака. Доста далеч за копеле на нацистка свиня, чиято самоличност нямаше да узнае…

— Успял си да приобщиш „Донован асошиейтс“? — Дори понякога лошите телефонни връзки през океана не заглушаваха кънтящия глас на Константин Киракис. — Чудесно! Представа нямам как си го постигнал, Александър, но съм доволен. Изключително доволен.

— Знаех, татко, и затова исках лично да ти го съобщя.

Александър добре помнеше провалените опити на баща му преди десет години да приобщи същата компания.

— Радвам се, че се обади, Александър — продължи Киракис. От другата страна на линията последва напрегната пауза. — Има още нещо, което според мен трябва да обсъдим.

— Делово ли е?

— Лично.

Александър се досети какво ще последва. Баща му е узнал за споразумението му с Анна.

— Татко, знам какво ще…

— Изчакай да свърша, Александър — прекъсна го Киракис. — Вярно, обещах да не се бъркам в личните ти дела. Не възнамерявам да ти казвам как да живееш живота си или с кого да спиш. Но се питам дали сегашната ти връзка е разумна стъпка.

— Говориш за Анна Константелос — уточни Александър.

— Съзнаваш, естествено, що за жена е тя.

— Знам всичко за нея — увери го Александър.

— Не очакваш ли да възникнат проблеми?

— Татко, ти осъди кратката ми връзка с Мариан Хаупман, защото смяташе, че възползвам от уязвима жена. — Напомни му Александър. — Анна не е невинна, нито уязвима. Когато се запознахме, тя бе високоплатена компаньонка на повикване в Атина. Не храни никакви илюзии. Наясно е, че когато нямам повече нужда от нейните… услуги, споразумението ни ще приключи.

— Бъди предпазлив, Александър — предупреди Киракис. — Сигурно ще й се прииска да замени онова, което всяка жена има между краката си, за мощта, която ти се полага по рождение.

Александър се засмя.

— Анна не би използвала секса, за да се пазари — отвърна той. — От самото начало съм й дал да разбере, че аз съставям правилата.

— И вярваш, че тя ще спази своята част от уговорката? — попита Киракис.

Александър се засмя гръмко при тази идея.

— На Анна нямам доверие за нищо, татко — отвърна той без колебания. — Но тя е прагматична. Извървяла е този път и преди с други мъже. Няма да се самоубие, когато връзката ни приключи.

— А ако реши да вдигне скандал?

— Няма да вдигне скандал — отвърна Александър уверено. — Предпочита да не се набива на очи по обясними причини. Миналото й не би издържало при по-внимателно взиране.

Киракис помълча.

— Кажи ми, Александър, ще намериш ли някога подходящата жена, та да се задомиш?

Александър се поколеба за миг.

— Намерих я преди близо година — промълви той бавно.

— Ти… — Киракис замлъкна. — Омъжена ли е? Това ли се опитваш да ми съобщиш?

— Не — отвърна Александър тихо. — Има връзка с друг мъж. Сериозна връзка.

— Сигурен ли си?

Александър си пое дълбоко въздух.

— Татко, предпочитам да не го обсъждаме — сподели той тихо, но с овладян тон. — Звъннах само да ти кажа за сделката с „Донован“…

— Добре — въздъхна Киракис. — Но не мога да не се притеснявам за теб, синко. Вече ми остана само ти и искам да си щастлив.

— Знам, татко — произнесе Александър уморено. — Трябва да затварям. Звъни другият телефон.

Не беше истина, но бързаше да приключи разговора.

— Ще се чуем ли по-късно през седмицата?

— Естествено.

Александър бавно остави слушалката. Това, че бе споделил нещо толкова съкровено, го изненада повече, отколкото изненада дори баща му. До момента не се бе замислял особено как точно го привлича Мередит. Желаеше я за леглото, разбира се, така както желаеше всяка жена. Нещата обаче не свършваха до тук. От самото начало се оказа по-различно — не изпитваше потребност да доминира над нея сексуално. Нямаше и следа от необяснимата ярост, която изпитваше към Анна или Франческа, или — до известна степен — към Мариан. Липсваха чувствата, поради които неизменно губеше интерес към жената. Ето, вече започваше да се отегчава и от Анна. Желание имаше, разбира се, но имаше и още нещо — неуловимо, неопределимо…

Забарабани раздразнено по бюрото. Защо не успява да я прогони от мислите си? Какво я отличава от другите? И защо докато прави секс с Анна, мисли за Мередит?

Какво всъщност изпитва към нея?

Александър се взираше замислено в снимките върху бюрото пред него — снимки на Анна с други мъже, влизащи или излизащи от апартамента. Именно тези снимки, помисли си той мрачно, потвърждаваха опасенията му, че тя не спазва своята част от споразумението им. Оказа се невярна любовница. Погледна седналия пред него мъж.

— Знаете ли кои са? — попита той.

Частният детектив кимна.

— Очаквах да ме попитате. Ето, приготвил съм справка. — Извади плик от куфарчето си. — Отбелязал съм не само имената, но и професиите, и биографични данни; не съм пропуснал и датите на съответните посещения, както и времетраенето им.