— Защо не си го споменавал досега?

— Надявах се сама да ми го кажеш. Очаквах да споделиш с мен, че не става въпрос за нещо сериозно, да се посмеем заедно на случилото се и с това да се приключи.

— Разбира се, че не става въпрос за нещо сериозно — възмути се Мередит и решително се качи по стълбите към спалнята, където затръшна вратата зад себе си.

Секундите се отмерваха върху огромното табло в Конния център на Лос Анджелис. Зрителите, изправени на крака, насърчаваха с викове смела атака към вратата. Александър Киракис, яхнал едър дорест кон, водеше нападението. Беше облечен в синьо и бяло — цветовете на отбора на Киракис. Като замахна с пръчката за поло, той силно удари топката — противниковият играч не успя да го парира. Топката се търкулна по земята и спря няколко метра по-напред. Последвалият силен удар я вкара във вратата. Зрителите заръкопляскаха, а резултатът върху таблото се промени.

Мередит се облегна на перилата, увлечена от сцената, макар да не знаеше нищо за полото. Не е задължително човек да е експерт, реши тя, за да се захласне по играта и да долови мощта и пълния контрол, с който Александър Киракис доминира на полето; да прозре инстинкта и интелигентността, които му помагаха да действа светкавично, често на ръба на опасността. Елегантен е в действията си, помисли си тя заинтригувано.

— Може да язди магаре и пак ще вкара осем-девет гола — изкоментира операторът, сякаш прочел мислите й. — Безспорен експерт, играч за колектив и атлет, без да споменавам факта, че притежава някои от най-добрите коне в играта днес.

— Кой? — попита Мередит все така загледана в полето.

— Александър Киракис — отвърна Брайън и нагласи оборудването си. — Смятат го за един от най-добрите играчи в модерното поло. Доста е странно, като се има предвид, че за него бизнесът винаги е на първо място.

— Защо да е странно?

— Ами най-добрите играчи на света — Гонзало Пиърс, Антонио Херера, Хауърд Хипуд — са хора, които изцяло са се посветили на играта. Ядат, спят и дишат, като непрекъснато мислят единствено за поло. Киракис се проявява само от време на време — обясни Брайън. — Но е такъв добър атлет, че поддържа реномето си на ас в спорта въпреки невъзможността да играе редовно.

Мередит се усмихна.

— От къде знаеш толкова много за играта? — полюбопитства тя.

— Играх я в Йейл. Бях доста добър, нищо че сам се хваля.

Изблик от аплодисменти оповести края на мача. Мередит инструктира Брайън да заснеме Александър Киракис в близък план, докато поема трофея.

— Хайде — подкани го тя, запътила се към изхода. — Искам да получа коментари от някои играчи.

— Дадено, шефке — съгласи се Брайън весело.

Мередит зае позиция до входа, от където всеки играч щеше да мине при напускането на терена. Забеляза колко изтощени са мъжете — видимо копнееха да се оттеглят, но същевременно проявяваха изненадваща готовност да обсъдят мача пред камерата. Александър Киракис напусна полето последен и при изхода подаде юздите на един коняр. Съзрял Мередит, той се усмихна приветливо и свали каската си.

— Мередит Кортни — произнесе той с тон на прелъстител и тръгна към нея с атлетична лекота и притворно нехайство на същински хищник. — Радвам се да те видя отново.

— Поздравления за победата! — откликна тя, пристъпвайки напред, като се направи, че не чува последните му думи. — От мястото където гледах, определено не изглеждаше лесно.

Усмивката му бе обезоръжаваща.

— Никоя победа не е лесна — увери я той. — Но такъв вид игра ми допада най-много. Истинско предизвикателство. Няма нищо по-вълнуващо от съревнование между първокласни съперници.

Мередит си припомни наум някои от коментарите на другите играчи относно стила и начина му на игра: светкавичен… преценяващ… индивидуалист… Но същевременно изпитваше усещането, че думите му за насладата от предизвикателството, приемането на агресията в играта като вълнуваща всъщност нямат нищо общо с полото. Начинът, по който я наблюдаваше, без дори да опита да прикрие възхищението си, я накара да се замисли за последната им среща в Ню Йорк.

— Бих искала да ти задам някои въпроси пред камерата — обяви тя с ясен глас, който не издаваше неудобството, причинено от втренчения му поглед.

Александър погледна камерата, сякаш е необходимо зло. После отново погледна Мередит и кимна. Тя го попита за мнението му относно изхода на играта и някои от играчите; той отговаряше с лекота, без да обръща внимание на оператора. Когато камерата спря да се върти, Брайън събра кабелите и жиците и каза на Мередит:

— Ще се видим при колата.

Тя кимна.

— Идвам след секунди.

Понечи да го последва, но Александър я хвана за ръката.

— Според мен останаха някои неуредени неща помежду ни — напомни той, забелязал изненадания израз на лицето й.

— Интервюто — предположи тя, изтегляйки ръка.

— И то.

— Не се сещам за нищо друго.

— Вечеряй с мен тази вечер.

Тя го погледна.

— Май никога не се предаваш.

— Никога — потвърди той. — Хайде, Мередит, отговори ми.

Тя само поклати глава.

— Не мога.

— Значи режисьорът ревнува — констатира той и се ухили. — Винаги ли възразява да се срещаш с евентуални обекти за интервю?

В тона му се долавяше известен присмех.

— Не… Не, разбира се, когато е по работа — отвърна тя. — Но и двамата сме наясно, че ти няма да се примириш нещата да останат такива.

Той се облегна небрежно на стената, скръсти ръце на гърдите и я изгледа изпитателно.

— Различните хора имат различни мнения за мен — подхвана той все така усмихнат — и не всичките са ласкави. Но съм честен по отношение на желанията си и не го крия.

Мередит се огледа — молеше се да няма някой, който познава нея или Ник.

— Както и никога не приемаш отрицателен отговор — промълви тя едва чуто.

В черните му очи се появиха злоради пламъчета.

— Като не искаш да вечеряш с мен, защо не пийнем едно по-късно и да обсъдим интервюто? Отседнал съм в „Уилшър“.

— Вече ти казах, че не мога. Не и тази вечер.

— Искаш ли да вземеш интервюто, Мередит? — настойчиво попита той.

— Искам го — призна тя, — но само толкова. Ако си склонен да приемеш нещата така и да обсъдим деловата част, ще се срещна с теб утре на обяд в „Ла белла фонтана“.

Той поклати глава.

— Опасявам се, че е невъзможно. Заминавам за Ню Йорк сутринта. Много жалко, че не успяваме да постигнем някакво споразумение. Ти искаш интервюто, но аз пък искам теб.

Тя го погледна, изумена от прямотата му.

— Съжалявам.

Тръгна си, без да погледне назад.

Докато я наблюдаваше как се отдалечава, за пореден път Александър се смая от въздействието на тази жена върху него. Бе имал някои от най-красивите жени на света, които не само бяха склонни, но и копнееха да споделят леглото му. Анна го чакаше в Ню Йорк. Анна с изключително вещите си ръце, устни и опияняващо тяло. Анна, чийто еротичен опит задоволяваше и най-необичайните му желания. А той постоянно мислеше единствено за Мередит Кортни — златокосата, синеока и темпераментна Мередит, която сякаш никак не се интересуваше от него. Мередит, която дори не бе негов тип и не бе тъмна и знойна като другите му жени. Мередит, която го омайваше повече от всяка друга. Какво я правеше така специална и го караше да я желае все повече и повече? Може би твърдият й отказ да му се предаде го привличаше така, както никога не му се беше случвало. Изкушаваше се да отложи завръщането си в Ню Йорк, да остане в Калифорния и да обядват заедно. Това ще е начало, мина му през ума. Заслужава си да й даде проклетото интервю, ако това би означавало, че тя най-накрая ще му принадлежи, пък било то и за една нощ. Но Александър съзнаваше, че е изключено. Баща му пристигаше от Атина същата вечер, а за утре следобед бе насрочено събрание на борда на директорите. Последното нещо, което му бе необходимо в момента, бе да разсърди стария пират и да пропусне събранието заради опита да съблазни жена, която неизменно му отказва. Не. Ще се наложи Мередит да почака. Засега.