— Премислих нещата, които ми каза — призна той.

— И промени ли решението си за репортажа? — попита тя, докато икономката й наливаше чаша леден чай.

Усмихна се и Мередит си даде сметка, че за пръв път го вижда в такова настроение. Дори на снимките изглеждаше винаги сериозен, тъжен.

— Да кажем, че в момента го обмислям. След посещението ви прегледах изрезките. — Посочи плика върху масичката в средата на стаята. — Спрях да чета каквото и да било в пресата за Лиз и себе си, когато се върнах в Щатите след…

Млъкна внезапно.

— След трагедията ли? — попита тя предпазливо.

Той кимна.

— Нямах представа колко са изопачени събитията. Премислих и реших да ти дам шанс. Склонен съм да говоря с теб, да ти сътруднича до известна степен — обясни той. — И ако се убедя, че се получава както трябва…

— Тогава вероятно ще склониш да ми кажеш какво е станало със съпругата и сина ти?

— Да.

— Чудесно — зарадва се тя.

Погледна към камината. Над нея висеше голяма картина с маслени бои на жена и дете. Жената бе изключителна, с дълги гъсти черни коси и фини аристократични черти. Имаше най-невероятните очи, които Мередит бе виждала: тъмни и странно тайнствени. Детето забележително приличаше на майка си; имаше същите очи и деликатни черти.

— Елизабет и Дейвид — поясни Том Райън. — Портретът е завършен само три месеца преди…

Тя кимна и отново погледна картината.

— Била е много красива.

Той се усмихна тъжно.

— Истинската красота на Елизабет не можеше да се пресъздаде върху платно — промълви той и също вдигна поглед към портрета. — Тя бе специална във всяко отношение. Никога не съм познавал друга като нея. Винаги съм си мислил, че като порасне, Дейвид ще прилича на нея. Както сама виждаш, приликата е изключителна.

— Така е — съгласи се Мередит.

— Никога няма да забравя как я видях за първи път — продължи Том. — Думите не са достатъчни, за да я опишат. Тя представляваше рядка комбинация от невинност и чувствителност. Сияйна, но и невероятно уязвима. В това, предполагам, се криеше тайната на успеха й — събираше дузина различни жени в една. През петте години съвместен живот не престана да ме изненадва. Никога не знаех какво да очаквам от нея.

— Мнозина смятат, че ти си „създал“ Елизабет Уелдън — обади се Мередит.

— Лиз щеше да е голяма звезда, дори да не се бяхме срещнали — отвърна Райън искрено. — Когато играеше, тя създаваше вълшебство, което трудно се удава дори на най-добрите актриси. Притежаваше качества на звезда. Имаше присъствие не само на сцената, но и в живота.

Мередит погледна лъскавата златна фигурка върху полицата над камината — „Оскар“, спечелен от Елизабет посмъртно за последния й филм. Ако можеше да говори, помисли си тя, какви ли истории щеше да разкаже.

— Родом бе от Тексас — обясняваше Райън. — Баща й бил един от богатите петролни барони и Лиз израснала в Сан Анджело. Избягала от дома си на осемнадесет. Още тогава искала да играе, но родителите й смятали, че актрисите са само на едно стъпало над проститутките. Били предначертали цялото й бъдеще, затова решила да избяга. Планирала го месеци наред. Пристигнала тук с междуградски автобус по време на войната, записала се в актьорска школа и едва не умряла от изтощение, защото работела в ресторант за хамбургери в западната част на Холивуд, докато не започнала редовно да получава роли. Забелязах я съвсем случайно един ден. Познат агент искаше да видя негов клиент с второстепенна роля в някакъв филм. Клиентът му нищо не струваше, но Елизабет се оказа невероятна.

— Толкова добра ли беше?

Той се засмя за пръв път.

— Не това имах предвид. Неопитността й се долавяше във всяко движение, всеки жест. Но достатъчно дълго бях в бранша, за да съм наясно, когато се сблъскам с потенциал. А у нея определено имаше нещо специално. Вярно — беше красива, но ставаше дума за нещо много по-значимо. Не беше просто актриса, която играе роля. Тя се сливаше изцяло с героинята, която пресъздаваше.

— Срещнахте ли се, след като видя филма?

Той се усмихна тъжно.

— Чак седмица по-късно. Толкова дълго ми отне да я открия, да разбера коя е и как да вляза във връзка с нея — припомни си той. — Накарах секретарката си да й се обади и да я покани на обяд. Никога не беше ходила в „Браун дерби“ преди. По онова време то бе модното заведение. Влезе през вратата, огледа се и аз помислих, че ще припадне.

— В този момент ли се влюби в нея? — попита Мередит, като се молеше въпросът й да не прозвучи неделикатно.

— Май да, но си дадох сметка едва няколко месеца по-късно — призна той. — Беше толкова красива през онзи ден. Беше горещо, средата на лятото. Носеше бяла лека рокля с волани и бродирани цветя… И голяма бяла шапка с широка периферия. Спомням си как си помислих: жалко, че се е родила толкова късно и не може да изиграе Скарлет О’Хара! Беше истинска южняшка красавица. Дори в град, известен с красивите си жени, тя бе забележителна.

— Съжаляваше ли, че няма да се снима повече във филми, след като се роди синът ви? — попита Мередит предпазливо.

— Да съжалява? — Той се присмя на предположението. — Определено не. Оттеглянето и бе нейна идея. След като Дейвид се роди, тя не можеше да си представи, че нещо ще я отдели от него. За всички ни щеше да е много по-добре, ако се бе съгласила да не го взимаме с нас поне веднъж…

— За Европа ли говориш?

Той само кимна, понеже усети, че гласът ще му изневери.

— Как се случи? — попита Мередит предпазливо.

— Снимахме на терен — припомни си той. Болката вече ясно се долавяше. — Дейвид беше с нас. Опитахме да му внушим колко е важно да стои близо до нас през цялото време. Не познавахме добре местността, намирахме се в непозната страна и там малцина говореха английски. Но как да обясниш подобно нещо на толкова малко дете? Отдалечил се… Не много, но достатъчно…

Мередит не каза нищо, чакаше го да продължи. Най-после Райън се овладя.

— Паднал в някакъв кладенец, изоставен преди години. Шахтата беше тясна и изключително дълбока — поне сто метра. Четири дни се опитвахме да стигнем до него, но закъсняхме… — По страните му започнаха да се стичат сълзи. — Там умря. — Райън погледна Мередит с насълзените си очи. — Представяш ли си какъв ужас е изпитал? От къде да знае как отчаяно се опитваме да го спасим? Какво ли си е мислил, когато е умирал?

Международно летище „Кенеди“

Мариан Хауптман бе нетърпелива и същевременно развълнувана — нетърпелива, защото полетът от Женева бе твърде дълъг, а развълнувана, защото никога досега не бе посещавала Ню Йорк. Освен това й предстоеше да се види с мъжа, когото обичаше.

Не изпрати телеграма на Александър от Европа, за да го извести за пристигането си. Не смяташе и да му се обади по телефона от летището. Не. Категорично възнамеряваше да го изненада. Бе минало доста време, но не се съмняваше, че той ще се зарадва да я види, както тя се радваше на предстоящата им среща. Колко време всъщност мина? Откакто бе напуснал Швейцария, нито й писа, нито й телефонира, ала тя не спираше да си повтаря, че мнозина мъже не ги бива да пишат писма и Александър вероятно е от тях. А не й телефонира, защото е бил невероятно зает и не е разполагал с време. Но вече нямаше значение. Скоро щяха да бъдат заедно — това е важното. Мариан предвиждаше реакцията на баща си, като научи, че е напуснала университета в началото на семестъра — щеше да побеснее, — но очакваше да я разбере, след като тя и Александър се оженят. Вече не й трябваше образование. Искаше единствено да се научи да е добра съпруга за Александър. А и за какво й е диплома по история, попита се тя, докато митничарят отваряше чантата й за щателен преглед.

Извади служебната визитна картичка на Александър от чантата и внимателно я прочете. Английският й бе приличен, но далеч не съвършен. Е, ще съумее да обясни на таксиджията къде се намира офисът на Александър в Манхатън. Знаеше, че живее в Олимпик тауър и офисът му също е там — на ъгъла на Пето авеню и Петдесет и първа улица. Няма да е трудно да го намери. Прибра си багажа и се отправи към изхода.