Той се замисли.

— Не съм сигурен — отвърна бавно след дълга пауза. — Не съм се замислял. Просто винаги съм го изпитвал, а не успявам да го обясня…

Мелина го дари с търпелива усмивка.

— Не бива да се страхуваш да държиш на някого — посъветва го тя. — Не е възможно да продължиш да се криеш, да избягваш света поради своите опасения. За да открие щастието, човек трябва да поеме известни рискове.

Той свъси вежди.

— Най-много от всичко ми се ще да имам брак като вашия с татко, но…

Гласът му замря.

— Тогава трябва да престанеш да се криеш зад стената, с която си се обградил. Бъди готов да положиш усилие, за да се случи — настоя Мелина. — Вярно, бракът ми с баща ти е добър, здрав, но и той не е минал без проблеми. Претърпяхме доста загуби през годините, понесохме много битки. Бракът ни просъществува, защото не допуснахме трагедиите да ни разделят. Заедно посрещахме проблемите и това ни правеше по-силни.

Александър извърна поглед и се загледа в небостъргачите на Манхатън.

— Не всички бракове се оказват толкова сполучливи, колкото вашият — отбеляза той предпазливо.

— Защото не са им дали шанс. — Мелина пое ръката му в своята. — О, Александър, в толкова неща приличаш на баща си! И двамата сте волеви, неотстъпчиви, амбициозни мъже. Но и двамата за жалост не притежавате способността да прощавате или да забравяте. — Замълча. — С годините баща ти поумня. Времето му повлия. Преживените трагедии закалиха стоманата. Ти си още млад. Надявам се да не ти се наложи да преживееш всичко, което му мина през главата, преди очите ти да се отворят. Моля се да се научиш да отстъпваш. А най-много от всичко желая да намериш щастието си.

Приближи се към нея и я прегърна силно, както не бе правил от дете.

— Мамо — прошепна той, — толкова се радвам, че дойде!

— Друго не бих допуснала, сине — увери го тя, притегляйки го по-близо. — Ще видиш, един ден ще ти се случи.

Лос Анжелис

Къщата на Райън, разположена високо на хълмовете, сега известни като Бел Еър, бе построена, преди районът да се превърне в моден квартал за знаменитостите. Беше в стил Тюдор, заобикаляха я добре поддържани морави, а дървета опасваха алеята към входа на сградата. Висока каменна стена ограждаше имението от десет акра. Ник обясни на Мередит, че Том Райън построил оградата още когато купил имота през 1948 година.

— Търсели са преди всичко уединение — уточни той, докато приближаваха с колата към къщата. — Заради безопасността на детето си. Страхували се някой да не го отвлече.

Мередит мълчаливо, но жадно поглъщаше прелестта на къщата.

— Сякаш е извадена от приказките. Никога не съм виждала по-красиво нещо — сподели тя накрая.

— Знаели са как да строят стилно по онова време — съгласи се Ник и й отвори вратата на колата. — Том стигнал върха на кариерата си през 40-те — Златната ера на Холивуд. Истинските звезди живеели като кралски особи.

— Времената са се променили — изкоментира тя.

— Поне за някои от нас — кимна той, натискайки звънеца.

Отвори им мексиканката икономка и ги въведе в кабинета, където ги чакаше Том Райън. Том сърдечно поздрави Ник.

— Отдавна не си идвал. Прекалено отдавна.

— Знаеш как е, Том — ухили се Ник. — А и ти не се отбиваш често в студиото.

Възрастният мъж свъси вежди.

— Няма какво да правя там напоследък.

— Не са ли ти предложили работа?

Том се засмя безрадостно.

— От години не са ми предлагали. Знаеш го добре.

Мередит хвърли поглед към чашата върху бюрото му.

Бърбън, вероятно неразреден. Бутилката, полупразна, стоеше до нея.

— Какво те води насам? — попита Том. — Проблеми с новия филм или с Ед Гудман?

Ед Гудман беше новият шеф на „Сентуриън“.

— Нито едното, нито другото — отвърна Ник леко смутен. — Всъщност Мередит настоя да те види.

Том се извърна да я погледне. Забеляза, че е вперила поглед в бутилката, и бързо я прибра.

— Е, какво мога да направя за вас? — попита той, като се стараеше да звучи безгрижно.

— Работя в новинарския екип…

— Знам. Често ви гледам в късните новини. Трудно ми е да спя нощем.

— Бих искала да обсъдим вероятността за интервю — започна тя. — За вас, за покойната ви съпруга…

— Не — сряза я той суховато, а настроението му видимо се промени. Обърна се към Ник. — Знаеше ли за намеренията й?

Ник кимна.

— Да. Наясно съм какво е отношението ти, Том, но според Мередит…

— Изключено — прекъсна го Том. — Лиз и Дейвид са мъртви от близо двадесет и седем години. Нека почиват в мир.

Мередит се изправи и се обърна към Том.

— Господин Райън, през годините са се появявали стотици статии и репортажи за вас и за семейството ви. Публикувани са десетки истории, все различни версии на случилото се. Предположенията са повече, отколкото за атентата срещу Кенеди! Ако не ме интересуваше истински, щях да ги поразровя и сама да стигна до някакво заключение.

— И какво ви спира?

В тона му се долавяше горчивина.

— Нямам намерение да вървя по пътя на другите. Моята цел е репортаж, който да трогне хората. Искам истината. Искам да предам събитията такива, каквито са били.

— И с какво ще помогне това сега? — попита Том Райън.

Мередит извади от куфарчето си дебел плик, пълен с фотокопия от вестникарски изрезки. Беше ги подбрала в градската библиотека и от документациите на различни печатни издания.

— Погледнете някои от тези. Това например… Пише, че след трагедията със сина ви съпругата ви починала в болница в Европа. Твърди се, че по онова време била бременна и загубила ума и дума. Опитала се да предизвика аборт с тел…

— Мередит!

Ник я докосна по рамото.

— Той има право да знае какво пишат за него, Ник — настоя тя и отново се обърна към Том. — Ето друга. Пише, че нито Елизабет, нито Дейвид са мъртви, а че тя се захванала с жена и отказала да се върне в Щатите с вас. Някои хора са готови на всичко, за да предложат статия, която се продава, господин Райън. Ами тази? Пише, че след смъртта на детето жена ви получила нервен срив и продължава да живее в институт за душевно болни някъде…

— Стига! — изкрещя Том Райън. Лицето му се гърчеше от гняв.

Ник хвана Мередит за рамото.

— Най-добре да си вървим — предложи той тихо.

— Не, Ник. Не още.

Той не бе готов да отстъпи.

— Имахме споразумение. Забрави ли?

Тя го изгледа за миг. В погледа му прочете неодобрение.

— Е, добре… — Протегна ръка към Том и му подаде плика. Той не го пое и тя го остави върху бюрото. — Моля ви, господин Райън, прочетете ги. Помислете си и ако промените решението си, се обадете.

Двамата с Ник излязоха, но Том Райън не забеляза. Взираше се в една от изрезките, които тя остави.

— Добре, увлякох се, признавам — промърмори Мередит в колата. — Увлякох се и провалих всичко.

— Имахме споразумение — отбеляза Ник тихо.

— Така е — отвърна тя и се обърна към него. — Но, по дяволите, Ник…

— Отиде прекалено далеч, Мередит! Казах ти какво изпитва.

— Не го ли е грижа какво са писали за него, за семейството му? — попита тя. — Не се ли терзае от грешните предположения?

— Според мен вече не — отвърна Ник искрено. — От трагедията насам за него всичко върви наопаки. Вътрешно е мъртъв. Вече почти нищо няма значение за него.

— Дори паметта на Елизабет?

Ник я погледна.

— Мисля, че с това привлече вниманието му — отбеляза той.

— Дали ще го накара да промени решението си?

— Съмнявам се. Но и да не го стори — спомни си за споразумението ни.

Тя кимна.

— Добре. Ако не приеме, ще се откажа. Колкото и да ми е неприятно, ще се откажа — обеща тя. — А сега, хайде да прекратим тази тема.

Мередит почти бе спряла да се надява, че ще чуе гласа на Том Райън. Ала седмица по-късно той й звънна в службата и я покани да го посети. На път към Бел Еър тя се питаше дали е променил становището си. Когато пристигна, Том я чакаше в библиотеката и се държа доста по-приветливо в сравнение с предишния път.