В началото Мередит се страхуваше да не се увлече по Ник. Беше убедена, че бързо изгряващата му звезда скоро ще затъмни нейната, а установилите се между двамата отношения не съвпадаха с плановете й, с внимателно обмисленото й бъдеще като журналист. Ник я бе убедил, че връзката им е възможна, защото ще се допълват един друг. До този момент му бе вярвала. А сега се чудеше дали да позволи дружбата на Ник с Том Райън да й попречи да направи репортажа, който със сигурност щеше да отвори много врати за нея.

— Мередит… Почакай…

Извърна се и видя Ник да тича към нея. Спря и изчака да я приближи.

— Мислех, че още спиш — промълви тя.

Той си пое няколко пъти дъх.

— Спях. Но се събудих и не те открих до мен.

— Не можах да спя — призна тя. — Още ли ми се сърдиш?

— Да ти се сърдя? Никога не съм ти се сърдил.

— Хайде, Ник! Да не мислиш, че ти повярвах, когато стана посред нощ под претекст да прегледаш отново сценария?

Докато говореше, гледаше в краката си.

— И друг път съм го правил.

— Разбира се, но снощи причината беше различна.

След кратко мълчание той подхвана:

— Добре де! Разстроих се малко, признавам. Том винаги се е отнасял добре към мен. Не желая отново да преживява неприятности. Прецених, че ако се оттегля, няма да изтърся пред теб нещо, за което после да съжалявам.

— И аз така си помислих.

— Все още ли не си се отказала да направиш интервюто?

— Не знам — призна тя. — Искам добре да обмисля решението си.

Повървяха известно време мълчаливо. Ник взе парче дърво и го хвърли във въздуха. То падна на пясъка на няколко метра пред тях.

— Наистина означава много за теб, нали — промълви той, но това не прозвуча като въпрос.

— Може да е важно, да — отвърна тя и ритна разсеяно през пясъка.

— Добре — отрони той бавно. — Да приемем, че ще те заведа при Том. Този уикенд например…

Тя го погледна.

— Готов си да ми помогнеш да направя интервюто? — попита тя изненадана. — След снощи си помислих…

— Чакай — прекъсна я той и поклати глава. — Не съм казал, че ще го моля. Това е твоя работа и не желая да имам нищо общо. Казах, че ще те заведа при него. Ако успееш да го убедиш да проговори — добре. Надявам се да постигнеш своето, след като е толкова важно за теб.

Тя го прегърна.

— Ник, нямам думи… Знам какво ти е и…

— Да, чувствам се неловко… Но и страшно държа на теб. — Помълча и добави: — Обаче поставям едно условие.

— Какво?

— Ако откаже, ако не желае да сътрудничи, да не настояваш. Достатъчно е преживял. Журналистите го преследват от години. Все някога трябва да се сложи край.

Мередит го целуна.

— Съгласна съм.

Ню Йорк

Александър се изненада от появата на майка си в апартамента му в Олимпик тауър седмица преди Коледа.

— Защо не ме предупреди, че ще идваш? — попита той и я прегърна нежно.

Сега тя изглеждаше толкова дребна и крехка.

— Ако ти бях телефонирала, нямаше да е изненада — отвърна Мелина Киракис и съблече коженото си палто. — Просто не се примирявах с мисълта да не съм със семейството си по Коледа.

През последните години не бяха празнували Коледа в Гърция на двадесет и пети декември, но Мелина, чиято майка бе англичанка, винаги настояваше да са заедно в памет на майката, която никога не бе познавала. Александър не си спомняше случай да не са прекарвали празниците заедно, ала поради натоварения му график в момента — особено след едноседмичната ваканция, която си позволи — не можеше да пренебрегне деловите си задължения. Не бе преценил обаче решителността на майка си да следва установената традиция, дори ако това означава да се противопостави на лекарското становище да не пътува.

— Мислех, че доктор Караманлис ти е забранил да пътуваш — подметна той.

— Ха! — възкликна Мелина. — Той пък какво разбира?

— Хайде, mama mou — упрекна я той развеселен. — Та той е един от най-добрите лекари в цяла Гърция. Когато те съветва, редно е да го слушаш.

— И да се откажа да прекарам Коледа с единственото си дете? Никога не бих го допуснала — не се предаваше тя. — Ако трябва да ме върнат в Гърция на носилка — така да бъде, но не съм съгласна, семейството ми да е разпиляно по всички краища на света!

— За толкова крехка жена определено имаш желязна воля, мамо — отбеляза Александър с любов. Тя притежаваше класическа красота: безупречно гладка като порцелан кожа, царствена осанка, женствена елегантност. Ако успее да си намери жена като нея… Но твърдо бе убеден, че такава не съществува. Майка му бе единствена и неповторима. — Отдалеч идваш — отбеляза той накрая. — Вероятно си уморена. Защо не дремнеш преди вечеря?

— Да дремна? С баща си само за това ли мислите? — тросна се тя. — Говориш точно като него! Държа да знаете, че далеч не съм така болна, колкото смятате!

— Мамо… — подхвана Александър.

Тя го погали нежно по бузата.

— Колко привлекателен мъж си, Александър! Кажи кога възнамеряваш да си намериш жена и да ме направиш горда баба?

Той се усмихна.

— Съмнявам се, че някога ще се случи, mama mou1 — каза той. — Просто не е възможно да се намери втора като теб.

Усмихна му се тъжно.

— Не съм светицата, за която ме смяташ, Алекси — промълви тя тихо. — Не съм…

— В моите очи си идеална във всяко отношение.

— Предубеден си — обвини го тя. — Тревожа се за теб, сине. Вече си на тридесет и една, а още не си имал сериозна връзка. Това не е добре. На твоите години баща ти…

— На моите години вече сте били женени — довърши Александър вместо нея. — И преди сме го обсъждали, но както съм споменавал многократно и пред двама ви, още не съм срещнал жената, която бих пожелал да бъде моя съпруга. Не е толкова просто…

Разположи се на дивана и му направи знак да седне до нея.

— Александър, някога мислил ли си сериозно да се задомиш и да имаш деца?

— Минавало ми е през ума — отвърна той сковано, но избягваше да я погледне в очите.

— Повтарям: сериозно. Нали не си забравил, че винаги долавям кога ме лъжеш?

За миг се изкуши да я излъже, но осъзна, че е права — никога не бе успявал да я подведе.

— Е, не чак толкова сериозно, колкото ти би искала — призна той накрая.

— Да не би да изпитваш някакви колебания? Нещо, което би желал да обсъдим. Винаги съм готова, сине. Знаеш го.

— Да, знам — увери я той и кимна бавно.

— Досега не си срещнал жена, достойна да ти бъде съпруга, така ли? — продължи Мелина. — Но доколкото виждам, жените, които избираш, доста си приличат. Да не би нарочно да се обвързваш с неподходящи жени?

Той се усмихна леко и попита:

— О, и с психоанализа ли се занимаваш вече?

— Не е нужно човек да е професионалист, Александър, за да забележи проблема — увери го тя. — В един момент твърдиш, че няма да се ожениш, ако не откриеш жена като мен. После сякаш забравяш и се захващаш с жени, които по нищо не ми приличат. Това ми подсказва, че избягваш да се обвържеш — сериозно да се обвържеш. Затова именно избираш жени, в които със сигурност няма да се влюбиш.

Той се усмихна.

— Тревожиш се прекалено много.

— Тревожа се, защото те обичам — настоя тя. — Баща ти и аз желаем едно: да си щастлив.

— И за да съм щастлив, трябва да съм женен и да имам деца — обобщи той.

— Това много ще ни зарадва — отвърна простичко тя.

— Ти щастлива ли беше, когато Дамян почина? Щастлива ли беше да пометнеш толкова пъти? — разпали се той, но забеляза изражението й и продължи по-кротко: — Извинявай, мамо. Не исках…

Мелина поклати глава.

— Всичко е наред — увери го тя. — След време болката става по-поносима.

— Преодолява ли се въобще някога? — попита той. — Изчезва ли напълно?

— Човек се научава да живее с нея, да я приема. Болката никога не изчезва. — Мелина го погледна. — Какво те мъчи, Александър? Страх те е да се привържеш към някого, за да не го загубиш ли?