— Не чу и думичка от приказките ми, нали, liebchen? — попита Мариан с лек укор.

— Не — призна той. — Съжалявам. В момента мисля за друго.

Тя се усмихна.

— Аз съм дъщеря на банкер. Свикнала съм с подобно поведение. Исках само да ти кажа колко много ми харесва гривната.

— О… Радвам се — отвърна той равнодушно.

Тя стана от леглото и отиде до прозореца. Долу камериерът на Александър подреждаше куфарите в багажника на колата.

— Най-много ми допада — подхвана бавно, извръщайки се с лице към него, — че щом я погледна, се сещам за теб.

Александър не каза нищо. Продължаваше да мисли за срещата с баща си.

— Ще ми липсваш — заяви Мариан.

— Какво? — попита той разсеяно. — Извинявай…

Замълча за миг, преди да го попита:

— Александър, защо винаги ме изоставяш, след като се любим? Всяка вечер заспивам в обятията ти, но когато се събудя, теб те няма.

Александър сви рамене.

— Твърде неспокойно спя. Не искам да те притеснявам.

— Безсъние ли те гони? — попита тя. — Явно е често оплакване при бизнесмените. И татко прекарва доста безсънни нощи.

Той бръкна в джоба и извади ключовете за вилата.

— Кога трябва да се върнеш в университета?

Сърцето й подскочи.

— След две седмици. Защо?

Подаде й ключовете.

— Наел съм вилата за целия сезон. Остани тук колкото желаеш.

— О, не. Не мога…

— Разбира се, че можеш. Стой тук и се забавлявай — подкани я той с усмивка. Надраска адрес на гърба на своя визитка и й го подаде. — Остави ключовете при този господин, когато тръгнеш. Става ли?

Тя кимна мълчаливо. Беше се надявала да я покани да го последва в Ню Йорк.

Камериерът се появи на прага:

— Колата е готова, сър.

Александър кимна. Облече си палтото, целуна Мариан леко по челото и тръгна, без да погледне назад. Не видя сълзите в очите й. Тя се разрида едва след като чу входната врата да се затръшва.

Погледна нагоре само веднъж, преди да се качи в колата. Тя стоеше на прозореца и му махаше. Толкова по-добре, че се наложи да съкрати ваканцията, помисли си той, докато колата потегляше. Мариан се държеше като влюбена ученичка. Най-добре бе да се разделят сега, преди положението да се изплъзне от контрол. Нямаше как да знае, че нещата не бяха под контрол от нощта, когато я доведе във вилата.

Мариан бе влюбена в него.

Лос Анжелис

Мередит се срещна с Том Райън — покровителят на Ник и вероятно един от най-преуспелите филмови режисьори за всички времена — на снимачната площадка, където Ник работеше върху последния си филм. Райън се оказа по-висок, отколкото Мередит предполагаше, строен, с атлетично телосложение, с набраздено от бръчки мъжествено лице и гъста руса коса, сресана назад. Около тази холивудска легенда, твърде рядко появяваща се на публични места, витаеше меланхолия — някаква дълбока тъга, която Мередит долови само след няколко минути, прекарани с него.

— Изглежда така отчужден, сякаш живее в друг свят — сподели тя същата вечер с Ник в леглото. — Обгръща го празнина. Имах чувството, че я усещам.

Ник гледаше към тавана.

— През главата на този човек са минали много неща, бейби — отвърна той тихо.

Мередит се надигна на лакът.

— Ник, какво точно се е случило? Искам да кажа — как са починали съпругата му и детето?

— Не знам всички подробности — отвърна Ник и се извърна с лице към нея. — Всъщност никой не ги знае, освен самия Том, а той не е склонен да си развързва езика.

— Никога на никого ли не е казвал?

— Не, доколкото ми е известно.

— Но толкова много се е писало за това! Тази история впечатлява кинофеновете от десетилетия. А и продължава…

— Да, знам — съгласи се Ник и кимна. — Но Том никога не я е обсъждал с когото и да било и най-малко с медиите. Много горчивина е натрупал в себе си, но не се е примирил с нея.

— Дори с теб ли не е говорил?

— Вече ти казах: не обича да обсъжда темата, а и аз никога не съм го питал — отвърна Ник и я погали по ръката. — Ако изпита потребност да сподели, ще го стори. Единствено съм чувал да споменава, че се случило някакво нещастие, при което момчето умряло. Били на снимачен терен — по онова време не е било честа практика, но филмът бил суперпродукция и имало разни изключения от правилата. Елизабет не могла да се примири със смъртта на сина си. Направо се сринала. Май получила удар или нещо такова.

— И след всичките тези години Том продължава да мълчи, така ли? — попита Мередит, видимо заинтригувана.

— И не го виня. След като си бил в ада, едва ли ще пращиш от желание да се връщаш към неприятните спомени — заключи той мрачно.

— Ако някой все пак успее да го разприказва…

Той седна.

— Слушай. Досещам се какво си намислила, но чуй: нищо няма да излезе. Няма да си отвори устата пред теб, нито пред друг. И най-малко пред човек от медиите. Мълчал е толкова много години. Защо да проговаря сега?

— Ако ти го помолиш… — подхвана тя.

— Не. Не ме търси! — сряза я Ник решително и видимо раздразнен. — И друг път е ставало дума, Мередит. Този човек ми е като баща. Според мен има пълното право да остави съпругата си и сина си да почиват в мир. Щом го желае. Има право сам да понася болката си, ако така е решил.

— Носи се мълва, че Том Райън залязва — не се предаваше Мередит. — Ако историята се разкрие сега, има шанс да възроди кариерата си.

— Не дава и пет пари дали кариерата му ще се възроди или не — рече Ник. — След трагедията не го е грижа почти за нищо.

— Ти не искаш да правя този материал, нали? — отбеляза тя суховато. — Със или без твоята помощ.

— Ще те излъжа, ако кажа, че искам — призна Ник. — Много държа на Том. Не ми допада идеята да го експлоатирам, особено пък ако ти си в дъното на нещата.

— Да го експлоатирам? — смая се Мередит.

— Точно така. Очевидно му е неприятно историята да стане достояние на широката публика, иначе щеше да я разкаже отдавна. И определено не би го направил, за да спаси кариерата си. — Помълча за момент. — Е, как се нарича това: експлоатация или не?

— Никога не съм поглеждала от този ъгъл…

— Мислиш само за рейтинга на телевизията, нали?

— Да, но…

— Ексклузивен репортаж ще означава голям тласък за кариерата ти, а? — Погледна я. — Не те виня за амбициите ти, бейби. И аз съм такъв, Господ ми е свидетел, но не и за сметка на друг човек. От трагедията насам Том умира бавно. Сигурно ще му се отрази пагубно, ако историята излезе отново на преден план.

— Значи е истина? — попита Мередит.

— Кое?

— Чух, че вече имал проблеми с пиенето. Заседявал се из местните барове и обикновено здравата се напивал. Дори не успявал да се прибере сам с колата.

— Не знам такова нещо — отвърна Ник лаконично. — Лично аз никога не съм го виждал пиян. Държа на мнението си: не искам никой да го кара да преживява отново случилото се.

Стана от леглото и си облече халата.

— Къде отиваш?

Мередит запали лампата на нощното шкафче.

— Трудно ми е да заспя. Слизам долу. Ще поогледам сценария. Трябва да обмисля някои неща преди снимките утре.

Обърна се и излезе от стаята.

Сутрешният въздух беше студен. На фона на червеникавозлатистия изгрев, обагрил източния небосклон, прелетяха ято гларуси. На запад малка лодка с ярки платна, опънати от вятъра, се носеше към сушата. Двама души — боси, по къси панталони — тичаха по пясъка на плажа. Мередит се усмихна уморено и се загърна по-плътно с жилетката си. Поне не е единственият идиот в това неприветливо време, помисли си тя.

Не спа добре. Думите на Ник непрекъснато се въртяха из главата й. Категорично отказваше дори да помоли от нейно име Том Райън за интервю. От друга страна, самата тя не знаеше дали наистина иска да го направи. От кратката й среща с Том у нея остана тягостно впечатление за човек с дълготрайна, дълбока, неописуема тъга в душата. Същевременно обаче журналистката у нея копнееше да направи репортажа, да узнае какво крие той от света през последните двадесет и шест години. Именно това бе причината да негодува срещу Ник, който се изпречваше на пътя й.