— Виждал съм ви там горе — сподели той на френски и посочи с ръка към пистите. — Добре карате ски.

— Вие също — отвърна тя с мек глас. Френският й бе добър, но със силен немски акцент. — И аз ви наблюдавах там, на Ханенкам.

— Ханенкам? — попита Александър, който слабо владееше немски.

Тя се усмихна.

— Стръмната писта за слалом — обясни тя. — Карате като професионалист. Често ли тренирате?

— Не толкова често, колкото бих желал — призна той, докато вървяха по уличките на селцето, гъмжащи от хора.

— От Гщаад ли сте?

Тя поклати глава.

— Не, но може и така да се приеме, като се има предвид колко време прекарвам тук — засмя се тя. — Всъщност съм от Цюрих. Баща ми е служител в банка. Преместиха го в Нюшател, когато бях на осем, и именно там израснах. Сега уча в университета в Женева.

Той задържа вратата и я пропусна на влизане в ханчето.

— Често идвате в Гщаад, така ли? — попита той, докато си проправяха път в препълненото заведение.

— Карам ски при всяка възможност — отвърна тя.

Беше по-млада, отколкото му се искаше, даде си сметка Александър, слушайки я как говори с неподправен ентусиазъм за студентството си, но същевременно беше и жена. Жена, която той желаеше и възнамеряваше да притежава.

По време на обяда разговаряха — предимно за ски. Мариан имаше огромен апетит, забеляза той развеселен, докато я наблюдаваше как поглъща обяда си.

— Винаги ям прекалено много и бързо, когато съм нервна — призна тя и напъха и последната хапка в устата си. — Отвратителен навик, но ми е трудно да се преборя.

— А защо си нервна?

— Не съм сигурна — призна тя и избърса ъгълчетата на устата си със салфетката, — но вероятно защото твърде много те харесвам. Никога досега не съм се запознавала с човек като теб и много ми се иска да ме харесаш.

Черните й очи сияеха.

Пресегна се през масата и взе ръката й.

— Няма от какво да се притесняваш — увери я той. — Много те харесвам, Мариан.

Без никакви затруднения я убеди да дойде при него същата вечер. Мислеше за това, докато пътуваха с колата към великолепната вила с изглед към селцето на хълма. Не се бе съмнявал, че двамата ще се озоват в леглото. Знаеше го от момента, когато я зърна на склона.

С пристигането Александър веднага накладе огън в камината и изстуди бутилка вино. Мариан обходи вилата, възхищаваше се на великолепието й като дете по Коледа.

— Толкова е красиво! — възкликна тя, а очите й блестяха, когато се извърна към него. — Твоя ли е?

— За съжаление не — отвърна той и извади две чаши от шкафа. — Доста е хубава, нали?

— Хубава? — Мариан се засмя от сърце. — Та тя е като малък замък.

— Тогава е подходящо, че те доведох тук — отбеляза той. Настани се пред камината и й направи знак да дойде при него. — В края на краищата замъкът е единственото подобаващо място за една принцеса.

Тя се изчерви.

— Толкова си добър.

— Добър? — повтори той. — Не, Мариан, добротата няма нищо общо. — Взе я в прегръдките си. — Не знам дали съзнаваш колко красива и желана жена си. Тази вечер възнамерявам да ти го покажа.

Целуна я жадно.

— О, да, Александър — прошепна тя, а пръстите й се забиха в раменете му. — Да… Обичай ме… моля те, обичай ме.

Той я държеше в прегръдките си, целуваше я, милваше косата й, галеше тялото й през дрехите. Долови нейната плахост, колебанието й да му се отдаде. Знаеше, че няма да е лесно да я съблазни. Едва ли имаше богат опит с мъжете. Но виното щеше да премахне задръжките й, помисли си той уверено. Пусна я рязко и посегна към бутилката. Отвори я, наля й чаша и настоя да я изпие до дъно.

— Ще ти помогне да се отпуснеш.

— Ще се справя — увери го тя. — Няма нужда…

— Изпий го, Мариан — нареди той. — Искам те напълно спокойна. Искам да се насладиш на онова, което ще се случи тази вечер.

Тя кимна бавно. Повече от всичко на света искаше да му достави удоволствие. Изпи виното и му позволи да й налее втора чаша. Усети как блажената топлина се разлива из тялото й. Седяха до огъня и дълго разговаряха, докато изпиха цялата бутилка. После той отново я взе в обятията си. Целуна я, а устните му се придвижваха бавно по шията, докато я спускаше да легне върху пода. Плъзна ръка под пуловера и пръстите му стиснаха нежно едно от зърната й.

— Желая те, Мариан — прошепна той дрезгаво. — Искам да те любя.

— Да… — простена тя.

Вдигна пуловера нагоре и сведе глава към гърдите й. Заигра се с тях, а тя потреперваше от допира му.

— Отпусни се — прошепна той. — Отпусни се и се наслади на онова, което ще ти направя. — Започна да смуче зърната й и дръпна надолу ципа на вълнените й панталони, за да ги свали. Пръстите му напипаха влагата между краката й, а тя все повече се отпускаше от ласките му. — Скоро, Мариан — прошепна той, разкопча колана си и дръпна ципа на панталоните. Съблече се и се върна при нея. Притисна я силно. — Чувстваш ли колко много те желая? — промълви той. — Усети го, Мариан…

— О, да — възкликна тя, когато проникна в нея.

Дишаше учестено и я обладаваше все по-настойчиво и по-настойчиво, с онази сила, която самият той не разбираше напълно. Оргазмът му настъпи бързо, ненадейно, преди да я задоволи, но се смъкна от нея изтощен.

Дълго лежа, загледан в тавана. Накрая се обърна и наруши мълчанието.

— Ела. Да се качим в спалнята — предложи той. — Ще се любим отново и отново, докато и двамата бъдем задоволени.

Мариан не остана разочарована. Тази нощ Александър я люби няколко пъти под пухените юргани. Макар да бе лягала и с други мъже, никога не бе стигала до оргазъм. Александър — с ръце и устни, както и с великолепното си тяло — й даде възможност да изпита калейдоскоп от изключителни усещания, каквито не си бе представяла, че съществуват.

По-късно Мариан лежеше до него в тъмнината и си мислеше за случилото се помежду им. Чувстваше се изпълнена с такава радост, че чак не й се вярваше. Това е само началото за нас, реши тя. Той представляваше всичко, което тя желаеше от един мъж. Най-накрая се унесе в сън — щастлив сън за бъдещето си с Александър.

Когато сутринта се събуди, него го нямаше.

Александър седеше долу, където прекара по-голямата част от нощта. Отпуснат в кресло, той се взираше в жаравата на гаснещия огън в огромната каменна камина и се опитваше да осмисли постъпката си. Съзнаваше, че е грешка. Мариан притежаваше зряло, съблазнително тяло на жена, но всъщност все още си беше дете. Дете, по дяволите! Прокара раздразнено ръка през косата си. Въобще не биваше да я води тук, но не успя да се въздържи. Трябваше да я има.

Трябваше да я има. Не устоя на изкушението. Все същата стара история. Някои жени му въздействаха по този начин, но не разбираше защо. Забелязваше ги, пожелаваше ги и само това имаше значение за него. Но винаги след като се задоволяваше, изпитваше чувството, че се е озовал в леглото с друг мъж или момче — с някого, с когото не беше редно да бъде. Изпита физическо неразположение, сякаш ще повърне. Защо продължавам да го правя, запита се той, когато знам как ще се чувствам после?

И защо, като го знаеше, най-вероятно отново щеше да отведе Мариан в леглото?

— Толкова скоро ли ще се връщаш в Ню Йорк? — попита Мариан. Облечена в прозрачен розов пеньоар, седеше по турски върху леглото с леко свъсени вежди и го наблюдаваше как се облича. — Мислех, че ще останеш още поне седмица…

— Нямам възможност. — В тона на Александър определено се долавяше напрежение. Стоеше пред огледалото и оправяше възела на вратовръзката. — Става въпрос за работа и съм нужен там.

— Разбирам. — Заигра се с изящната златна гривна, която Александър й бе подарил. — Толкова е красива — промълви тя тихо. — Винаги ще я пазя.

Александър обаче не я слушаше. Мислеше за телеграмата от Джордж, получена сутринта. Баща му пристигаше в Ню Йорк и очакваше да се видят там. Въпреки неочакваната новина Александър бе настроен оптимистично. Ами ако е премислил предложението му да премести централата на корпорацията? Може най-после да прояви готовност да се вслуша в здравия разум.