Седнала на задната седалка в таксито, Мариан се отпусна и пое дълбоко въздух. Погледна през прозореца — колата вървеше по моста Куинсбъри. Виждаше как великолепните манхатънски сгради проблясват от сутрешното слънце на фона на ясното небе. Сякаш съм попаднала в друг свят, помисли си Мариан въодушевена. Точно такова място Александър би нарекъл свой дом. Съвсем не приличаше на познатите й градове. Беше по-голям от Цюрих или Базел — най-големите швейцарски градове. Припомни си — беше го прочела много отдавна, — че Ню Йорк е най-големият град в света. Не знаеше дали е истина, но сега, като го гледаше, беше склонна да повярва.

— Пристигнахме, госпожице — обяви шофьорът и спря пред Олимпик тауър.

Мариан кимна.

— Благодаря! — промълви тя и за всеки случай свери адреса с този на визитката.

Плати, добави щедър бакшиш и изчака мъжът да извади куфарите от багажника и да ги остави при портиера.

Взе асансьора и се качи до етажа, зает от офисите на „Киракис корпорейшън“. Още със слизането от асансьора най-напред й се наби в очи бюрото на момичето в приемната: полукръгла мебел с модерен дизайн от полиран махагон. Момичето — елегантно облечена блондинка, почти връстница на Мариан — обслужваше постоянно звънящия сложен телефонен апарат. На стената висеше огромна карта на света, покрита с плексиглас. Под логото на корпорацията, разположено в средата, със сребърни печатни букви бе изписано: ЦЕНТРАЛА НА КИРАКИС КОРПОРЕЙШЪН В СЕВЕРНА АМЕРИКА. Между две позвънявания момичето насочи Мариан към кабинета на Александър. Намери го без никакво затруднение, но секретарката му отказа да я пусне да влезе, без да се представи.

— Аз съм Мариан Хауптман. Идвам от Женева — със запъване обясни на английски. Какво глупаво момиче! Не съзнава ли, че пред нея стои бъдещата госпожа Киракис? — Тук ли е, или не?

— Тук е, но… — започна секретарката.

Мариан се усмихна облекчено.

— Не ме въвеждайте. Искам да го изненадам.

Преди секретарката да успее да я спре, Мариан нахлу в кабинета. Александър говореше по телефона, но приключи бързо и скочи на крака. Въобще не изглеждаше доволен, че я вижда.

— Стейси, наредих никой да не ме безпокои при никакви обстоятелства! — изсумтя той срещу разстроената секретарка.

— Опитах се да я спра, господин Киракис — отвърна жената безпомощно.

Той изгледа Мариан недоволно.

— Какво правиш тук?

— Liebchen, помислих, че ще се радваш да ме видиш. — Поведението му я озадачаваше. — Дойдох чак от Женева, за да те изненадам.

Той се вторачи за миг в нея и подхвърли на секретарката:

— Остави ни насаме, Стейси.

Тя кимна, излезе и затвори вратата след себе си. Александър се обърна отново към Мариан.

— Останах с впечатлението, че след като напуснеш Гщаад, ще се върнеш в университета — обяви той с ледени нотки.

— Така възнамерявах, но понеже не ми се обади… Много ми липсваше и трябваше да дойда…

— Доста глупаво си постъпила — отсече Александър.

Тя не разбираше странното му държание.

— Мислех, че ще се зарадваш да ме видиш, че очакваш да пристигна…

— От къде, по дяволите, ти хрумна подобна идея?

— В Гщаад… Бяхме така щастливи… — Всеки момент щеше да се разплаче. — Усещах, че ме обичаш. Убедена бях, че когато се оженим…

— Да се оженим? — Александър беше смаян. — Никога не съм ти правил предложение за женитба.

— Разбира се, че не си изрекъл думите, но смятах… — подхвана тя нервно.

Той заобиколи бюрото и я хвана за раменете.

— Това са твои догадки, Мариан. Ако желая да се оженя за някоя жена, аз ще й направи предложението. Не си ли съгласна?

Сълзите й вече се лееха на воля.

— Но в Гщаад…

— В Гщаад прекарахме чудесно. Това бе всичко, Мариан. Приятно беше и за двама ни — уточни той, снишавайки глас. Дожаля му за нея. — Съжалявам, ако някои мои думи са били причина да останеш с погрешно впечатление.

— Съжаляваш?! — Тя се отдръпна, лицето й бе зачервено и изкривено от плач. — Била съм такава глупачка! Била съм сляпа глупачка! Наистина си помислих, че ме обичаш, а ти просто си искал да ме отведеш в леглото си!

— Ние почти не се познаваме — отбеляза той тихо. — Как да се влюбим един в друг?

— Но аз се влюбих! Влюбих се! — извика тя. — Разделих се с всичко скъпо — баща ми, образованието ми, всичко. Да дойда тук, за да съм с теб. Превърнах те в най-важното нещо в живота си, а разбирам, че за теб не представлявам нищо! Добре, Александър, ще се оттегля възможно най-бързо от живота ти!

— Ако те обичах… — подхвана Александър кротко. — Не ти ли се стори странно, че нито веднъж не те потърсих? Минаха повече от два месеца, Мариан. Ако аз бях влюбен, не бих издържал на толкова дълга раздяла, без поне да ти се обадя по телефона.

Тя само кимна.

— Постъпих глупаво… — промълви тя пресипнало.

— Какво ще правиш сега? — попита той, защото продължаваше да се съмнява дали всъщност го е разбрала.

Не беше я подвел. Убеждението й, че е влюбен в нея, беше чиста проба плод на въображението й.

Тя избърса сълзите от очите си.

— Не те засяга — отвърна тя суховато.

— Нужни ли са ти пари да се върнеш в Женева? Ще ти помогна по всякакъв начин…

— Не! — възрази тя. — Достатъчно е, че допуснах да се възползваш от мен. Оставих се глупаво да повярвам, че ще поискаш да стана твоя жена. Това ми стига. Няма да приема парите ти. В момента се чувствам твърде евтина и омърсена Александър. Ако взема парите ти, ще ме преследва чувството, че съм обикновена проститутка! — Погледна го. В очите й имаше болка. — Ще те оставя, щом това е твоето желание. Ще се върна в Швейцария. Обещавам да не те безпокоя повече.

Избяга от кабинета, преди Александър да успее да я спре.

Лос Анжелис

Мередит обикновено се наслаждаваше на пътуването с кола до Малибу и никога не се отегчаваше от чудната гледка по южното калифорнийско крайбрежие, но днес дори не я забелязваше. Мислеше за последната си среща с Том Райън и се питаше дали Ник не е прав в предположенията си. Дали наистина не стигна прекалено далеч в стремежа си да направи репортажа? През последните няколко седмици забеляза обезпокоителна промяна в поведението на Райън — стана по-замислен и затворен, на моменти дори необщителен. Когато беше при него, той пиеше прекалено много и тя често съкращаваше посещенията, защото не му бе възможно да общува. Сподели с Ник, че от време на време се замисля дали да не се откаже от проекта.

Погледна дебелите албуми с изрезки на седалката до себе си. Райън й предложи да използва албумите, които Елизабет бе попълвала приживе — снимки, вестникарски изрезки и отзиви за изпълненията й. За тези отзиви Райън сподели, че често ги е подценявал, защото единствено важни за него били касовите приходи от филмите и театрите. Мередит се питаше дали след смъртта на жена си Том някога е добавил нещо към тези албуми. Едва ли. Имаше чувството, че дори не е събрал сили да ги прегледа отново. Та той дори не ги отвори, когато й ги подаваше!

Ник снимаше в Мексико, затова Мередит щеше да разполага с цялата вечер — предостатъчно време детайлно да огледа всяка снимка, всяка изрезка. Стигна до къщата на брега. Тогава се сети, че това е свободната вечер на икономката. Взе си душ, направи си лека вечеря от бъркани яйца и препечен хляб и се настани в леглото с албумите. В първия попадна на снимки на Елизабет като млада, току-що пристигнала в Холивуд от Тексас, жадна да осъществи мечтите си. Изглеждаше така уязвима на тези снимки! Мередит се опита да си представи как ли се е чувствала. Съмнявала ли се е в успеха си? Минавало ли й е през ума да се откаже? Изпитвала ли е отчаяние или разочарование?

— Какво си преживяла по онова време, Елизабет? — попита Мередит на глас. — Усещала ли си страх, че си допуснала грешка? Помисли ли да си прибереш багажа и да се върнеш в Тексас?

Попадна на студийна снимка на Елизабет от първата й голяма роля. Наистина се долавяше някаква магия: дори фотографиите излъчваха нещо специално. Нищо чудно, че е станала звезда, помисли си Мередит, изучавайки внимателно снимката.