— Никой няма да гледа такъв боклук — отсече Александър и стана. — Исках да видя филм за плановете на „Киракис корпорейшън“, за бъдещето, за новите хоризонти, които ще покоряваме, а получих урок по история.

— Но господин Киракис… — започна Робъртс.

— Трябва да призная, че съм доста разочарован — продължи Александър.

— Разочарован ли? Знаете ли колко се трудихме над това?

— Очевидно не е било достатъчно — сряза го Александър. В тона му ясно се долавяше недоволство. — Това няма да впечатли широката публика. Дори няма да привлече вниманието й. — Обърна се към Джордж. — Виж какво ще изровиш от минали рекламни кампании. — Посочи с ръка към екрана. — Това, което току-що видях, не желая да бъде излъчвано никога!

— Ще са нужни месеци, за да организираме нова рекламна кампания — обади се Робъртс.

— Не ме интересува колко време е необходимо! — отвърна троснато Александър. — И когато се захванете да работите по новата кампания, добре е да помните, че не искам да се казва на широката публика какво прави корпорацията, а да й се покаже! Искам да видят усилията ни в неразвитите страни, какво сме предприели, за да се реши енергийният проблем, да се видят построените от нас жилищни комплекси в редица страни по света. — Направи пауза. Черните му очи продължаваха да проблясват гневно. — Не желая приказки, господа, а действие. Нека не занимаваме хората с онова, което е още върху чертожните ни дъски, а с онова, което сме постигнали. Искам действие.

— Но, сър, изразходвахме доста време и пари за този филм…

Александър се усмихна ледено.

— Доста неразумно е, Робъртс, да ми напомняш за загубите на човешка енергия и пари. Съветвам те ти и хората ти да започнете да разработвате нова кампания веднага!

Робъртс се поколеба само миг, после кимна.

— Да, сър.

Джери Робъртс и екипа му наблюдаваха мълчаливо как Александър и Джордж напускат прожекционната зала. Всички знаеха за бедите, сполетели корпорацията през последната година, както и че Александър Киракис е под голям стрес. Бяха наясно, че председателят на борда на директорите е енергичен и амбициозен; перфекционист, за когото е трудно да се работи, но никой никога не го бе виждал чак такъв. Когато излизаше от залата, имаше вид на човек, който ще експлодира всеки момент.

— Искам да говоря с теб… В кабинета ми — подметна Александър тихо, докато отиваха към асансьорите.

— Кога?

— Веднага — отвърна Александър. — Намерих разрешение за кризата в югоизточна Азия.

Джордж не успя да скрие изненадата си. Готвеше се да зададе въпрос, но се отказа.

Александър не отвори уста, докато не стигнаха до кабинета.

— Не ме свързвай с никого, Стейси — нареди той на секретарката, влезе и затвори вратата след Джордж. Когато седна зад бюрото, Джордж забеляза, че Александър се усмихва. — Мислех си: „Хамънд — Транскон“, „Баркли — Хауард“, „Патерсън холдинг лимитид“ и „Лоун стар ойл“ вече изразиха интерес да участват. Направиха го почти в деня, когато започнахме сондажите. — Замълча за момент. — Ще дам на всеки от тях по двадесет и пет процента от дяловете.

— Какво? — Джордж го погледна смаяно. Съмняваше се дали е чул правилно. — И на четирите компании? Ако дадеш на всяка по двадесет и пет процента, значи им даваш всичко…

— Не съвсем — уточни Александър. — Възнамерявам да им направя идентични оферти — че съм готов да отпусна двадесет и пет процента. Но ще поискам да не споменават пред никого за споразумението ни. В замяна всеки ще ми предостави по петнадесет процента от бъдещите приходи от нефтопроизводството.

— Така никой няма да знае, че и останалите са замесени — досети се Джордж.

— Точно така.

— Възвръща ни се първоначалното вложение, плюс солиден процент от приходите им, ако съоръженията не бъдат национализирани — довърши Джордж и запали цигара.

Александър кимна.

Джордж се замисли за миг, преди да обяви: — С други думи, запазваш си всички привилегии без никакви рискове.

Александър се наведе напред и събра длани на бюрото пред себе си.

— Можеш ли да измислиш по-добър начин да се спася — както Кафир се изрази съвсем точно? — попита той, видимо доволен от себе си.

Джордж поклати глава.

— Не, и не мисля, че някой друг би могъл — призна той. — Но има един проблем, разбира се. Ако се разчуе от нашите редици, както се е случвало?

— Обмислих и тази вероятност — увери го Александър. — Затова реших да знаем само ние двамата. Парите трябва да се внесат по банкова сметка в Швейцария.

Джордж изглеждаше впечатлен.

— Май си преценил всичко.

— Да. — Александър взе телеграма от бюрото и я подаде на Джордж. — Консорциумът се вълнува за нашата стабилност — обясни той мрачно. — Заплашват, че ще искат да върнем заемите предварително.

В клиниката в Лозана доктор Анри Гудрон излезе от кабинета си и изкачи стълбището, за да отиде до стаята на Елизабет Райън. Тя изглеждаше както винаги: седеше до прозореца и се взираше невиждащо в пространството. Медицинска сестра решеше лъскавата й тъмна коса. Елизабет бе вече наистина сама. Но тя е сама от онази ужасна нощ преди толкова много години, помисли си той.

Ню Йорк

През следващите няколко седмици Мередит продължи разследването си в друга посока. Започна да се връща към миналото на Александър, към живота на Константин и Мелина Киракис. Извади пълните със спомени и снимки стари семейни албуми, които донесоха от Гърция. Водеше дълги телефонни разговори с Хелена и задаваше дискретни въпроси, без да обяснява причините за любопитството си. Съзнателно избягваше всякакво споменаване на Йоанина, защото знаеше, че това мигом ще събуди подозрителността на гъркинята. Научи доста неща. В хода на разследването се сблъска с един объркващ факт: имаше десетки снимки на Дамян Киракис — буквално десетки бебешки снимки, а на Александър нямаше нито една. За, Мередит бе странно, че най-ранните снимки на Александър са от петгодишната му възраст. Защо, питаше се тя, няма негови бебешки снимки.

Попита Хелена, но тя не успя да й даде смислен отговор; допусна, че са били неволно унищожени.

— Сигурна съм, че не е важно — успокои я гъркинята.

Но Мередит не смяташе така.

— Няма логика! В семейните албуми от ноември 1948 до септември 1953 има купища снимки, но нито една на Александър. Ако са били унищожени, нямаше ли да стане същото и с всички други от този период?

— Защо не попитате Алекси за това — предложи Хелена в желанието си да помогне.

— Права си — съгласи се Мередит. — Май правя от мухата слон.

— Защо толкова ви интересуват старите снимки? — попита Хелена колебливо.

— Естествено любопитство — излъга Мередит. — Смятаме да имаме деца. Ще ми се да видя как е изглеждал Александър като малък.

— О, беше съвсем нормално малко дете — увери я Хеи се засмя. — Умно и винаги готово за пакости.

Разговорът беше приятен, но не й даде кой знае колко информация. Колкото повече се замисляше, толкова повече растеше увереността й, че между смъртта на детето на Елизабет Райън и злополуката на Александър в Йоанина има някаква връзка. Всичко пасваше: момчето на семейство Райън е било на четири години, Александър също. И двете злополуки бяха станали в Йоанина и тя бе готова да се обзаложи, че е било по едно и също време. Предполагаше се, че малкият Дейвид Райън е умрял в изоставения кладенец — Александър имаше кошмари, че е погребан жив. Жената от сънищата му е облечена като древна гъркиня, така й бе казал, а по време на злополуката Елизабет Райън бе снимала библейска сцена. Хелена каза, че Мелина Киракис описала нараняването на Александър като „травмиращо“, но не бе споменала повече подробности. Да падне в кладенец за четиригодишно дете е травмиращо; достатъчно травмиращо, че да го лиши от паметта му. Но как е успял Александър да оцелее? А самата Елизабет Райън? Мъртва ли беше, или жива и вероятно скрита някъде на континента? Подозренията на Мередит се пробудиха от момента, когато за пръв път забеляза силната прилика между Александър и Елизабет; прекалено голяма прилика, за да е случайна.