Той се усмихна.
— Гневът ти би трябвало да ме стимулира — отбеляза той непринудено. — Все пак гневът е за предпочитане пред безразличието. Поне изпитваш някакво чувство към мен, макар не онова, което бих искал.
— Доставя ли ти удоволствие да ми се присмиваш?
Внезапно лицето му застина в сериозно изражение.
— Не — отвърна той честно. — Цялата тази история въобще не ми харесва. Никак не съм доволен, че не желаеш да се виждаш и да говориш с мен. Както и че не ми даваш възможност да ти обясня за проклетата снимка!
— Не ми дължиш никакви обяснения — рече тя хладно.
— Всички онези неща, които си казахме онази вечер на летището… Вече нищо ли не значат за теб?
— Значеха прекалено много. Но очевидно не и за теб.
Той пристъпи напред и плъзна длани по раменете й.
— Отидох в Рим, за да се срещна с Манети. Запознах се с дъщеря му на един обяд. — Говореше тихо. — Поканих и двамата на вечеря. Карло имаше ангажименти, но дъщеря му прие. Нямаше как да се измъкна, без да я обидя.
— Не изглеждаш особено нещастен на снимката.
— Дона Манети е много млада и неопитна — продължи той. — Прилича на оранжерийно цвете. Увлече се като ученичка по мен…
— Не прилича много на ученичка — изсмя се Мередит пресилено.
— Остави ме да довърша. Естествено, пихме вино на вечерята, но тя попрекали. Когато ни заснеха, бе доста отнесена. Опитвах се да я убедя, че трябва да я изпратя.
— До чия къща? — попита Мередит саркастично.
— Не съм спал с нея, Мередит.
— Няма значение дали си го сторил, или не.
Съзнателно избягваше погледа му — не желаеше той да види болката в очите й.
— Нима?
Тя не отвърна.
— Погледни ме, Мередит — настоя той. — Погледни ме ми кажи, че наистина няма значение, че не те интересува. Кажи ми, че породилото се помежду ни преди това не означава нищо за теб.
Тя вдигна глава.
— Добре — гневно подхвана тя. — Има значение! Искам да ме обичаш, както аз те обичам!
Очите й се впиха в неговите — двамата стояха втренчени един в друг. Той се наведе и нежно я целуна. Мередит се отдръпна и го погледна отново.
— Бях толкова сигурна, че те познавам.
— Познаваш ме по-добре от всеки друг — увери я той и отново започна да я целува.
— Чувствам се като молец, прелетял прекалено близо до пламъка на свещ — промълви тя.
Усмивката му беше тъжна.
— Въпросът е кой от двама ни е молецът и кой — пламъкът.
— Не искам да се опаря отново.
— Дай ми шанс, Мередит. Дай шанс на двама ни — настояваше той. — Ще се получи. Ние сме родени един за друг.
— И аз някога мислех така.
— Имам къща наблизо — неочаквано смени темата той. — Възнамерявах да остана до края на седмицата. Ела с мен. Дай ми възможност да ти докажа, че любовта ми към теб е истинска.
— Не мога… Чакат ме задачи… свързани с предаването…
— И аз имам задачи — увери я той, — но първата ни задача е да бъдем заедно.
— Опитай се да обясниш това на продуцента ми — въздъхна тя уморено.
Александър се замисли за миг.
— Обади му се, когато пристигнем — предложи той. — Кажи му, че съм разрешил да заснемеш интервюто в Саутхамптън, защото ще бъда там през седмицата. Да изпрати операторски екип в четвъртък или петък. Така ще прекараме насаме няколко дни.
— Не знам…
Погледна я право в очите.
— Обичам те, Мередит. Не желая да те загубя.
— Нямам други дрехи, нито…
— В селото има магазини.
Тя се поколеба за миг.
— Ти май имаш отговор за всичко, а?
— За всичко — обяви той и взе ръцете й в своите, — освен за единственото, най-важното за мен.
Къщата на Александър в Саутхамптън, разположена насред десет акра внимателно поддържани морави с изглед към Атлантическия океан, се оказа елегантна постройка с петнадесет спални — всичките с високи тавани и френски прозорци. Ако трябва да се изброяват „подробностите“ — както се изрази той, — редно беше да се отбележат широката тераса, обърната към имението, плувният басейн, сауната, винарската изба, солариумът с овален покрив и салонът за музика. Зад къщата се намираха конюшните за конете му за поло и помещенията за прислугата. Мередит с изненада установи колко много се различава вътрешното обзавеждане тук от изчистения модерен интериор в апартамента му в Олимпик тауър. Мраморните камини във всекидневната, библиотеката и главната спалня, украсените с витражи прозорци, дърворезбата по стълбището и декоративните греди в някои от помещенията напомняха за друга епоха. В пълна хармония с тях бяха меките удобни столове и дивани, многобройните, добре аранжирани антики и картини от импресионистите по стените. Стенният часовник в библиотеката — поне стогодишен — отмерваше съвсем точно времето.
— Обичам да си представям, че винаги мога да се оттегля тук — отбеляза Александър, докато Мередит се разхождаше из библиотеката и се възхищаваше на антиките и картините. — Бягам тук, ако реша да изчезна от напрежението на Манхатън или просто когато ми се иска да остана сам.
Мередит го погледна и се усмихна.
— Странно, не съм допускала, че си човек, който би си позволил да е откъснат от работата си за дълго — подхвърли тя.
— Обикновено не го правя — увери я той. — Но открих, че дори най-посветените на работата си имат нужда да се оттеглят от време на време, да си подарят малко отдих. Отначало, когато оглавих борда на „Киракис“ — а и преди това, — се опитвах да превърна корпорацията в мой живот. Убеждавах се, че тя е всичко, което искам, от което се нуждая.
— Но се е оказа, че не е така — заключи Мередит.
— Никога не се получава така — отвърна той с уморена усмивка. — Да, корпорацията е изключително важна за мен. Тя ми принадлежи по рождение, наследство е от баща ми. Но сега вече съм наясно, че е невъзможно да бъде същността на целия ми живот, точно както и твоята кариера не може да бъде всичко за теб. — Наля чаша вино и й я поднесе. — Ще ти хареса. От собственото ми лозе е.
— Значи се занимаваш и с винопроизводство? — изненада се за пореден път Мередит.
— Притежавам замък в Южна Франция. В Кот дьо Рон. За жалост напоследък не успявам да оставам там, колкото бих желал. Обикновено отскачах всяка година по време на гроздобера. Доставяше ми удоволствие да работя в лозята.
Мередит се разсмя неволно.
— Извинявай. Просто ми е трудно да си представя как изглеждаш, зает с каквато и да било физическа работа.
— Намирам го за изключително забавно. — Допълни чашата й с вино. — Бях малък, едва четиринадесетгодишен, когато баща ми се сдоби с лозята. Винаги съм имал особена слабост към Франция — наследено е от майка ми, предполагам — и затова с охота оставах там. Мама се ужасяваше, като ме гледаше как работя в лозята, но на мен ми доставяше удоволствие, а татко твърдеше, че така ще натрупам опит. Оказа се прав.
— Вероятно и двамата много ти липсват — предположи Мередит.
Александър кимна.
— Когато ги загубих, започнах да осъзнавам колко е важно да имаш семейство, да си с някого, с когото да споделяш всичко.
Мередит го погледна в очите и неволно потръпна. Дали е от виното, запита се тя, или от начина, по който я гледаше. Усети, че поруменява, но нямаше сили да спре това.
— Всеки има нужда от някого — промълви тя и замълча, преднамерено избягвайки погледа му.
Той забеляза празната й чаша.
— Още вино?
Тя поклати глава.
— Започвам леко да се замайвам. А и става късно…
Александър кимна.
— Прости ми, matia mou. Толкова ми е приятно, че загубих представа за времето. Уморена ли си?
— Малко — призна тя.
Той се усмихна.
— Ела… Ще ти покажа стаята ти.
Ярка слънчева светлина, нахлуваща през огромните прозорци, събуди Мередит на следващото утро. Седна в леглото, протегна се и погледна античния часовник върху тоалетката. Наближаваше пладне. Запита се дали Александър още спи.
