За пръв път се чувстваше на ръба на психически срив.

Неочаквано нещо го докосна леко по главата. Сепна се и извърна глава. Елизабет бе протегнала ръка и нежно докосваше косата му. Гледаше го, но очите й все още бяха пусти, сякаш не го виждаше. Не проговори, но все пак това бе начало. Александър я хвана за ръката.

— Мамо! — прошепна той.

Точно тогава видя сълзата. Протегна ръце и прегърна Елизабет силно.

— Все пак ме чу! — промълви той, едва поемайки си въздух. — Все пак ме позна! Вече знаеш, че съм се върнал.

— В бъдеще — подхвана доктор Гудрон — ще съм ви благодарен, ако съгласувате с мен намеренията си да извеждате Елизабет от стаята й.

Александър крачеше напред-назад из кабинета на психиатъра като животно в клетка.

— Не вярвам на ушите си! — заяви той с равен тон, за да прикрие гнева и раздразнението си. — Не сте чул и думичка от онова, което ви казах!

— Напротив — възрази Гудрон. — Разбирам вълнението ви при този нов развой на събитията. Но аз съм не само лекар, а и реалист. Грижа се за госпожа Райън от тридесет и четири години. Определено я познавам по-добре, отколкото вие някога ще я опознаете.

Александър се обърна с лице към него. Черните му очи искряха.

— Какво точно значи това? — настойчиво попита той.

— Значи, мосю, че ако очаквате чудо, ще бъдете разочарован — отвърна доктор Гудрон. — Засега едва ли е разумно да се говори за пробив.

— Но тя ме позна! Разбра, че съм там!

В тона на Александър се долавяше трескаво напрежение.

— Нека се опитам да ви обясня — предложи доктор Гудрон търпеливо. — Дълги години мадам Райън е изолирана от външния свят. В някои случаи като нейния въобще не сме сигурни колко от действителността стига до болното й съзнание. Възможно е и нищо да не стига. Но е възможно и всичко да достига, ала тя да предпочита да не показва. Не може да се каже със сигурност каквото и да било.

Събра длани, а върху лицето му се изписа замислено изражение.

— Но цветята… Защо те да не са предизвикали… — започна Александър.

— Да, възможно е. — Лекарят замълча. — В психиатрията винаги има възможности.

— Опитвате се да ми кажете, че това е нищо, просто… щастлива случайност? — попита Александър със съмнение.

— Не знам. Но се опитвам да ви кажа, че онова, което се е случило веднъж, не е задължително да се повтори. Не за пръв път пациент като госпожа Райън реагира при изолиран инцидент, а после — никога повече — добави доктор Гудрон тихо.

Александър застана до прозореца и се загледа към езерото, където бе седял с майка си само преди час.

— Странно, но единственият пробив през всичките тези години стана именно когато аз бях с нея — отбеляза той бавно, внимателно подбирайки думите си.

Доктор Гудрон го погледна.

— Проявявате огромно търпение — обясни той. — Изненадан съм, че човек като вас е така заинтересован от жена като госпожа Райън, която на практика ви е непозната.

Александър се усмихна.

— Човек като мен — повтори той кисело. — Колко пъти съм чувал тази фраза…

— Исках да кажа… — подхвана лекарят, леко смутен.

— Няма значение. — Александър махна небрежно с ръка. — Свикнал съм.

— Но моля ви да разберете — доктор Гудрон говореше тихо и премерено, — съзнанието е сложен механизъм. При травма, която намира за непоносима, то се защитава по различни начини: понякога изключва само неприятния спомен, понякога се оттегля напълно и се изключва от външния свят. Не може да се стигне до него, ако е решило да се съпротивлява. В случая с госпожа Райън скъсването е било тотално. След като съм се грижил толкова дълго за нея, вече съм убеден, че в момента едно-единствено нещо би й помогнало. А не е изключено дори и то да не свърши работа. Но за жалост никога няма да се случи.

— Какво е? — попита Александър, все така загледан в езерото.

— Възкръсването на мъртвото й дете — обяви лекарят тъжно и пое дълбоко дъх.

— А ако синът й е още жив? — попита Александър предпазливо.

Доктор Гудрон го погледна смаяно, понеже се усъмни дали го е разбрал правилно.

— Но, мосю, вие знаете, че синът й е умрял през 1953…

— Ако ви кажа, че е още жив и знам къде се намира? — прекъсна го Александър.

Лекарят сви рамене.

— Както споменах, няма никакви гаранции. Но ако е жив, ако успеете да докажете…

— Мога.

Доктор Гудрон мълчеше — продължаваше да не вярва на думите му.

— И къде е той сега? — попита лекарят скептично.

Александър се поколеба — съзнаваше какви сериозни последствия може да има разкриването на тайната му. От друга страна, това вероятно бе единствената възможност да помогне на майка си. Сега държеше съдбата й в свои ръце, тя зависеше от готовността му да довери на лекаря нещо толкова съкровено. Беше изправен пред избор и в този момент той го направи. Обърна се с лице към доктор Гудрон.

— Стои пред вас — обяви той тихо.

На следващия ден Александър пак дойде в клиниката. Не се обади на доктор Гудрон, но не очакваше повече възражения от психиатъра кога и по колко време да прекарва с Елизабет. След изненадващото му откровение се надяваше лекарят да погледне нещата от негова гледна точка, макар че отначало определено не му повярва. Изключено е Гудон да не разбира, че колкото повече време прекарва с майка си, толкова по-голям е шансът да стигне до нея.

По време на разходката с Елизабет — отново по брега на езерото — той затананика мелодия. Таеше я в съзнанието си от детството, без да е сигурен коя е и кой му я е пял. Тананикаше я продължително и забеляза странна промяна в изражението на Елизабет. По устните й се появи наченка на усмивка. Нима тя му бе пяла песента, запита се той. Окуражен, продължи да подпява мелодията. Устните на Елизабет леко потрепериха, а една сълза се отрони от крайчето на окото и се стече по бузата.

— Мамо — прошепна той и я хвана за ръката, — ти пак ме чу!

Ню Йорк

Мередит вечеряше, потънала в мислите си. Ненадейно Джоузеф се яви в трапезарията.

— Търсят ви по телефона, госпожо Киракис — съобщи той. — Обажда се господин Киракис от Швейцария.

Мередит стана.

— Ще се обадя от кабинета, Джоузеф. — Бързо отиде в кабинета и затвори вратата. Настани се на стола с висока облегалка и взе слушалката. — Готово, Джоузеф — каза тя на иконома. По изщракването разбра, че той е затворил във всекидневната, и продължи: — Александър?

— Здравей, скъпа — чу познатия глас от другия край. — Звънях и по-рано, но от Джоузеф разбрах, че си почиваш, и не пожелах да те безпокоя. Добре ли си?

— Никога не съм се чувствала по-добре. Само дето съм уморена — увери го тя. — Но защо не ми е казал, че си се обаждал?

— Джоузеф никога не пренебрегва нарежданията ми.

— Как е Елизабет? — попита Мередит.

— Изглежда започва да ме разпознава — отвърна Александър окуражен. — Не е кой знае колко — онзи ден ме докосна по косата, днес се усмихна, но все пак е някакво начало. Определено разбираше, че съм там.

— Чудесно! — възкликна Мередит. — Лекарят какво смята?

— Според него е прекалено рано да празнуваме. — Александър направи пауза. — Казах му всичко.

Изненадана, Мередит се поколеба за миг.

— Разказал си му за Йоанина и… кой си? — попита тя и стисна здраво слушалката.

— Според мен беше редно да постъпя така — отвърна той простичко. — Ако с изнасянето на истината на бял свят съм в състояние да й помогна, ако съществува и най-малък шанс, реших, че съм длъжен да го направя.

— Разбирам — промълви тя тихо.

— Може да му се има доверие, сигурен съм — сподели Александър. — В края на краищата е опазил тайната на Елизабет през всичките тези години.

— Прав си, предполагам — съгласи се тя и се облегна назад, защото усети, че отново й се повдига.