— Мисля си — продължи той, — дали не е добре да остана още няколко дни в Лозана…

Сърцето на Мередит се сви, но се постара да прикрие разочарованието си.

— Смяташ ли, че е разумно? — попита тя. — Особено при всичко, което става с корпорацията…

— През последните няколко седмици нещата са относително спокойни.

— А ако е затишие преди буря?

— Нещо не е наред ли, скъпа? — разтревожи се той.

Улавяше настроенията й дори по телефона.

— Напротив — отвърна тя. — Но имам изненада за теб и искам да я споделя.

— Не може ли да почака два-три дни?

— Тя ще почака, но не знам дали аз ще мога — призна Мередит. — Вчера бях при доктор Холанд, Александър. Бременна съм в третия месец.

Уж не искаше да му го съобщи по този начин, и то по телефона, но не бе в състояние да чака и миг повече.

— Бременна? — повтори той. — Сигурна ли си?

Тя се засмя.

— Напълно, скъпи.

Париж

Адриан Десан вече бе проверил всички факти поне по няколко пъти. Сега, седнал пред компютърния терминал в приземния етаж на сградата на Интерпол, почеса замислено брадичка и отново погледна данните на монитора пред себе си. Запита се дали не е допуснал грешка. Не изглеждаше логично, но все пак… Натисна клавиш и екранът се промени — изписаха се нови данни. Съвпадение ли е? Не. Десан не вярваше в съвпаденията. Как не го е забелязал досега, учуди се той. Как е пропуснал нещо толкова съществено? Фактите придобиваха застрашителен смисъл.

Ако интуицията му бе вярна — а тя рядко го подвеждаше, — далеч по-голяма опасност, отколкото бе допускал, застрашаваше Александър Киракис. Да, този човек желаеше да опропасти Киракис, но мотивът бе такъв, че само унищожаването на корпорацията едва ли щеше да задоволи налудничавото му желание за отмъщение. Ако Десан бе прав, в момента един луд се бе отправил към Ню Йорк с една-единствена цел: да убие Александър Киракис и всеки, който му се изпречи на пътя. Десан сграбчи телефона до компютъра и се опита да звънне на Киракис. Не успя да го открие и затова се свърза с „Ер Франс“, за да резервира място за следващия полет до Ню Йорк. Непременно трябва да намери младия грък. Дано само успее да го направи навреме.

Саутхамптън

— Задава се буря — предупреди Александър по време на разходката им по плажа, докато лекият бриз рошеше косите им. — Погледни на юг. Виж черните облаци. Ще бъде доста сериозна.

Посочи струпалите се облаци в далечината. Тя се усмихна.

— Кога си научил толкова много? — попита тя и се загърна по-плътно в бялата си вълнена жилетка, за да се предпази от студа.

— Когато растях в Гърция — отвърна той, все още загледан в мрачното небе. — Татко ме водеше при лодките. Понеже живеехме на острова, постоянно следяхме промените на времето. Той ми обясняваше какво значат различните облаци, променящите се климатични условия. Самият той ги изучил още като дете.

— Чу ли се? — прекъсна го Мередит. — Нарече Константин Киракис „татко“.

Той свъси вежди.

— Човек трудно скъсва със старите навици — отбеляза тихо.

Продължи да гледа небето на юг, тъмните му коси се вееха, а очите му бяха по-черни и по-заплашителни от смръщеното небе.

— Нима? — Мередит спря и го хвана за ръцете. — Никога ли няма да им простиш, Александър?

— Ти би ли могла, ако беше на мое място? — парира я той с изкривено от гняв лице.

— Мисля, че да — отвърна тя искрено. — Каквото и да са направили, те са те обичали повече от всичко на света. Никога не съм се срещала с тях, разбира се, но ги опознах доста добре по време на разследването. Наистина са били готови да умрат за теб.

— Или да убият, какъвто е бил случаят — допълни той ледено.

— Приеми го, скъпи, и го остави в миналото — подкани тя настойчиво. — Ако продължаваш така, само ще донараниш себе си… и мен. Не издържам да те гледам как се измъчваш по този начин.

— Как да простя и да забравя, когато целият ми живот се е сринал? — не се предаваше той. — Проблемите в корпорацията, сега това… Имам чувството, че целият свят — моят свят — се стоварва с все сила върху главата ми.

— Сега вече знаеш истината. Знаеш, че майка ти — биологичната ти майка — е жива. Знаеш, че Константин Киракис се е опитал да поправи грешката си, че двамата с Мелина са искали да ти кажат всичко — напомни му Мередит.

Той вдигна поглед. Целият трепереше от гняв.

— Но аз не знам кой съм! — провикна се той. — Дейвид Райън ли съм или Александър Киракис?

Тя помълча известно време. Накрая подхвана:

— В известен смисъл Дейвид Райън е умрял в Йоанина. Дейвид е умрял и се е преродил в Александър — нова идентичност и нов живот. Ти си станал човекът Александър. Не можеш да се върнеш, дори да искаш. Остава ти единствено да вървиш напред. Ти си Александър Киракис от деня, когато са те намерили в пещерата през 1953 година. Лист хартия не е в състояние да го промени. Налага се да оставиш миналото зад гърба си и да продължиш живота си. За да го постигнеш, трябва да намериш сили да простиш на Константин и Мелина. Все още дълбоко държиш на тях. Виждам го, дори ти да не го осъзнаваш. Прости им и остави болката зад гърба си.

Той се усмихна уморено и я взе в прегръдките си.

— Какво щях да правя без теб? — промълви той.

— Нямам никакво намерение да ти дам възможност да разбереш — отвърна тя делово. — Да се връщаме в къщата. Ще направя горещо какао. Започва да става студено.

— В момента ураганът Сибила е приблизително на сто и петдесет километра южно от нос Хатерас, Северна Каролина — съобщи безизразният глас на метеоролога по радиото. — Очаква се да премине през източната част на Северна Каролина, от там да се придвижи на североизток и да засегне Вирджиния, Мериленд, Делауер и Ню Джърси. Ефектът от урагана ще се почувства във всички части на Нова Англия.

Мередит, сгушена на дивана до Александър, се разтревожи.

— Не идва ли право към нас? — попита тя.

Той се усмихна и я погали по косата.

— Не се притеснявай, matia mou — прошепна той. — В момента е доста далеч. Дори да стигне дотук, силата му вероятно ще отслабне, преди да връхлети Ню Йорк.

— Вероятно ли? — попита тя.

— Ураганите са непредвидими — обясни той. — В момента ветровете на Сибила връхлитат брега с двеста километра в час. Но това може да се промени, преди ураганът да стигне на север чак дотук. Приливните вълни сега са високи, но нищо чудно да спаднат, преди да стигнат Лонг Айлънд. — Целуна я по челото. — Не искам да се безпокоиш. Не искам да се безпокоиш за нищо — повтори той натъртено. — Трябва да си почиваш и да си възможно по-спокойна. Ще следя движението на урагана. Ако се окаже, че ни грози опасност, ще вземем мерки.

— Как може да си така спокоен? — учуди се тя.

— Израснах в Гърция, скъпа — напомни той. — Бурите, които връхлитаха редовно островите, твърде много приличат на ураганите тук, само дето бяха по-чести. Свикнал съм с такова време.

Мередит го погледна и се усмихна. Странно, но се чувстваше в пълна безопасност в прегръдките му, независимо дали ураганът щеше да ги връхлети или не. След всичко, което му се струпа на главата през последните няколко месеца, първата му мисъл отново бе за нея. Обгърна врата му и го целуна; отначало нежно, а после по-настойчиво. Отдръпна се и отново му се усмихна.

— Обичам те — обяви тя простичко.

Той също се усмихна.

— Кажи ми, доктор Холанд наложи ли някакви забрани в секса? — попита той с тих дрезгав глас.

— Засега не — отвърна тя. — Какво си намислил?

— Предпочитам да ти покажа, вместо да обяснявам.

Изправи се, взе я на ръце и я отнесе в спалнята. Положи я нежно върху леглото, затвори вратата и свали ризата си. Върна се при Мередит, легна до нея, взе я в прегръдките си и я целуна страстно и продължително.

— Опитваш се да отвлечеш мислите ми от бурята, нали? — попита тя, когато той най-после я пусна.